Един от героите си срещнах
Какво правим с болката – тази нефизическата... виждам как човек, на които се възхищавам се самоунищожава, как запушва собствения си вътрешен глас само и само, за да не поглежда истината в очите.
Виждам как творчески цъфти, но тялото му линее, умът му застила удобна покривка на повърхността на съзнанието и никога повече не навлиза дълбоко в себе си!
Странна е гледката и присъствието на такъв човек около мен, защото неговото творчество ме е докосвало по съкровен начин и е създавало адски силни усещания в цялата гама от възможни чувства, затова когато видя, че в него не е останало от това, което щедро е раздавал на другите – тогава аз чувствам вместо него!
Непривично е да съжаляваш човек за, който имаш високо мнение и считаш за вдъхновение.
Народът е казал, че „Обущарят бос ходи“, така и този бос автор е дал на немалко хора клонка в бурно море, усмивка в труден момент и когато видя как той потъва като котва в същата тази буря, яростно отказвайки всяка подадена ръка, то тогава ме обзема онази безприродна безпомощност и гняв, които остават в мен, защото нямат адресат и ме разяждат, и съм тъжен, и песните стават по-тъжни, а веселите тънаникания затихват в тъмните ъгли на самотни стаи...
Някои болки са, изглежда, неприживими, затова и хора, които са ги изпитали, са заровили част от себи заедно с източника на тази болка, затова и тези хора не са вече същите, затова не могат да намерят себе си и се лутат, защото те не са вече себе си...
© Юнеско Чомски All rights reserved.
