Един непораснал романтик (11)

През прозореца виждам само непозната блондинка. С жест искам разрешение да вляза. Преминавам през антрето и преди да попитам за Елена, тя и колежката й изскачат зад гърба ми от страничната стаичка. На поздрава ми отвръщат с поглед, който преминава през мен все едно, че няма никой. Всяка си намира занимание, разместват по бюрата някакви документи, сноват насам натам, като се стремят да са с гръб към мен. Докога ли ще продължи неловката ситуация? Не издържам и проговарям:

- Имам новина.

- А ми казвай - непознатата блондинка няма търпение да чуе последните клюки.

- Новината е лична. Ще се местя в града.

Едва сега Елена ме поглежда.

- Там въздухът е чист, няма ги тези отрови. И работата е по-спокойна, сигурно ще си по-добре. Правилно си решил да се преместиш.

Опитва се да се усмихне, а разговорът не върви. Пускам някакви шеги, но се усеща напрежение. На репликите ми отвръща единствено блондинката. Не знам коя е и какво прави тук – може би и тя като мен е гостенка. Елена пристъпва от крак на крак и се чуди с какво още да си даде вид, че е много заета, а допреди минути просто са си бърборили отзад. На всичко това слага край колежката й - домъква купчина кочани служебни документи и заедно с Елена започват да ги подпечатват. Щракат с печатите и си бърборят... за детето на някаква позната, какво направило... Обърнали са  ми гръб и щракат с печатите. Облян съм в студена пот, всяко щракване за мен е като удар, който ме изтиква към вратата. В началото устоявах на ударите, но те не спират, колко ли минути ме блъскат, всяко щракване на печатите става грохот, който ме оглушава. Усещам по лицето си, по гърба си студените струйки пот, не издържам на ударите, на грохота и отстъпвам заднешком, на всяко щракване правя стъпка към вратата. Машинално натискам бравата, никой не ми обръща внимание, просто не съществувам. Мисля си – още една крачка и съм навън, ще затръшна така вратата зад себе си, че да я изкъртя и тогава ще забележат, че някой е бил там. Но те се правят, че не съществувам – нека да е тяхното, излизам и тихо затварям вратата зад себе си. Без да се обръщам, се отдалечавам...

Влача се по пътеката. Едва сега осъзнавам какво видях преди минути – не, не е сцената с печатите, заболя ме, но това е вече зад гърба ми. Отдалечавам се по пътя, с всяка крачка това избледнява, почти съм го забравил. А в съзнанието ми се натрапват неща, които са били пред очите ми, а не съм ги забелязал. Елена, как можах да пропусна това - тя бе с вдигната коса, лицето открито, с обеци. Нали мечтаех да я видя именно така, а сега просто не забелязах мечтаната гледка – защо ли...

В края на смяната на портала са се събрали няколко групички. Най-многобройна е групата около Елена, нейното завръщане е събитието на деня. Поздравяват я, любопитстват защо се е върнала. Така са се скупчили, че и да искам, не мога да избегна срещата. Елена се отделя от групата и прави крачка към мен. Гледа ме с укор.

- Искаше да ме питаш нещо?

Исках да чуя собственото й мнение, но как да стане това. Обкръжението от колежките й е непробиваемо като лична охрана. А може би има възможност? Опитвам се да говоря с шеговит тон. 

- Опитай се да опишеш цялата история от своя гледна точка.

- Мести се в града или където искаш, това си е само твоя работа. Какво искаш?

 Чувствам, че е разярена. Ако бяхме сами, сигурно би крещяла - опитва се да говори тихо, но колегите й вероятно я чуват. Преди по-малко от минута бе център на компанията, сега ги е загърбила и ми се струва, че всички са притихнали и следят всяка нейна дума, а и виждах лицата им зад нея.

- Какво искаш? Колегите ми говорят. Всички ще научат, Да гръмне цялото предприятие ли искаш? Интелигентен си... Аз съм ангажирана... Трябва ли да занимавам началниците с теб?

- Може ли отношенията ни да са като на обикновени познати?

От колко месеца търсех повод да задам този въпрос, а сега с треперещ глас едва изричам тези думи.

- Може, но ти ме търсиш, следиш ме с поглед, притесняваш ме.

- “Притеснява ли те?” – с тези думи започваше едно стихотворение. Изхвърли ли го? – трепери не само гласа ми, треперят и коленете ми.

Гласът й стана по-тих.

- Вкъщи не мога да го занеса, а и не искам да го четат колегите ми... Имаш жена, деца - обърни внимание на тях... Намери си друг обект на чувствата...

