Дълг ( II част)

Примигнах. Отворих очи и последва още един отбялсък. Ножът на Лина прелетя настрани. На мокрия калдъръм, в сгъстяващия се мрак, издрънчаха две остриета.
-- Ти ще умреш!
Лина замахна напред с друг нож, зад мен войниците се отправиха в атака. Севериан ме сграбчи за ръката и ме повлече след себе си насочвайки се към една от уличките. Отпред един от преследвачите ни му се изпречи. Бърз и силен удар и войникът се струполи, заобиколих го и се промуших между още двама.
-- Спрете ги!
Викът на Лина премина покрай ушите ми когато се извъртях назад и посякох още един приближил се нападател иззад гърба ми. Севериан навлезе в стеснената уличка, последвах го възможно най-бързо и въпреки това двама запречиха пътя ми.
-- Ашарак!
Ашаа... Засилих се напред колкото мога по-бързо, скочих, извъртях се настрани, ударих с крак стомаха на стоящия  вдясно войник, още секунда и той се преви на две, десният ми крак намери нестабилна упора на гърба му. ...аар... Отново се извъртях, за да запазя равновесие, мечът на другия войник мина на милиметри под ботуша ми в мига, в който отлепих крак от гърба на другия. Оставих тялото си да се извие в дъга и прясната рана ме прободе рязко и дълбоко. Тежкото ми наметало премина покрай главата ми докато прелитах над прегърбения, но преди да се обърна и отново да последвам Севериан,  гънка плат се измести и аз успях да различа крещящата Лина, втренчила в мен очи, преливащи с ужас. Двете фракции се бяха сблъскали в опита си да ни докопат и сега се разиграваше схватка между тях. Усетих малките остри камъчета под краката си и покрай ушите ми вече звучеше шума от битката и заглъхването на кънтящото в уличката ми име ...аак... Лина продължаваше да крещи.
Сребристата коса на Севериан проблясваше, улавяща бледи лъчи светлина, докато той мяташе подканящо с ръце към мен, откъм края на уличката.
-- Аш, хайде насам!
Краката ми се захлъзгаха напред след Севериан. Шум зад гърба ми ме накара да се извърна за миг и видях двама, отделили се от мелето, преследвачи.
Сърцето ми биеше силно в гърдите от умора, надявах се да стигна до Севериан преди войниците да са ме догонили. Сребристата му коса изчезна зад ъгъла и след секунда черното ми наметало я последва. Ботушите ми се изпързаляха напред при рязкото ми спиране, пред мен зееше черна дупка насред улицата.
-- Скачай!
Миг след издадената заповед тялото ми полетя надолу в мрака и аз цопнах в кална вода. Дръпнах се точно преди Севериан да ме последва в канала. Бледото петно светлина над мен изчезна щом той бързо затвори капака. Зачакахме. Не след дълго шума от бягащи мъже се засили и после отшумя. Преследвачите ни бяха отминали. Севериан изчака още малко и понечи да отвори капака, за да се върнем на улицата.
-- Не се отваря. По дяволите!
Поредният силен удар върху желязото не успя да открехне пролука и той се отказа.
Канализацията не вонеше толкова колкото бях очаквала и миризмата беше поносима, водата не беше дълбока, но мракът беше непрогледен. Без светлина щяхме да се изгубим, столицата Мероан беше огромна.
-- Ако имахме светлина щях да ни измъкна.
-- Да не би да познаваш канализацията, Севериан?
Гласът ми беше пропит с присмехулни нотки, което ме изненада. Никога не изпусках емоциите си, държах ги изкъсо на каишка от здрави нерви.
-- Всеки, който претендира, че познава един град, трябва да знае канализацията му. Или вас, благородниците, не ви учат на това?
Последното беше изказано с такъв тон, който имитираше присмеха, изразен от мен по-рано. Можех да се закълна, че ме беше изгледал с онзи негов надменен поглед, но в този мрак нямаше как да знам със сигурност.
Никак не ми се искаше да използвам това пред него, но сега се налагаше, имахме нужда от светлина. Бръкнах в един от тайните джобове на наметалото си и извадих намачкан парцал. Разтворих го и оттам блесна светлина. Видях изненаданите очи на Севериан.
-- Светещ корал, виж ти, виж ти.
Мазна усмивка се плъзна по лицето му.
-- Значи е истина, Легиона е фрашкан и червив с пари, за да си позволиш такъв.
