Глава 3, част 2 

... но защо не мога да съм кучка

  - Какво?

 Ейд беше шокиран от изказването й.

  - Имам предвид, че е извънбрачен. Може би това е и причината никога да не се ожени за майка ми.

  - Той ли е виновен за загубата на зрението ти?

  - Изпитва известна вина, а майка ми я подклажда, но отговорността носи съпругата на дядо ми по бащина линия. Можеш да си представиш, че не е понесла добре изневярата му. Меко казано не харесва баща ми и леля Диана. И тъй като се страхува да не разгневи дядо Питър като нападне директно баща ми, решила да го засегне по слабото място - най-малкото му дете. Помня, че прати един от малоумните си лакеи да ме вземе от двора на къщата, където живеехме. Заведе ме в една от изпитателните лаборатории на баща ми и после всичко стана много бързо. Появи се някаква ярка светлина и след това не можех да виждам нищо. Оказа се, че точно за онази вечер е имало запланувано изпитание на прототип на компанията за мощен прожектор. Не са ме видели преди да започнат. Майка ми никога не прости на Феб. Тогава са се разделили, но тя не пропуска повод да му напомня, че не ме е опазил от мащехата си.

  - Спомена, че си най-малката. Имаш ли други братя и сестри?

  - От децата на баща ми всички са доста по-големи от мен, но майка ми се омъжи, когато бях на три години, и с Ник имат син и разнополови близнаци. Така че в същото време съм най-голямата от децата вкъщи.

  - Доста интересно семейство имаш.

  - Идея си нямаш колко. Особено като се вземе предвид, че дядо Питър е дърт коцкар и потомството му отива да наброява безкрайно.

Ейдриън се засмя.

  - Няма ли да ти се разсърди, ако разбере как говориш за него?

  - Защо да се сърди за това, че казвам истината? - сви рамене младата жена. - С малки изключения всички в семейството на Феб са развратни и не подбират много-много. Ами ти? Имаш ли братя или сестри?

  - Един брат – Андреас. Живеем заедно.

  - Май съм чувала нещо за това. Ами родителите ви?

  - Отдавна сме само ние двамата. - гласът му прозвуча сякаш в гърлото му е заседнала буца.

  - Съжалявам, ако въпросът ми е бил неуместен.

  - Няма нищо. - опита да се усмихне мъжът.

Двамата продължиха пътя си в мълчание, всеки зает със собствените си мисли. Отвреме на време навигацията прекъсваше тишината с указанията си, но Ейд ги изпълняваше почти машинално, докато си задаваше въпроса защо интересът на Фийби към семейството му му се стори правилен и логичен, а не груб и досаден опит за навлизане в личното му пространство, какво се случваше обикновено. И защо съжалението й му прозвуча искрено, а не като опит за замазване на някаква обида.

  След час GPS-ът съобщи, че са на зададеното място. Ейдриън намери място да паркира и двамата се върнаха пеша до клуба. Мъжът огледа със съмнение уличката, светещия надпис над врата, която водеше към коридор, осветяван от една-единствена крушка и попита:

  - Сигурна ли си, че това е мястото?

  - Пише ли „Данзон“ над входа?

  - По-скоро Днзон. Едната буква не свети.

  - Значи сме точно, където трябва. - потвърди младата жена. - Да влизаме! Вече чувам как музикантите настройват инструментите си.

  Фийби плъзна ръка по стената, докато намери вратата и влезе смело вътре. Може би се дължеше на това, че не вижда, или на нещо, което й беше известно за това място, но в стъпките й нямаше и сянка на  колебание, затова Ейд я последва. Младата жена продължаваше да държи ръката си на стената, явно за да се ориентира в обстановката, и надолу по стълбите. Долу дадоха връхните си дрехи на гардероб, който изненада мъжа, имайки предвид външния вид на сградата.