Колкото и тихо да са казани, тези думи отекват над всички и едва ли някой не ги е чул. Всъщност само към мен ли бяха или за колегите зад гърба й. Елена се обръща и се и вмъква в центъра на групичката и с това отново избухва гълчавата около нея.

- Боядисала си косата си! – възклицанието е на една от жените в компанията.

Елена така се усмихва, че не може да остане скрито задоволството, че са я забелязали, леко накланя глава към колежката си и разгръща кичурите от косата си, за да се види по-добре цвета до основата. От усмивката й и жеста, с който го направи, ме заболя много повече от думите, казани преди малко. Няма и следа от настроението, с което ме посрещна преди минута. Весели закачки, бърборене по женски, все едно нищо не е било, а изглеждаше разярена. Аз не умея така рязко да се променям, Наистина ли я притеснявам или това беше само за пред колегите като че ли това беше като изпит: „Ето, видяхте ли, разкарах го - стига сте ме одумвали”.

Към групата се приближава и един от досадните ухажори.

- Я, нашето слънчице се е завърнало и ни огрява!

Казалият тези думи получава сърдечна усмивка, а аз едва стоя на краката си...

На другия ден подписах молбата за преместване...

През последните два месеца, откакто Елена не пътуваше с автобуса, когато отиваме за нощна смяна, до Нина сяда една непозната жена и слиза в покрайнините на града, останалите двайсетина минути от пътя мястото до Нина е свободно. Така е и днес, седалката отпред е заета, а Елена е сама малко по-назад. Помолих да седна до нея, тя рязко се надигна, излезе на пътеката и само с жест ми показа да седна отвътре. Това означаваше само едно – „Ще те изтърпя за минути, но не желая да си до мен”. Опитах се да я заговоря, а в отговор получавах само кимване, без да ме погледне. В мига, когато жената до Нина се надигна, за да слезе на своята спирка, Елена се втурна към освободеното мястото и двете едва не се сблъскаха. Наблюдавах ги как си бърборят с Нина, имат да наваксват много за тези два месеца. От към чантата на Елена се разнася звънене и тя изважда... нов, скъп джиесем, няма го старото протрито телефонче. Докато говори, през кичурите на косата й проблясват лъчите на залязващото слънце и едва сега забелязвам червеникавия отблясък в косите й, знак, че са боядисани. Досега се възхищавах на изключителното съчетание на гарваново черни коси и тъмно сините й очи - а то било... илюзия. Всъщност още колко неща не съм видял и осъзнал. А и новият лъскав телефон, явно има промяна...

Единственото място, където очаквам да срещна погледа на Елена, е в автобуса, но сега това са миговете само когато не е успяла да забележи приближаването ми и е закъсняла да се обърне настрани. Не смея да я поздравя, когато си дава вид, че ме няма, и не съществувам. От стаята ни виждам офиса, където работи Елена, далече е и само на нощните смени мога да видя светлината в прозорците на задната стаичка и на стаята с компютъра. В очакване да я видя, поглеждам към офиса й, зная, че няма да я видя, но поглеждам – когато профучаваме с аварийната кола или в свободните минути между авариите от прозореца на стаята. При компютъра лампите угасват като по разписание точно в двайсет и два часа, а в задната стаичка – десет минути по късно. Сутрин лампите светват точно в шест и десет – така е всяка смяна, може да има изключения, но не съм ги забелязал. Сещам се за думите на Нина: „Тя има стабилни връзки” - затова ли колежката им от съседния офис не спира да работи през цялата нощна смяна. Наскоро направиха нов портал, само за камионите с въглища, за да не вдигат пушилка пред администрацията – сигурно ще познаете кой изхвърча на това работно място, барака от контейнер - да точно тази, която е свикнала да не спира през цялата нощна смяна. Аз си мислех, че трите колежки ще се редуват и се надявах, когато е ред на Елена да се спирам при нея, без охраната от колежките й, но и тези ми надежди се провалиха...

У нас, на двора, сестра ми е посадила розов храст. Отрупаните с цветове клони са достигнали над терасата на втория етаж. Къщата е като със стена от рози. Дори и в дните, когато Елена работеше в града, си мечтаех, как всеки ден ще й подарявам рози. Малки фантазии, как и кога ще ги осъществя? Една сутрин, тръгвайки за работа, откъснах десетина рози и ги сложих в чантата си. Специално избрах една роза за Елена. На спирката вадех розите една по една от чантата и ги подарявах на жените. „За радостно настроение”. В автобуса продължих да раздавам рози. „Вероятно има някакъв празник” - чух реплики зад гърба си. Елена и Нина седяха, както винаги, една до друга и почти едновременно протегнаха ръка към първата роза, която им поднесох. С жест я подадох на Нина. Извадих от чантата и розата, която бе за Елена. През нощта бе валял дъжд и капчиците искряха по алените листчета. В мига, когато Елена докосна розата, погледите ни се срещнаха... Две рози, които си съперничеха по красота. Надявах се да разбере, че всичките рози са единствено за нея...