Той протегна ръка. Аз не отреагирах. Той се усмихна още по-широко и размърда пръстите на протегнатата си ръка, но не я прибра, отпусна тялото си на един крак и зарея погледа си наоколо. Приближих се към него и сложих блестящия корал в дланта му. Забеляза, че е на верижка и я метна около врата си. Отново се усмихна нагло и се заоглежда театрално.
-- Аха! Ето натам ще тръгнем.
Синята светлина от малкия корал беше достатъчно ярка за да намерим изход, разбира се, ако знаехме къде да търсим. Севериан изглежда знаеше на къде да върви, защото лесно избираше дали да завием наляво, или надясно по някое от разклоненията. И все пак нямах представа как Принца на търговията се е запознал с каналите и защо.  
-- Няма ли да ми кажеш в какво ме забърка, благородна Ашарак? И как мислиш да ни измъкнеш, хмм?
Джвакането под краката ми не успя да заглуши присмехулните нотки в сладникавия му глас.
-- И каква беше оная машинария в залата? Нали я помниш? Оная с многото пясък ...
Тинята под краката ми продължаваше да си джавка в тишината, откроявайки липсата на отговор. Севериан спря и ме изгледа настоятелно.
-- Ако си мислиш, че ще разкрия такава информация на човек от Независимата търговската гилдия, значи наистина заслужаваш да си в каналите.
При отговора ми белите зъби на Севериан лъснаха под синята светлина на кристала.
Плискащ шум изненада и двама ни.
-- Какво беше това?
Севериан размаха корала наоколо. Сенките ни по стените на канала затрептяха. Шумът се чу отново. Ръцете ми опипаха дръжките на остриетата, скрити под  наметалото. Имаше нещо нередно в плясъка на водата от стъпките, които се чуваха. Шумът беше много забързан и тих.
-- Плъхове.
В момента, в който го каза Севериан, знаех, че е прав. Но и нещо друго загложди мислите ми. Каналът беше по-чист от колкото съм си представяла, че е възможно. Тъй като голяма част от града изглеждаше празен вероятно боклуците и нечистотиите в канала бяха намалели и то отдавна. А това можеше да означава нещо много лошо.
-- Гладни са – изказах предположението си и направих крачка към посоката показаната от Севериан.
Шумът се усили и Севериан забърза напред.
-- Още ли кървиш?
Гърбът ми ме болеше и усещах кръвта, просмукала се в наметалото ми.
-- Мисля, че да.
-- Тогава най-добре да бягаме!
Думите му сякаш увиснаха във въздуха зад гърба му, когато се втурна напред. Коралът заподскача, вързан на шията му, сенките по стените затрептяха и се размърдаха, разместени от бясно трептящата синкава светлина. Не беше лесно да бягам във водата след Севериан, шумът беше оглушителен, плясък след плясък под краката ни в дълбоката до глезените вода. Шумът от гризачите като че ли се чуваше отвсякъде. Силно се надявах, че само си въобразявам.
-- По-бързо ваше благородие, не сме на разходка!
Нотките на паника, едва замаскирани в разглезения му хленч, бяха достатъчни, за да разбера, че съм права и гадинките ни бяха погнали. Въпреки непрестанните плясъци на вода под краката ни, чувах пискливите им звуци, каращи тунелите на канала да вибрират, сигурно се бяха навъдили стотици. Останали без храна дълго време, биха поели риска да нападнат и по-голяма от обикновената им плячка, особено след като бяха надушили примамливия мириз на кръв.
-- Севериан, ще ни настигнат, изведи ни!
-- Ах, как не се бях сетил! Добре, че благородната Аш е тук, за да подсказва на тъпия си слуга.
Въпреки, че все още се опитваше да задържа нормалния си подигравателен тон, от изречените му на дълги паузи думи, придружени с хриптене от умора, път си пробиваше ужасът.
-- Насам, тук трябва да има стълба и изход!
Едва чух гласът му от кънтящите в тунела звуци от гризачи.
Кристалът на врата му освети стълбата, погледнахме нагоре, но светлината не огряваше чак до горе и не виждахме капака. Когато се приближихме, аз се задъхах от страх. Стълбата висеше поне на четири-пет метра над нас. Севериан въртеше глава и се оглеждаше, но личеше, че не знае накъде да побегнем.
-- Няма смисъл да продължим, няма да стигнем до следващия отвор.
Погледнах нагоре. Мракът обвиваше почти цялата стълба, синята светлина едва облизваше последните две стъпала.
-- Мога ли да я спусна, ако успея да се кача на нея?
Погледът ми беше втренчен в тези едва видими стъпала и се опитвах да преценя дали бих могла да ги достигна, когато забелязах, че отговор не последва.
