Дъжд на разстояния
Защо ли толкава често наминавам към мястото, където ме убиха? Има някаква магия, смътна омая, в обраслите с бъз руини, в черните, обгорели стени със слепи прозорци. И този странен аромат на запустяла, бивша прелест, без срок и ненавременно изтляла, разрушена. Вървя в руините по стъпките на самотата след себе си – една унила сянка. Дъжд на разстояния. Между две капки – вечност. Късчета слънце, разсипани по асфалта. Други – удавени в локвите. Есента е жълтостудена. Листа с аромат на сбогуване. Бяла бреза като дим извива снага към небето. Птици в тревата, настръхнало мокри, печални. Хлад и влага, тихо трополене в листата, все по-далечно. Все по-зима. До следващата капка – сълза по бялото лице на кокичето.
Гърбът на хълма проблясва перлено. Вечерта облича момичешка розова невинност и целува за сбогом небето в момчешко синьо. Колко весело си подхвърляха облаците! Замеряха се с капки дъжд, смяха се и разговаряха с птичи гласове. Но на небето времето тече толкова бързо! За няколко часа детството отлетя, вечерта облече огненочервена бална рокля, а небето – черен официален костюм. Тръгнали един към друг, миг преди да се срещнат, си отиде и младостта. Вечерта се вгледа в сляпото черно око на небето, потръпна и уморено положи трепереща старческа глава на хълма. После бавно угасна. В знак на траур небето се обсипа цялото със звезди и зарони ситни мъгляви капчици. Така ще скърби до другата сутрин. Тогава зората ще подаде рижа, огнена глава над билото на хълма, ще изсветлее, детски розова и невинна, ще стане после слънчево дневна и ослепителна, а небето ще захвърли строгия черен костюм и отново ще стане по момчешки веселосиньо. Как ще играят само! Смехът им ще оглася простора с птичи гласове. Колко много се обичат! Колко са си верни! Затова винаги ще възкръсват.
Юли-септември 2002
© Мария Димитрова All rights reserved.