Последен работен ден. От утре ще работя на друго място, началникът, колегите ще са други. Болезнено за мен е това, че Елена остава далече и няма да я видя повече. Последен ден. Не мога да си тръгна, без да се сбогувам. Каквото и да се е случило, както и да е разбрано, лично аз не се чувствам виновен. С огъня, който гори в мен, може да съм изпепелил всичко наоколо, но искрено се надявам в пепелта да останала поне една искрица. Какво сгреших? В какво ме обвиняват? Не устоях на емоциите си. Показах чувствата си – а успях ли да ги разкрия докрай. Не успях да й кажа “Красива си”. Може би съм го казал с поглед. Не съм лъгал в нищо. А ако съм предизвикал завист у колежките й…

Както винаги стражът - колежката й, ме забелязва първа. Елена ме посреща на вратата, но не ме кани вътре. Косата и е вдигната и вързана на малка опашчица. Погледите ни се срещат. Тъмно синята бездна ме поглъща. Като омагьосан съм, втренчил поглед в очите и. А така мечтаех да я видя с вдигната коса, открито лице. Не мога да й се нагледам...   

- Днес е последният ми ден тук. Заповедта за преместването ми е издадена. Дойдох да ти кажа довиждане.

- В града ще си по-добре, далече от всичката мръсотия и отрови. Там е и по-спокойно.

- Донесох ви подарък – изваждам от чантата си буркан с мед и го подавам.

- Не, не, аз мога да си купя мед – отстъпва крачка назад и по детски скрива ръце зад гърба си, така че да не мога да я достигна и да й дам меда.

- Това е подарък - последният мед от тази реколта - и медът свърши – символично.

Елена се усмихва. Правя крачка навътре и оставям буркана на бюрото. Забелязвам, че колежката й се е обърнала и не ни наблюдава. Още една крачка и почти докосвам Елена, тя се извръща, може би си мисли, че ще я целуна, но не успява да се отдалечи. Прошепвам й:

- Колко си чаровна с вдигната коса!

Продължава да се усмихва. Отново поглеждам очите й - може би за последно - и си тръгвам...

Имам желание да кажа довиждане и на Нина. Вратата на офиса е заключена и посягам да звъня по служебния телефон. В този миг Нина излиза – гледа ме навъсено „Ти пък за какво си дошъл?”

- Местя се, заповедта ми е подписана и след два дни - от първи юни съм - в града. Днес ми е последната смяна тук.

- Как успя да се преместиш, какви връзки използва? – новината явно я успокоява и погледът й става по-ведър.

- Просто им трябват хора и ме взеха, а за връзки – нямам никакви.

- Имам проблеми с шефката си и иска да ме изтика от мястото ми и ме изпраща на новия портал.

Познавам добре нрава на началничката на Нина – не веднъж ми е правила панаири за нищо, въпреки че служебно ми е никаква.

- Сам виж каква е обстановката – барака от контейнер, вътре си като в аквариум, цялата стена е остъклена. А най-непоносимото е, че за охраната няма отделно помещение и през цялата смяна са до теб неотлъчно. Това е нетърпимо, ела да отидем там, да видиш какво е.

Още на идване видях, че новият портал е колежката на Елена, но не обърнах внимание на униформения мъж до нея. Сега Нина иска да ме вкара отново в капана, в който попаднах показвайки отношението си към Елена пред всички. Може да се нуждае от помощ и съчувствие, но защо ми се цупи от толкова време. Не ми се играе тази игра, а и какво ли мога да направя. С жест отказвам да я последвам.

- Мъжът ми е много ревнив – Нина сменя темата – Толкова е ревнив, че с дъщеря ми сме коментирали какво да правя. Никога да не оставам насаме с друг мъж повече от пет минути. Когато трябва да говоря с началниците и за това кратко време да успея да кажа всичко, по-добре е да го напиша и науча наизуст предварително.

Изумен я слушам – защо ли е тази изповед, какво ли иска да каже. Разговаряме повече от пет минути, това подканяне за край ли е? Още колко ли минути щяхме да сме заедно, ако бяхме отишли двамата до портала? Но това поведение ми е познато – нали и Елена се държеше също така, когато отидох при нея в градския филиал на предприятието ни. Около петата минута и двата пъти едно и също: „Аз трябва да се прибирам”. Нима това поведение й е внушено от Нина... Наистина трябва да си вървя...