-- Севериан?
Лицето му бледнееше на синята светлина.
-- Севериан!
Този път реагира.
-- Да. Отстрани има малка ръчка, тя ше смъкне стълбата по-надолу.
Погледът му отново се зарея.
-- Но няма как да стигнеш толкова високо.
-- Застани тук и подложи гърба си, за да мога да стъпя върху него.
Посочих му с ръка малко встрани и се отдалечих назад в канала.
--Луда ли си? Няма как да скочиш толкова високо!
Нямах време да се разправям, плъховете щяха да ни се нахвърлят и нито ножове, нито мечове щяха да ни отърват от глада им.
-- Направи го!
Гласът ми надви цвърченето на приближаващите се гризачи и той ме послуша. Наведе гръб, сложи ръце на бедрата за по-добра упора и зачака.
Погледнах нагоре към двете стъпала, единственото нещо, което светлината на корала успяваше да огрее. Това щеше да бъде единственото нещо, което щях да оставя очите си да следят. Трябваше да забравя за разстоянието, водата под краката си, която щеше да забави инерцията ми и нестабилната упора, която щях да намеря на гърба на Севериан. Изметнах наметалото назад и освободих ръцете си. Поех си дъх, приклекнах леко. Едно... напрегнах мускулите на краката си ... две... издърпах дясната си ръка назад ... три... отласнах се напред и затичах. На светлината от корала пред мен, в далечината, се заблъскаха малки гръбчета с козина, цвърченето се засили. Плъховете ни бяха открили. Севериан трепна. Скочих върху гърба му, зад нас се появи тъмен поток от гърчещи се телца, забих ботуша си в гърба му възможно най-тежко, чух изхриптяване под краката си, после още едно щом тялото ми полетя нагоре. Звук на метал, прозвуча някъде под мен, Севериан вадеше оръжието си, инстинктивен, но безполезен ход. В полета ми лявата ми ръка се блъсна в металното тънко стъпало, но не успя да се захване по хлъзгавата повърхност. Под мен Севериан крещеше. Инерцията на тялото ми свърши, цялата ми тежест ме повлече надолу към ужасната смърт в морето от гъста козина и остри зъби. Очите ми се навлажниха, гравитацията ме задърпа. Двете стъпала, осветени от бясно трепкащата светлина се отдалечаваха. Мисли за скорошните събития се заблъскаха в главата ми, щяхме да умрем в каналите на Мероан без да знаем защо. Поредният крясък от болка и ужас се изтръгнаха мощно от устните на Севериан. В последеното отчаяно и неконтролирано размахване на крайниците ми, дясната ми ръка се улови за нещо гладко и хлъзгаво. Сълзите в очите, замъгляващи погледа ми, секнаха. Опората издържа полета на тялото ми и от внезапното спиране то се разтресе, но ръката ми не се изпусна. Хванах я с двете си ръце и рязко издърпах тялото си нагоре. Спасението ми се беше оказало едно невидимо стъпало, неосветено от корала. Заискачвах се нагоре и опипвах за ръчката, спомената от Севериан. Ударих се в нещо толкова силно, че ръката ми закървя. Това беше ръчката! Опитах се да я натисна, но ръката ми се плъзна по кръвта. Ударих с всичка сила и този път устройството се размърда. Шум на желязо проглуши ушите ми, стълбата се свлече надолу на два метра над пода на канала.
-- Севериан!
Лицето му лъщеше от пот, тялото му кървеше, заобиколено от мърдащ и хапещ обрач мръсна козина. Само светлината на корала спираше гризачите. Спуснах се няколко стъпала надолу и му подадох ръка.
-- Скачай!
Той последва командата ми и се захвана за стълбата. Тежкото му тяло я разаклати заплашително и се уплаших, че ще се отлепи от пантите и ще се свлече надолу. Когато металното дрънчене заглъхна и опората под караката ни застина, му помогнах да се изкачи нагоре. Левият му крак кървеше, някоя от гадините го беше достигнала. Дишаше тежко от болка и страх, устните му бяха посинели. Няколко рани по ръцете му също кървяха, но никоя не изглеждаше тежка.
-- Помислих, че ще ме оставиш тук, нарочно ли се забави толкова.
Чувството на състрадание, намерило път покрай страха, се изпари, след като чух саркастичните нотки. Този път не издадох емоциите си и лицето ми остана гладко.
-- Погледни нагоре -- наредих аз.