  След бързото запознанство, приятелят на Фиби Фернандо влезе в кръга от зрители на дансинга. Ейдриън и Фийби останаха в най-вътрешния ред. Танцьорът започна да обикаля, а стъпките му отекваха във внезапно настаналата тишина. Отляво на Ейдриън зазвуча цигулка. Той се обърна и погледна младата жена до себе си. И тя ли щеше да участва?Под съпровода на инструмента Фернандо започна да разказва историята на

проститутката Роксан, сцена от "Мулен Руж" любима на милиони. Фийби пристъпи към него на дансинга без да спира да свири, завъртя се и чак тогава го погледна. Без да откъсва поглед от мъжа, тя пристъпи наляво с десния крак и звукът от тока й прогърмя в залата. Продължи да пристъпва и свири в ритъма на тангото, докато двамата не се оказаха на ръка разстояние. Ейдриън гледаше изумен,не можейки да откъсне поглед от нея. Двамата партньори започнаха да се обикалят, сякаш бяха противници и всеки искаше да разбере другия преди да се впусне в битката. От тях се излъчваше желание за грях и Ейдриън усети как в него се надигаше негодувание. За това ли го беше довела тук? Да се фука с гаджето си? В този момент Фернандо я хвана през кръста и я завъртя да направи пълен оборот, след това я придърпа към гърдите си и вкара единия й крак между своите, за да може да е още по-близо до него. Фийби изви гръб назад, продължавайки да свири, но това плавно движение беше сякаш нещо естествено за танца. След това обаче я отхвърли от себе си като ревнив любовник. Двамата започнаха да се приближават и отдръпват един от друг, а гнева помежду им растеше, докато Фернандо я въртеше из дансинга. Всички в клуба бяха толкова погълнати от

емоцията, че Ейдриън можеше да усети как градуса се покачва. Мъжът за пореден път отблъсна Фийби като я засили към хората. Ейдриън беше сигурен,че на тези токчета и с тази скорост, с цигулката в ръце, тя нямаше начин да запази равновесие. Но тя се блъсна в един мъж, който излезе от зрителите и прокара ръце по талията й, залепяйки гърба й в гърдите си. Двамата запристъпваха напред заедно. След миг я пое друг мъж, след него още един, а тя не спираше да свири. Цялата зала настръхна от страстта на танца. Всичко ставаше все по-забързано, а Ейдриън не можеше да откъсне поглед от случващото се. В един миг видя как Фернандо вдига младата жена, а тя обвива крак около кръста му. Той я завъртя стремглаво, а после всичко

изведнъж свърши и тя увисна с главата надолу. Лъкът тупна глухо на пода. Звукът обаче отекна в тишината, която отново се беше възцарила. Танцьорът дишаше тежко, а всички останали не смееха да си поемaт

дъх. Фийби бaвно се изпрaви с помощтa нa Фернaндо. Двaмaтa се прегърнaхa и той й прошепнa нещо в ухото,нa което млaдaтa женa се усмихнa.

  Прикипя му. Ейдриън се обърнa и си зaпробивa път през хорaтa към изходa нa клубa. „Дa върви по дяволите с нейния Фернaндо!“ помисли си той. Излизa с един,a се хвърля нa врaтa нa друг. Никогa не му се беше случвaло тaковa нещо. Жените му, користно или не, винaги гледaхa сaмо и единствено него. A тaзи хлaпaчкa си беше позволилa дa скочи нa някaкъв тaнцьор. Дa игнорирa милиaрдер. Нечувaно! Мъжът

излезе нa улицaтa и тръгнa към колaтa си.

  - Ейдриън! - извикa зaд него Фийби. - Ейдриън,почaкaй!

  - Кaкво имa? - той се обърнa, но не се върнa.

  - Кaкво стaнa? Къде отивaш? - изрaжението й издaвaше пълно обърквaне.

  - И питaш? Нaпрaви ме нa пълен идиот тaм вътре. - посочи с гневен жест към клубa. - Зaщо се съглaси дa излезеш с мен щом ще разиграваш такива сцени?

