Утро е. С родилни мъки отваряш очи, за да посрещнеш новия ден. Един от многото дни, които те чакат.  Ако си оптимист, де. Или по-скоро песимист? Да, оптимистът не приема дните като даденост.  ‘’Той ги изживява’’. А ти успяваш ли? И как? Е, сигурно можеш и по-добре. Сякаш ти пука...

Излизаш навън и, клатушкайки се по стълбите, се взираш с уморени очи в лицата на хората, които минават наоколо. Запътил си се към университета или парка, или из града, или накъдето ти видят очите. А какво виждаш? Тревога, проблеми, болка, изписани на десетките лица. ‘’Не е трудно да се отгатне’’, си мислиш. В страната, в която живееш, най-често проблемите са финансови. Разбира се, има и други. Но все пак за момент  ти се иска да имаше огнестрелно оръжие с  240 патрона. Мечтиии...

От другата страна виждаш деца, весело подскачащи наоколо и радващи се на междучасието, гаврейки се с дебелото дете от по-долния клас. Обикновената сутрешна картинка. А пролетта настъпи, птичките си пеят. Изтерзани баби седят зад щандове на пазара и тъжно се взират в безбройните минувачи с надеждата, че някой ще има нужда от нещо. Мирише на казанлъшки понички и цветя. Цветята не са идея. Наистина. Опитваш се да разбереш как така жените са се влюбили толкова много в тези растения. Особено като се има предвид, че най-често имат допир с тях само на ‘’избрани’’ дати. Убеден си, че би им се искало да беше различно. На теб също. Свети Валентин, 8 март, рождени дни и прочее тъпотии.  Не, жените би следвало да мразят цветята.  Ама, обществени порядки, какво повече да говорим... И неандерталска глупост. Ох, какво ужасно сравнение! Неандерталците сигурно са били по-щастливи от нас. Дори и без да са имали айфон, айпод, айпад и подобни простотии.

Надолу по улицата две момичета радостно хлопат по тротоара с токчетата си. Чувстваш се все едно си на състезание по конни спортове. Не, че някога си ходил на такова. Един стар циганин меланхолично дрънчи на акустична китара, а пред себе си има празна шапка, обърната нагоре, чието съдържание се равнява на около левче на жълти стотинки. Поне ще може да си купи хляб, все е нещо. Замисляш се за миг, какво ли минава през главата на въпросния човечец? Може би му се иска да свири по-добре, около него да се тълпят хора и да го слушат в захлас. Сигурно в такъв случай би забравил дори и за парите. Може би хората, тълпата и усмихнатите лица биха били напълно достатъчни за него.  Отминаваш и по-нататък виждаш огромна опашка пред  ДСК. Най-вече състояща се от старци, които с трепет се взират в касите, знаейки, че скоро ще си получат пенсиите. Поне за няколко дни и те ще имат пари и нормална храна на масата.

По-напред по трасето се натъкваш на учтивите служители на Мтел. Минава ти през ум, че сигурно не им е лесно по цял ден да се налага да се усмихват на всички като надрусани. Сещаш се, че имаш сметка за плащане, а хич не ти се ходи там, и бързо отминаваш. Парите за телефон по-късно вечерта ще изпиеш в Мелън, някой парк, или където ти очи видят.

Пресичаш по улицата, някакъв изнервен шофьор отказва да ти направи път и минава току пред теб, а ти вътрешно го благославяш с майчини пожелания наум (а и не само). Замисляш се, колко трябва да си зле да се ядосваш за такава дреболия, и продължаваш нататък, знаейки, че следващия път ще реагираш по абсолютно същия начин.

В слушалките ти върви Tool - Disposition и ти е яко. ‘’Watch the weather change’’, и поглеждаш към небето, осъзнавайки, че не оценяваш достатъчно природата около себе си и нейните красоти. Става ти малко тъжно. Иска ти се да виждаше и усещаше повече. Насочваш се към Царевец, знаейки, че те мързи да ходиш чак до крепостта. Тъкмо да разтъпчеш новите кецове, които са ти големи и които безуспешно си се опитал да пробуташ в интернет на цена, по-голяма от тази, за която си ги купил. Само дето никой не се хвана, та ще се примириш и ще си ги носиш сам.  Ама пък иначе са яки и си ти харесват. А и от самолет не се виждат, както сам обичаш да казваш.

Достигаш до първата тераса по пътя към Царевец и сядаш на една от пейките. Гледаш напред към безбройните сгради и си мислиш какво ли се случва в тях.  Може би някъде там мъж предлага брак на жената на живота си. И тя приема. И заедно плачат от щастие. А в другата сграда, по вдясно, двама старци се карат за дистанционното. Поглеждаш напред. Интерхотелът винаги ти е изглеждал като декор от твърде успешен филм на ужасите. По-голямата част от стаите му са тъмни. Замисляш се дали в тях изобщо има нещо. Или просто си стоят празни, оборудвани, в очакване, че някой друг, освен чистачката, ще отключи вратата и ще се излегне уморено на огромното легло. Погледът ти се премества наляво, по хълмовете над Техномаркет. За секунда те осенява идеята, че тези възвишения са страхотно място за къмпинг. Да, пак стигнахме до идеята за ходенето на палатки. Представяш си как се събуждаш рано сутринта в една такава, излизаш от нея и се любуваш на все още заспалия град. Усещаш как гледката те завладява, а погледът ти се простира далеч над стария завод за бира и полупразните, но напълно нови, жилищни сгради.

Хвърляш поглед надолу, към паметника на Асеневци, и виждаш една двойка, която си разменя нежни ласки. Обхваща те лека завист и ти се иска да беше на тяхно място. В един момент решаваш да изпратиш смс на някого. Не го правиш, защото не ти стиска, и защото знаеш какво ще последва. ‘’Карай да върви’’, махаш мислено с ръка и се заглеждаш в друга двойка, която неусетно се е настанила до теб на пейката. Изглеждат толкова щастливи. Чудиш се дали осъзнават в пълна степен, че се имат един друг. Или и тяхната история ще свърши така, както повечето други – с нечие разбито сърце, луд скандал, сълзи и носталгия по отминалите красиви моменти. В този момент обаче те не изглеждат като хора, които мислят за такива мрачни неща. Така че, нека са щастливи. И ако е възможно – завинаги.

Решаваш, че е време да се връщаш към вкъщи. Така и така си се разходил подобаващо, а и там, на пейката при влюбените, никой няма нужда от теб. Свечерява се и с радост установяваш, че пролетното часово време е хубаво нещо. По центъра на града се срещат хора, хванати за ръце, или просто самотни минувачи, всеки тръгнал по своя собствен път. Повечето магазини са затворени, светлините огряват ‘’Майка България’’. Старият циганин отдавна е прибрал китарата и вече може би се е прибрал вкъщи. Да, иска ти се да вярваш, че той наистина си има дом.  А сега е време и ти да се прибереш. И да завършиш деня с някоя книга. Или филм. Или пък с фейсбук. И така, до следващия ден. Един от многото, ако си песимист... Или поредният страхотен, ако не си...