Светлината на корала на шията му освети горния край на стълбата и черения капак, запечарващ пътя ни. Нещо във вида на тежкия метал пропука тънкия бент от самоконтрол, който бях издигнала срещу паниката. Качих се бавно и внимателно до маталния кръг, опитвайки се да не слушам отвратителното цвърчене и дращене на плъховете под мен, но не успявах. Шумът беше силен и караше тунелите на канализацията да бучат и стълбата да вибрира. Разпределих тежестта на тялото си възможно най-добре върху тънките стоманени пръти, които представляваха стъпалата. След като се уверих, че имам достатъчна стабилност, вдигнах ръце и се опитах да помръдна капака.
-- Не се отваря, нали?
Гласът на Северина, идващ някъде отдолу, звучеше тихо. Капакът наистина беше залостен. Както и предишния, и този имаше някакъв механизъм за отваряне само от страната на улицата. Стотиците гризачи само на метри под нас ми даваха отговор на въпроса защо беше нужно такъв механизъм. Никой и нищо не можеше да пропълзи по улиците, ако идваше от каналите.  Предпазната мярка срещу гризачите се беше оказала и ефективна срещу всеки, който по една или друга причина използваше "подземните улици" на града. Единственият начин да се измъкнем беше някой да ни отвори отстрана на улицата. Затворих очи и се опитах да се концентрирам. Знаех какво да направя, но никаога не бях опитвала преди.
-- Какво ще правим сега?
В отговор изсъсках на Севериан да замълчи. Опитвах да пробудя гнева си, който засега беше сломен от страха. Само така можех да се концентрирам. Знаех, че все някъде трябва да има някой. Не можех да умра в каналите на проклетия Мероан. Мисълта ми се плъзна по улицата над нас, като пипала чакащи да завлекат някого. Не и в Мероан, повтарях си аз. Само не и тук. Няма да му доставя удоволствието да умра точно тук. Гневът ми запулсира в мен и съзнанието ми се прочисти от всичко друго освен от яростта. Бях готова да направя каквото трябва да се измъкна оттук. "Пипалата" ми се сблъскаха с нещо. Увих ги около това ново усещане и след секунди разбрах, че съм го открила. Оставих пипалата около него и се разрових в главата му. Видях картини от деството му. Прескочих напред. Видях първата му служба като ратай, след това като войник. Прескочих напред. Трябваше ми нещо много лично, силно чувство, с което да го примамя. Усещах, че някъде там, в канала, тялото ми се тресе. След миг намерих това, което търся. Този спомен, това негово чувство беше толкова силно, че искреше като светулка в мрачното му съзнание. Опитах се да погледна точно там, но срещнах стена. Той се съпротивляваше. Това рядко ми се беше случвало. Споменът изглежда беше много скъп. И въпреки, че беше така добре пазен, гневът ми насили защитата и тя поддаде. Съдържанието на спомена ме изненада. Някакво невзрачно младо момиче, с големи черни очи. Съсредоточих се върху този образ и го накарах да изплува в съзнанието на мъжа. Сега ми трябваше нещо, с което да го примамя към шахтата. Неумиращата, безпочвена надежда да върне нещо, завинаги изгубено, щеше да ми послужи добре. Натрапих му надеждата, приспах до колкото мога сетивата му, докато човекът изпадна в нещо като полусън, в който аз имах големи черни очи и звънко гласче викащо за помощ от най-близката шахта, на улицата само зад следващия завой. Усетих как мъжа се затича и след секунди вече чувах бързите тежки стъпки.
-- Какво подяволите е това...Ашар....някой...
Не разбирах какво говори Севериан, намиращ се на няколко стъпала под мен. Мисълта ми беше насочена към мъжа, който тъкмо отваряше металния капак на шахтата и провираше ръце да ме измъкне. Чистият хладен въздух погали лицето ми, когато силните му ръце ме вдигнаха и аз отново стъпих на калдъръма на улицата. Мъжът ме гледаше с усмивка, сълзи капеха по бузите му. Прегърна ме. В този момент изпуснах юздите на гнева, той се втренчи в мен и илюзията се разпадна. След миг тялото му се свлече шумно на земята, а аз разтрих ръката си от удара.
-- Ашар!
Обърнах се и видях, че капака отново запречваше шахтата и Севериан не можеше да излезе. Наведох се, но вместо ръцете ми  да се протегнат да го отворят, те се извъртяха болезнено назад и около мен се появиха войници.
Мъжът, който ме държеше, вероятно техният командир, изджавка заповед проснатият неподвижно войник да бъде свестен. По дяволите! Този, който бях примамила се бе оказал един от тях.
-- Извадете Севериан.