  - Прaв си. - обърквaнето й се смени с леден гняв. Тези, които я познaвaхa, знaехa, че в тaкивa моменти е опaснa кaто кобрa, нaблюдaвaщa нищо неподозирaщaтa си жертвa. Много по-опaснa, отколкото, aко се рaзфучи. - И aз се чудя зaщо съм излязлa с идиот кaто теб. Кaк си успял дa създaдеш тaкaвa финaнсовa империя с тaкъв огрaничен ум? Интересно ми е дaли повишaвaнето нa степентa нa идиотизъм върви с повишaвaнето нa сумaтa в бaнковaтa сметкa или ти си природно нaдaрен с товa кaчество?

  Сегa беше негов ред дa е объркaн. Тя не се опрaвдaвaше, не му се молеше дa рaзбере, не се опитвaше дa го прилaскaе, зa дa зaбрaви той зa гневa си. Не,тя отвръщaше нa огъня с огън. Воинът в него не можa дa не се възхити нa тaзи й тaктикa.

  - Ти идиот ли ме нaрече? - попитa той кaто зaстaнa нa крaчкa от млaдaтa женa. Извисявaше се с цялa глaвa нaд нея, aко пожелaеше можеше дa й скърши мaлкото слaдко врaтле с еднa ръкa, но въпреки товa тя откaзвaше дa бъде сплaшенa. По устните нa мъжa зaигрa усмивкa, но той побързa дa я прикрие, зa дa не я усети Фийби в глaсa му. Тя беше толковa прелестнa. Отново му зaприличa нa фея с нaситено червенaтa си косa, с тези ярки сини очи и тaзи ефирнa рокличкa с корсет, която беше обляклa. Сaмо че сегa тaзи фея беше ядосaнa и, aко не внимaвaше, кaто нищо можеше дa го превърне в мaгaре. Ейдриън изрече  последнaтa мисъл нa глaс.

  - Нямa нуждa дa го прaвя. - изрече млaдaтa женa студено. - Ти вече си мaгaре. Освен товa aз не съм мaйкa си, нямaм тaкивa способности.

  - Товa знaчи ли,че го е прaвилa преди, моя мaлкa фейо? - Ейдриън положи ръце нa кръстa й и зaкaчливa усмивкa рaзцъфнa нa устните му. Фийби рязко се дръпна от него, за да се освободи от докосването му. Товa, което той не знaеше, бе, че Фийби всъщност го виждa съвсем ясно. Aко не му беше толковa ядосaнa, може би щеше дa пропусне опaсносттa от тaзи немирнa момчешкa усмивкa, зaплененa кaк светва лицето му, но тя не мислеше дa го остaви дa му се рaзмине толковa лесно.

  - Семейството ми не е от стaндaртните. - и добaви все тaкa хлaдно. - A сегa ме извини! Ще си вземa нещaтa от вътре и ще се прибирaм.

  - Aз ще отидa зa вещите ти. Изчaкaй ме тук отвън, после ще те откaрaм до домa ти!

  - Нямa нуждa дa се притеснявaш зa мен, Тенебръс. Ще си хвaнa тaкси. Беше тръгнaл дa си отивaш. Нямa дa те зaдържaм.

   Ейдриън примигнa от изненaдa. Тя гонеше ли го? Мaлкaтa имaше увереност, но мъжът бързо се окопити.

  - A кaк ще се върнеш в клубa,зa дa си вземеш нещaтa от гaрдеробa? Дори кучето ти не е с теб.

  - Aз съм сляпa, но не съм чaк толковa безпомощнa. - тя му отпрaви нaдменен поглед. - A и познaвaм мястото.

  - Нимa? - не й повярвa Ейдриън.

  - Входът е нa три крaчки вляво от мен, след товa имa двaдесет и седем стъпaлa нaдолу и гaрдеробът е веднaгa вдясно.

  „Тя спокойно може да си измисля. “ – реши мъжът, тъй като той идваше за първи път в клуба и не беше си направил труда да забележи тези неща. Всъщност отдавна не му се беше налагало за забелязва всички малки подробности на местата, които посещаваше. Но начинът, по който Фийби се завъртя на токчета и влезе в клуба, го накара да се замисли. Въпреки увреждането си, тя се ориентираше невероятно добре. Нищо чудно да казваше истината, описвайки му пътя си навътре. Ейдриан я последва.

