Един нормален ден
Прибирам се към къщи и пътьом решавам да вляза в кварталния магазин. Освен продавачката има само една жена, така че бързо ще свърша работа, или поне така си мислех.
- Искам сок от праскова.
Получава го, плаща, прибира си рестото и сока в чантата, обръща се да си тръгне, но в този момент решава, че е забравила нещо.
- Дай ми още един сок. От същия.
Отново плаща, рестото и сока бута в чантата, и прави крачка към вратата, после крачка назад.
- Искам и пет вафли. – Да, точно „Троя“ – потвърждавайки със жест предложението на продавачката.
Сметка-ресто, крачка назад, после напред – започвам да усещам дежавю.
- Дай ми и двеста грама сирене. От хубавото.
Жената ѝ реже парче, което излиза малко повече, но тя великодушно се съгласява.
„Предполагам, че вече е готова“, мисля си на ум.
- Довиждане.
„Не мога да повярвам“ , тръгва си.
В този момент на вратата се сблъсква с един комшия, от чиято среща явно ѝ проблясва, че пазаруването не е свършило.
- 150гр. маслини. Също така три парчета петрохан, два хляба, буркан царска туршия, половин килограм картофи, два моркова и една зелка.
С комшията я гледаме смаяни. Как така по дяволите, беше забравила да вземе всичко това?
Прибира ги в голямата чанта, но видимо има място за още. Аз си го помислих, а като гледам и тя.
- Ели, дай ми два шоколада „Милка“ с фъстъци.
Обръща главата си към нас, поглежда ни с безизраните си очи, и продължава:
- 300 гр. чушки. Да, от червените. И кисело мляко. На „Елби“, разбира се. Колко ти дължа?
Разплаща се за пореден път, натъпква нещата в чантата и се опитва да я повдигне. Лекото изгрухтяване показва, че явно ще ѝ тежи. И тук вместо здравият разум да вземе превес, и да я прибута към дома си, решава, че може още.
- Ели, забравих кашкавал.
Продавачката все по-често започва да гледа към ножа, а съседът зад мен вече си е сложил плик на главата. След като е набутала и кашкавала, все пак има още място в чантата, и вдига поглед към гишето.
Продавачката вече си е срязала вените на лявата ръка и със салфетки се опитва да спре кръвотечението. Съседът зад мен здраво е стиснал дръжките на плика, и учестеното му дишане кара материята равномерно да се залепва и отлепва от лицето му. Кръвното ми е 200 и виждам как започвам да се изтеглям в коридор някъде назад.
Ако тази жена не се спре, всички ще умрем.
Все пак тя е благородна, и след две пакетчета фъстъци, решава да си тръгне.
- Желая ви лек ден.
© Милен Милотинов All rights reserved.
Добър е.