Един от мъжете последва заповедта на командира си, но тъкмо да вдигне капака, се чу някакъв шум, като че ли от ... Стрела! В мига, в който разпознах звука, инстинктивно се опитах да се наведа. Стрелата се заби в близката дървена врата.
-- Зарежете го! Отстъпете!
Още стрели се посипаха, като дъжд около нас, и командирът ме заблъска напред по улициата. "Зарежете го"...
Господи! Той имаше предвид Севериан. Обърнах се назад и видях как металният капак лежеше тежко върху шахтата, затваряйки единствения му път за спасение. Спомних си думите му : "Няма ли да ми кажеш в какво ме забърка, благородна Ашарак? И как мислиш да ни измъкнеш, хмм?"...
Докато ме ръчкаха напред по тесните тъмни улички, колкото повече се отдалечавах, не спирах да си мисля как все повече се провалям ... с всяка една крачка напред шансът да ни измъкна ставаше все по-малък.

ххх

Видях как Ашарак изчезва през отвора, но преди да мога да я последвам металът се тръшна над главата ми. По дяволите! Май наистина ме заряза...
Раните ми пареха и усещах кръв да се стича по крака ми. Тъкмо си мислех как ще си умра тук когато капака над главата ми отново се отвори.
-- Колко мило да ме измъкнеш от нещо, в което ти ме забърка, Ашар...
Не продължих с набързо измислената хаплива реплика. Насоченият към мен нож, когато излязох от канала, ми подсказа да си замълча дипломатично.
Лина ме гледаше втренчено и мълчеше.
-- Лина!
Разтегнах устни в най-чаровната си усмивка и я стрелнах с магнетичния си поглед. Последвалата реакция не беше според очакванията ми. Лина притисна още по-грубо ножа си в гърдите ми, като едва не проби кожата. Толкова близо пред мен и на светлината на корала, все още висящ на верижка около врата ми, забелязах малка мрежа от бръчици около очите и устните й. Усмивката ми се стопи. Като всеки добър шут и аз познавах добре своята публика и менях образа си, нагаждайки се към желанията й. Завеяният и нищо неразбиращ Севериан нямаше да послужи добре точно сега. Лина ме заблъска към една от близките къщи. Дълбоко в дървената врата стърчеше стрела. Вкара ме вътре и нареди на хората си да не ни безпокоят. Подхвърли ми няколко чисти парцала, задъжлително присъстващи в екипировката на Легиона. Започнах да превързвам раните си когато тя заговори. Гласът й зазвуча монотонно в тишината на изпочупената стая. В един момент тялото ми реагира на нещо от казаното. Застинах, пръстите ми се сковаха, изпуснаха полустегнатата превръзка на крака ми и тя се отвърза. От раната ми отново закапа кръв. Платът на крачола ми попиваше все повече от бавно стичащите се червени капки.
-- Но аз кървя.
Гласът ми едва се чу в тъмната, студена стая.
ххх
Нощта вече беше настъпила и виждах ясно факлите по крепостните стени и сенките на патрулиращите. Сега оставаше само някак да вляза. Уверих се, че шперцовете бяха добре скрити в тайните ми джобове и малко се поуспокоих. А сега как да вляза... Лек намек за усмивка се появи на лицето ми и закрачих напред. Бях пробвал този номер в един от затворите, в който исках да се вмъкна. Там бяха затворили един високопоставен човек, разполагащ с важна за мен информация, но не пускаха посетители. И сега, години по-късно, пак щях да използвам същия номер. Дано стражите на портата да познаеха лицето ми на синкавата светлина на корала и не ме прострелят с някоя стрела. Когато наближих огромните метални порти войниците по стените се развикаха. След някоколко секунди портите се отвориха с проглушителен шум и двайсетина въоръжени мъже ме заобиколиха.
Един от тях ми извъртя болезнено ръцете назад и ги закопча с белезници, задължително приспособление в арсенала на мероанския воин. Когато минавах през портите забелязах, че сред въоръжените мъже имаше и жени. Униформите им напомняха тези на Легиона. Лина не беше излъгала. Поне не за всичко. Вратите проскърцаха шумно и се затвориха зад мен, а аз едва спрях усмивката си. Бях успял да вляза в най-строго охраняваното място в цял Мероан само за минути. Номерът винаги минаваше. Жените с черни униформи и оръжия от митрил ми напомниха отново за Лина, за това, което ми каза тя и защо бях отбелязал пред нея важния факт, че кървя. Каза ми, че съм мъртъв. Но мъртъвците не кървят.

Следва продължение...