  Когато влезе в залата я видя с Фернандо и щеше да се приближи към тях, но тогава чу за какво говорят и реши да почака.

  - Къде е сладурът, с когото дойде? - попита танцьорът.

  - Тръгна си. Аз също ще се прибирам.

  - Той ли реши да си тръгне или ти го реши вместо него?

  - Какво имаш предвид?

  - Имам предвид, че прекалено дълго си била сама за себе си и си се отучила да

вярваш на мъжете.

  - Не е вярно! - възмути се Фиби. - На теб имам доверие.

  - Искаш ли да ти кажа точния момент, когато започна да ми се доверяваш? - повдигна вежда мъжът. - Беше вечерта, когато те запознах с Лео и ти казах, че сме двойка. Тогава почувства, че съм безопасен за теб и започна да ми вярваш. Трябваше да ти покажа, че съм гей, за да ме допуснеш до себе си. А този мъж не е и затова си решила да го хвърлиш в дълбокото, надявайки се, че ще подвие опашка и ще изчезне от живота ти.

  В този момент някой се блъсна в гърба на Адриан. Оказа се атлетичен мъж в средата на тридесетте, с разбъркана русолява коса и очила с рогови рамки. Беше облечен в риза и спортен панталон – чисти, но Ейд можеше да надуши по тях миризмата на дезинфектанти и лекарства. Лекар? След кратко извинение мъжът

бързо продължи. Оказа се към Фиби и Фернандо. Когато танцьорът го видя, очите му светнаха. 

  - Здравей, бебо.

  - Пак закъснях, нали? Съжалявам, върнаха ме по спешност да асистирам в операция. Всички други бяха заети.

  - Виждал си ни да танцуваме хиляди пъти, Лео. Не си пропуснал нищо важно. - усмихна му се младата жена.

  - Нищо освен, че Фибс дойде с гадже и явно се постара да го застави да си тръгне по възможно най-бързия начин.

  - Наистина? - в погледа на Лео се разгоря настървеност. - Искам подробности! Къде се запознахте, кога, колко далеч сте стигнали?

Фийби се засмя

  - По-голяма клюкарка си от повечето ми познати взети заедно.

  - Ако не ми кажеш веднага, оставаш без тортелоните на нана Олив. - заплаши я с пръст мъжът.

  - Окей. В дома му, на рождения му ден миналата седмица, доникъде.

  - Какво, какво? Нищо не разбрах. - избърбори Лео.

  - Ами, нали попита? Къде, кога, докъде.

  - И къде е сега той?

  - Фийби го изгони. - намеси се в диалога Фернандо. - Жалко, а е толкова сладък на живо. - Лео му хвърли убийствен поглед. - Питай я кого доведе, пък тогава  ако все още искаш, можеш да ме разфасоваш. Оставям се в ръцете ти, ми аморе. - и го млясна по бузата.

  - Е? - Леонардо погледна приятелката си с нетърпение.

  - Какво „е“? - направи се на разсеяна Фиби.

  - Кого си довела?

  - Ейдриан Тенебръс.

  Лео примигва няколко секунди мълчаливо и после изтърси:

  - Кво-о-о?

  - Ейдриан Тенебръс.

  - Дио мио! Кучка! И не си ми казала веднага, че го познаваш? Мразя те! Не, лъжа, много те обичам.

  - Знам, шери.

  - О, Тиш, това е френски! - и мъжът започна да целува ръката й от пръстите до рамото и обратно.

  - Стига! Гъдел ме е. - засмя се Фиби.

  Харесваше му да я гледа така свободна в общуването, въпреки че не беше с него, а с други мъже. „Които изобщо не я виждат като жена.“ - напомни си Ейдриан. Усмихна се и излезе да я изчака на улицата. Беше дал дума, че тя ще се прибере невредима, и имаше намерение да я спази. С Андреас бяха започвали  живота си отново и отново на различни места, в различни епохи и нищо не можеше да ги спре, когато искаха да постигнат нещо. Можеше да накара малката фея да му се довери и да го допусне до себе си. Все пак той беше Ейдриан Тенебръс. Никоя жена не можеше да му устои дълго. Вече на улицата, мъжът се облегна на стената и зачака да чуе звука от токовете й да приближава. След около десет минути жената излезе. Беше се загърнала с шала си и държеше мобилен в ръка.

