Животът бавно напускаше вече немощното тяло на баба Ваца. Доскоро ясните очи губеха искрицата живот. Заедно с нея бавно умираше и къщата. В градината висяха презрели чушки, а доматите гниеха, никому непотребни. Буренът завземаше все по-големи територии и се превръщаше в единствен господар.
Прикована към леглото, баба Ваца се заслуша в отекващите по улицата стъпки. Малко хора останаха, селото опустя, та вече ги разпознаваше само по шума от стъпките. Туп-туп-троп, бастунче; туп-туп-троп, бастунче. Беше дядо Илия, страдаше от шипове в краката, та трудно вървеше. Напрегна слух и се приготви да отговори, знаеше, че ей сега ще се провикне под прозореца:
- Вацо ма, да те броим ли днеска?
- Бройте, бройте-е-е, още не ме прибрал.
Дядо Илия отиваше до магазина за хляб. Там, сутрин, се събираше цялото село, има-няма 20-25 човека. Ако някой липсва, значи нещо му се е случило. Така и нея откриха, когато ѝ стана зле и падна. Викнаха доктор, гледаха я, лекуваха я, ама подобрение нямаше.
Ето пак, стъп ...