В това дъждовно и приказно красиво време бях излязъл малко по задачи и да се омешам със света. Ръмеше леко и вървях по една оживена софийска улица, а коремът ми натрапчиво напомняше, че не съм ял от петнайсетина часа. Така се озовах в маргиналното пространство на ръба на тротоара под едно дърво с две парчета пица, ръчна чанта и чадър - де да имах четири ръце. Първото парче вече чезнеше из салфетката, когато последният залък се озова на земята вместо в устата ми. Първоначално ми дойдоха няколко помисли за лоши думи, но се сдържах и обвиних съдбата. И явно се оказах прав, защото постигнах консенсус с храносмилателния тракт да забавя поемането на второто парче, което пък ми даде възможност да огледам околната среда. Първо погледнах към злополучния остатък, но за моя изненада той се беше изместил, подтикван от натрапчивото кълване на един врабец. Той клъвваше веднъж и ме поглеждаше, а после клъвваше отново. След няколко мига към него се присъединиха неколцина хвъркати другари и настана всеобща врабча веселба. Позволих си лека усмивка и се замислих за градските душици като врабчетата - колко малко им трябва, за да са щастливи, и състоянието на високите човешки идеали при наличието на глад и мизерия. Тук замалко не се задавих и реших, че такава тематика на размисли не ми подхожда докато ям. Реших да се огледам отново. На пътното платно, естествено, нищо не се случваше - шофьорите седяха в колите си, слушаха радио, псуваха и натискаха клаксони, сякаш това ще им помогне да се измъкнат от задръстването. Не ми беше интересно и се обърнах към пешеходците. Те минаваха в забързан ход, устремени да стигнат до своето утре, и не обръщаха внимание на света около тях. Хора - мъже, жени и деца с чанти и торби, с чадъри или без - тълпа като всяка друга. Пак не ми е интересно и почвам да привършвам пицата. Но ето, че една глъчка ми привлича вниманието. Група пубери с детски гласчета и поведение като на американско-български модел-проститутка успя да предизвика частица умиление в мен и носталгия по близкото ми безгрижно минало. Но и този миг отмина и чак тогава, може би нарочно, забелязах един друг персонаж, отделен от тълпата също като мен и ми стана интересно. Мъжът, обаче, не беше като мен и ми е трудно да го опиша физически и психически с друго, освен с "различен". Той беше просяк, леко неориентиран, защото имаше наглостта да моли тълпата за двадесет стотинки, а тълпата просто не го забелязваше. Стана ми кофти, че като тръгна, отново ще трябва да го подмина и аз, като част от тълпата, и леко се смъмрих за което, но все пак окаяникът имаше дрехи по-хубави и от моите. Пицата свърши и реших, че съм се заситил на света и влагата. С удвоена крачка потеглих под усилващия се дъжд да си довърша задачите и да се прибера вкъщи, да си сипя кола и да седна пред компютъра, а светът се справяше с делника и без мен. Е тогава защо и аз да не мога без света.