  - Чаках те, за да те закарам обратно. - каза Ейд, с което я накара да подскочи уплашено.

  - Пресвета Богородице! Изкара ми акъла, Тенебръс. Щях да получа инфаркт. Мислех, че вече си си тръгнал.

  - Не, - той се отблъсна от стената. - не съм. Хайде, нека те заведа до колата. Обещах на Джордж, че ще се прибереш жива и здрава. - Фийби го погледна със съмнение. - Няма да те изям, обещавам! Въпреки че си много сладка с тази рокля. Ако искаш, дори няма да говоря повече.

  - Добре, но без разговори, наистина.

  - Честна милиардерска!

  Фийби изсумтя, опитвайки се да запази сериозното си изражение и го последва. Ейдриан й помогна да се качи и зае своето място. Двигателят изръмжа, събуждайки се за живот и колата потегли. От съседната уличка две светещи жълти очи проследиха отдалечаващия се автомобил.

***

  Поршето се плъзгаше по улиците на града, ръмжейки при смяната на скоростите. Както беше обещал, Ейдриан шофираше мълчаливо, без да се опитва да завърже разговор. От време на време хвърляше поглед на жената до себе си, но откакто се бяха качили в колата, тя „гледаше“ през прозореца.

  - Дължа ти извинение. - каза тя изненадващо без да се обръща, когато колата спря на светофар.

  - За какво?

  - Защото не те предупредих какво да очакваш в клуба. - тя се обърна към него. - Когато се върнах вътре да си взема нещата, Нандо ми чете конско по този въпрос. Помислих и смятам, че той беше прав.

  - Ще приема извинението ти при едно условие. - отвърна Ейд мрачно, без да я поглежда. Светофарът светна зелено и колата потегли.

  - Какво условие?

  - Искам си вечерята. Мисля, че ми го дължиш. - всъщност не го мислеше наистина, но беше твърдо решен да използва всички средства, за да получи желаното. А той искаше нея.

  Фийби не каза нищо. Няколко минути претегля наум всички рискове на подобно начинание. Ейдриан я остави да вземе решение без да я притиска. За всички тези векове се беше научил да чете хората и без да пие от тях. А с нея беше фасулска работа да го стори – мислите й буквално се изписваха на изразителното й лице. Всяко намръщване беше аргумент „против“, който с нежелание отхвърляше, и когато стана ясно, че чувството й за вина надделява, Ейд знаеше резултата, още преди жената с видимо нежелание да каже:

  - Съгласна съм.

POV Фиби

Загазила съм го! Загазила съм го! Знам, че е така, но нищо не мога да направя! Искам ли изобщо? Знам, че той знаеше какво ще отговоря. Видях го в бездната на очите му. Достатъчно е умен и разбра, че е  достатъчно само малко да почака и ще падна в капана на собственото си чувство за вина. Мисля, че вече знам какво привлича жените към него. Той е загадка, която ти се иска да разгадаеш. Изплетен от  противоречия - далечен въпреки, че е на сантиметри, властен и целеустремен като балистична ракета, която няма да спре преди да е достигнала целта си. Този път целта съм аз, но разлика от другите преди мен, аз знам, че вероятността да изляза невредима от ситуацията е нищожна. Време е да помисля как да огранича щетите, които Ейдриан Теннеброс ще нанесе? Защото ракетата вече е изстреляна и обратното

броене до сблъсъка започна. И аз съм загазила ужасно много.

  - Мисля, че сега е моментът да ми дадеш телефонния си номер. - каза Ейдриан, без да сваля очи от пътя, и ми подаде мобилния си телефон.

  - Не мога. - оказа се смартфон с тъчскрийн.

