И днес тя се прибра в самотната си огромна стая, в която сякаш празнотата беше неизменният жител. Включи телевизора и животът потече по старото си утъпкано корито. Сериали, комедии, шоу... Нали това беше животът?! Да. Но тя не осъзнаваше, че това беше друг живот, чужд живот. А нейният?!... Нейният беше спрял. Като евтиния часовник на стената, на който забравяше да смени батерията. Явно и своята батерия беше забравила, нали все пак сама се беше сложила на последно място, а другите грижи никога не свършват. Замисли се и се усмихна на себе си иронично. Сякаш се надсмиваше над друг човек, човек който вече ú беше непознат. Цял живот беше търсила себе си в очите на другите и чак сега осъзнаваше до колко беше станала зависима от чуждото мнение. За всяко свое действие търсеше погледите отстрани и очакваше оценка. Сякаш никога не беше живяла заради самия живот.

   А шоуто продължаваше и тя не смееше да смени канала в очакване на развръзката. Развръзката, от която като че ли зависеше собственият ú душевен мир.

   Доскуча ú. Започнаха рекламите.

   Замисли се за момчето, с което се бяха запознали неотдавна и хвърли уж случаен поглед към телефона... „Може би е изключен и за това не звъни” – помисли си тя, въпреки че ясно осъзнаваше абсурдността на това предположение. „Всичко му е наред. Просто мълчи.” В този момент проблесна, като светлинка в тунела на ежедневието ú, една мисъл:

  ”Защо пък тя да не поеме инициативата и да не позвъни?”.

  Само беглият лъч на светлината беше достатъчен и телефона беше в ръката ú.

  Бяха се запознали преди около месец и оттогава се бяха виждали няколко пъти. Харесваше ú и тя не го криеше. От няколкото им срещи го беше преценила като свестен човек (за нея хората се деляха на свестни и боклуци) и може би щеше да оцени инициативата ú.

   Позвъни! Един... Два... Три пъти... Заето...

Усети как нещо вътре в нея пламна. Беше ú отказал! Отказ с вариант за оправдание. Втора резерва! Светлината в тунела угасна и всичко за секунди се срина...

   Рекламите свършиха. Шоуто продължава.

   Не го чувстваше толкова близък, а я заболя. Заболя я защото имаше нужда отново от оценка, а този път не беше добра. Гледаше втренчено телефона и не знаеше как да реагира. Захвърли го настрани, а сълзите ú се стичаха по бузите. Ядоса се! Ядоса се на себе си, че обърна внимание на тази измамна мисъл и позвъни, ядоса се, че я заболя и че беше сама в огромната стая с глупавия телевизор, а най-много се ядоса на празнотата в душата си.

   А шоуто?!... А, да… То продължаваше…

   Запали цигара и се опита да концентрира вниманието си в него. Така течеше животът на другите. Радост... Тъга... Реклама... Тези досадни реклами не я оставят да хване смисъла на нещата.

   Изведнъж мълчаливият телефон звънна. Тя подскочи. Каза си: „Ето! Явно е имало някакъв проблем, но сега ми звъни!” Погледна екрана. Не! Не беше той. Беше най-добрата ú приятелка. Зарадва се. От това имаше нужда.

- Да!

- Как си? – чу отсреща.

Да, това беше наистина нещото, което можеше да я изкара от дупката. Някой да я попита „как е”. Говориха си дълго, за всичко... Затвори телефона и се погледна в огледалото.

 „За Бога, за какво плачеш? – каза си тя – „Та ти имаш всичко!”

 Погледна телевизора.

 Шоуто свърши.

  Тя смени канала.