Дъждът...
1 min reading
Дъждът. . .
Защо толкова мразя дъжда? Нима той ми е довлякъл всички беди и проблеми? Нима той е виновен за това, което изгубих? Не, разбира се, че не! Просто си търся виновник за проваления следобед. Исках още само час с него, но нима щях да променя нещо? Едва ли... Той беше вече взел решението си, а аз не исках да го разбера, не можех да го проумея - нямаше ни лъч надежда. Тя умря, но не последна. И сега какво? Дъждът не е виновен за моите грешки. Той не е виновен за пропиляното време. Защо го мразя ли? Може би защото се страхувам от неговата огромна сила. Не зная как ще ми въздейства този път и коя пътека ще ми покаже. Ето защо се страхувам - знам, че дъждът контролира безумното ми сърце. Той го прави необуздано и безразсъдно.
Не искам дъждът да промие мислите ми, не искам да заличи спомените и да изтрие мечтите. Не искам да проумея, че няма шанс, но дъждът ще го докаже. Той ще измокри косите ми и ще прилепи дрехите за тялото ми, ще разтърси цялото ми същество и тогава няма да ми пука как изглеждам, ще забравя скрупулите и ще тичам... докато го настигна! Той ще е там на върха, който трябваше да покорим заедно...
Настигам го и той се обръща. Настава мълчание. Сякаш очите ни не се нуждаят от нищо друго, за да се разберат, за да открият знаците на времето - че вече е твърде късно. И стигнала до тук - не смея да кажа ни дума. Мокра, отчаяна и влюбена стоя, по-решена от всякога да си го върна, но изведнъж разбирам... не че е късно или нещо друго, а че дъждът ме е накарал. Не сърцето, а дъждът. Тръгвам си. Дали изтървах шанса си - едва ли. Едва ли някога съм имала такъв.
Защо толкова мразя дъжда? Нима той ми е довлякъл всички беди и проблеми? Нима той е виновен за това, което изгубих? Не, разбира се, че не! Просто си търся виновник за проваления следобед. Исках още само час с него, но нима щях да променя нещо? Едва ли... Той беше вече взел решението си, а аз не исках да го разбера, не можех да го проумея - нямаше ни лъч надежда. Тя умря, но не последна. И сега какво? Дъждът не е виновен за моите грешки. Той не е виновен за пропиляното време. Защо го мразя ли? Може би защото се страхувам от неговата огромна сила. Не зная как ще ми въздейства този път и коя пътека ще ми покаже. Ето защо се страхувам - знам, че дъждът контролира безумното ми сърце. Той го прави необуздано и безразсъдно.
Не искам дъждът да промие мислите ми, не искам да заличи спомените и да изтрие мечтите. Не искам да проумея, че няма шанс, но дъждът ще го докаже. Той ще измокри косите ми и ще прилепи дрехите за тялото ми, ще разтърси цялото ми същество и тогава няма да ми пука как изглеждам, ще забравя скрупулите и ще тичам... докато го настигна! Той ще е там на върха, който трябваше да покорим заедно...
Настигам го и той се обръща. Настава мълчание. Сякаш очите ни не се нуждаят от нищо друго, за да се разберат, за да открият знаците на времето - че вече е твърде късно. И стигнала до тук - не смея да кажа ни дума. Мокра, отчаяна и влюбена стоя, по-решена от всякога да си го върна, но изведнъж разбирам... не че е късно или нещо друго, а че дъждът ме е накарал. Не сърцето, а дъждът. Тръгвам си. Дали изтървах шанса си - едва ли. Едва ли някога съм имала такъв.
© Единствена All rights reserved.