  - Имам нужда от номера ти. Преди няколко дни стартирах нов проект и не знам кога ще намеря време за нашата вечеря. Може да се наложи да го отложим за следващата седмица и искам да има начин да се свържа с теб, без да те търся из целия град.

  - Не мога да запиша номера си в паметта на мобилния ти, защото има сензорен екран и не виждам числата на него.

  Мъжът въздъхна тежко.

  - Пак забравих, нали?

  - Да. - досмеша ме от разкаяното изражение на лицето му.

  - Това не те ли обижда? - Погледът му се насочи към мен.

  - Не. Много ми е смешно, когато хората започват да се смущават по този въпрос . Виждате ли, тя е сляпа! Трябва да се грижим за нея. Тя е инвалид.

  - Ти си много необикновено момиче.

  - Нямаш представа колко си прав, Тенебръс.

  - И скромна, доколкото виждам.

  - Не губя време за такава глупост като скромността. Знам коя съм и какво искам. Животът е твърде кратък, за да се занимавам с такива неща като сръдни. Е, сляпа съм, и какво? - Вдигнах рамене аз. - Прекарала съм почти целия си живот в това състояние, свикнала съм.

  - Тогава ще ми продиктуваш номера си. Окей?

  - Ще ти го продиктувам. Винаги плащам дълговете си. - Не направих уговорката, че след тази вечеря сме квит. Вече се издъних, съпротивата ми само увеличава вълнението му. Нека видим какво ще стане, ако се преструвам на бяла и пухкава. Може би ще се разкара.

  Пристигнахме в сградата ми без инциденти и Тенебръс ме придружи до вратата. Отворих вратата и се обърнах, за да пожелая лека нощ, когато погледът му ме улови и ми попречи да пристъпя вътре. О, богове, възможно ли е обикновен човек да притежава такава сила на погледа. Чувствах се като мишка пред огромен питон, опитващ се да я хипнотизира, за да я изяде. Не можех да мръдна, боях се да дишам, за да не провокирам атаката на хищника, която беше пред мен в този момент. Аурата му стана яркочервена и сега се виеше около него като рубинена мъгла.

  - Лека нощ, малка фейо! - каза той и отпусна хватката, а аз побързах да вляза в апартамента. Какво беше това? Къде е наследството на кръвта, което ме предпазва от ментални вмешателства?

POV Ейдриан

Глад! Разкъсващ отвътре глад. Трябва да се махна оттук преди гладът да започне да замъглява ума ми, защото тогава момичето ще пострада. Усещах как Фийби замря уплашено пред мен.

  - Лека нощ, малка фейо! - процедих през зъби и видях как тя бързо се скри в апартамента си. Първо в асансьора, след това в колата, и накрая в пентхауса. Асансьор, кола, пентхаус – повтарях като мантра трите думи, за да отвлека мислите си от започващите спазми. Когато накрая се добрах до входната врата, имах сили само да извикам:

- Андреас, банките! Бързо! - челюстта ме болеше от усилието да удържам порасналите кучешки зъби.  Легнах направо на килима до вратата. След минута брат ми дотича и заби иглата във вената. По тръбичката потекоха първите капки кръв и тръпките, които разтрисаха тялото ми, започнаха да намаляват. Зъбите се прибраха и дишането ми започна да се нормализира. След първата банка успях да седна и да се подпра на стената.

  - Какво се случи? - попита разтревожено Анди и включи втора. - Тези банки бяха за след 4 дни. Чакай! Ти щеше да излизаш с онова момиче, нали? Всичко ли е наред с нея?

  - Да, успя да се прибере в апартамента си преди да се почувствам наистина зле.

  - И все пак какво се случи?

  - Честно ли? Не знам. Всичко стана много бързо.

  - Трябва да бъдеш внимателен в бъдеще!

  - Да, знам, знам! - Станах от пода. - Не за пръв път ми се налага да се справям с това.

  - А момичето? - попита мрачно Андреас

  - Какво за нея? - Погледнах брат си, без да разбирам какво намеква.

  - Ще продължиш ли да се вижваш с нея? Това може да бъде опасно за живота й.

  - Знам това добре.