Казваме си довиждане с пожелания за по-спокойна работа за в бъдеще. Разговора явно е към края си.

- Нина, благодаря за приятната компания, докато работехме заедно, въпреки че последните месеци се държиш към мен доста... резервирано.

- Искам да те попитам за колежката. При нея отиде ли? - явно е, че говори за Елена.

Останах изненадан от това, че последните ми думи отприщиха откровеността на Нина.

- Да, отидох да й кажа довиждане, колкото и да е неудобно. Не мога, просто да се измъкна.

- Някой да ти е казвал какво става? Никой ли не се е спирал да говори с теб? То кой ли не говори за вас?

- Никой нищо не ми е казвал.

- Аз мислех да ти кажа, но...

- Нина, аз се опитах да говоря с теб, но сама знаеш как реагира.

- Не мога да разбера защо се спря точно на Елена? Толкова жени има тук, които просто си търсят мъж. Защо точно Елена, какъв повод ти е дала? Защо Елена? Толкова жени има тук.

Не мога да си поема дъх - струва ми се, че ще се удавя в мръсотията, с която ме залива тази жена. Нима всичко не се случи пред очите й, през цялото време бяха като залепени една за друга с Елена. Нали тя първа проговори: „Изгубихме колежката” - и с това ме подлъга да й се доверя. Как да й кажа: „Влюбих се в очите й”, като за нея съм търсил жена за в леглото? Нима Елена е виновна, като е дала повод, вина ли е да вдигнеш поглед към някого? Затова ли сега не съществувам за нея, за да не ми дава повече поводи?

- Казваш неща, които никога не съм си мислил.

- Може би си искал само да пиете кафе заедно. Но защо Елена, какъв повод ти е дала? Не мога да проумея. И как я гледаш! На половината автобус всичко му е ясно. Знаеш ли, че е казала на мъжа си? Интелигентен си...  Защо Елена?

Започва да ми просветва. Думите на Нина удивително съвпадат с това, което ми каза преди десет дни на портала Елена. Не са ли написани и наизустени? Кой ли е авторът? Но има още нещо – не зная как да го нарека, завист или ревност. Ако душата ми не изгаряше от болка, на шега бих казал, че ситуацията е станала „триъгълна”. Но сега не ми до шеги. Чувствам се омърсен и по-добре да излъжа, да си дам вид, че излизам от триъгълника.

- Мога да направя само едно – да се преместя и така ще е по-добре и за двама ни. Моля те да го кажеш на Елена. Аз не мога да говоря насаме с нея. Моля те да й го предадеш.

В този момент в джоба ми зазвъня служебния телефон, викаха ме на авария. Обадих се на колегата ми да се оправя сам. Нина, явно стресната от собствената си откровеност, тръгна да се прибира.

- Нина, почакай! Трябва да те питам нещо.

- И аз имам работа, трябва да вървя...

Разговора остана недовършен. Всъщност като че ли всичко бе ясно - дребните подробности едва ли имаха значение, но все пак...

На портала, в очакване на автобуса са се скупчили групички. Изненадан съм, но сега Елена е самичка, колежките й не се виждат наблизо. Използвам ситуацията и я заговарям:

- Елена, може ли да те лиша за малко от компанията на Нина?

- О, не, не!

 - Не ме разбра - искам да седна до Нина, трябва да я питам нещо.

- Ама ние имаме да си говорим!

Автобусът вече е дошъл и Нина крадешком се промъква зад гърба ми и се качва първа. Докато дойде и моят ред, двете са се настанили една до друга.

- Елена, ще ми разрешиш ли да говоря с Нина?

- Е, щом толкова настояваш – надига се от мястото си и отстъпва по пътеката.

Нина се свива, обръща ми гръб и се зазяпва през прозореца.

- Е, щом тя не желае да говори с теб, аз не мога да я накарам.

Елена си сяда на мястото, а аз си замълчавам.

След два дни отивам към новото си работно място, филиал на същото предприятие. Мога да ползвам същия служебен автобус, докато обикаля през града, само че в обратна посока. Това го правят и други. Успявам да седна близо до Елена и протегнал се през пътеката заговарям тихо:

- Онзи ден говорихме с Нина. Тя ми зададе няколко въпроса, но не успяхме да завършим разговора. Искам да ти кажа, че жена ми знае. Аз сам й казах... отдавна, преди два месеца.

Докато говорех, Елена гледаше напред, виждах само профила й. По трепването на лицето почувствах как очите й се ококориха, устата й остана полуотворена. Едва промълви:

- Чудя ти се на акъла!

Следва продължение...