Един спомен

    Стела някак изумено изучаваше собственото си отражение в огледалото – погледът, съмняващ се във всеки и във всичко, сенките под изморените очи, които сякаш проникваха дълбоко и виждаха във и зад предметите, но някак отнесено и замечтано, започналите отскоро да се появяват тънки бръчици, чувствените устни, все по-често свиващи се иронично… Ето, тя беше жената, за която един мъж каза, че е готов да жертва и живота си… Защо ли точно сега си спомни закътаното балканско селце и достолепната къща на своите баба и дядо? Може би тъгата по изгубената невинност, по откритите детски очи, изпълнени с възторг от живота, с очакване да се случи нещо хубаво,  а и носталгията по родното, сега бяха решили да я отведат там – в китния двор, ухаещ на здравец, орехова шума и дюли, под нависналите лози, където и цветята й се усмихваха, там по поляните, изпъстрени с маргаритки и синчец… Господи, колко хубаво беше в онези далечни лета! Въодушевлението, което спомените събудиха, скоро отново се замени със станалата напоследък обичайна, някак тъжна замисленост на жената. През детските  очи, мъничкото селце й изглеждаше като чудно, приказно място, но едва ли чувстваше същото нейният вуйчо, когото комунистите бяха заселили там принудително. Всеки Божи ден, сутрин и вечер, в пек или пък в студ, дори когато беше болен и едва креташе, той трябваше да отива до кметството и да се подписва в една голяма книга, за да бъде удостоверено, че не е мърдал и на крачка от селото. Чак след години разбра, че вуйчо й, заради своите свободолюбиви идеи, бил преследван както преди девети септември 1944 г., така и след това. Казваха, че е анархист, но той твърдеше, че е просто опозиция на глупостта на  управляващите, че е Мефистофел, без когото няма развитие, без когото Фауст е невъзможен. Тогава й правеше впечатление съмнението, дори недоверието, с което приемаше всяка новина и постъпките на хората покрай себе си, както и ироничната му усмивка, наподобяваща тази на дявола, изрисуван на любимата й дядова книжка. Едно лято, още като я заведе на село, майка й тихичко и притеснено зашепна на родителите си да не я оставят  насаме със странния вуйчо. Тогава видя, че баба й закърши пръстите на ревматичните си ръце – веднъж, два пъти и след това задълго остана с наведена глава, а после дочу как дядо й тежко въздъхна.

         -Какво е направил вуйчо, бабо? Защо е толкова страшен? – зацвърча гласчето на момиченцето, а възрастната жена заплака.

         Оттогава, напук на забраната, Стела все се стремеше да надхитри старците и да остане поне за малко насаме с интересния мъж. А той имаше дар – слово и не се уморяваше да й разказва дълго, омайващо – като се започне от вълшебните детски приказки,  че чак до страшните си преживявания в затворите и лагерите, в които властващите все намирали повод и начин набързо да го въдворят, за да не им мъти водата. Вуйчото често си майстореше нещо, а дядо й се подсмихваше, че синът му, като Матей Миткалото, се опитвал да сътвори „вечен двигател“. Друг път разпъваше статив насред двора, под големия орех и по цял ден рисуваше. Само като притвореше очи, Стела отново ясно виждаше една негова картина - морска шир, чайки, притихнала лодка и безкраен небесен простор, който неустоимо примамваше и те канеше да полетиш на свобода, далече – далече от забутаното селце, да изпиташ няколко мига щастие,  да се докоснеш до чудесата на Божия свят, а духът ти да се възвиси и да се почувстваш изправен и горд, че си човек. По-късно я впечатли, че вуйчото дълго време не даваше на никого да доближи до статива, а когато си почиваше, го завиваше с тензух. Тогава, рисувайки, с нескрита духовна наслада слушаше прочувствените изпълнения на Енрико Карузо. Старият грамофон му беше станал най-любимата вещ, все едно, че носеше душа. Стела, зад бялото перденце на кухненския прозорец, същинска селска клюкарка, уж неволно, често-често поглеждаше към художника, който сякаш беше изпаднал в транс – чак чувстваше как искри изскачат от очите му.  Но никой от домашните нямаше смелостта да се доближи до чудното, тайнствено творение. Когато един ден особнякът не покри статива с тензух, момичето, уж неволно, мина пред картината и крадешком обърна погледа си към нея. По-очарователен образ на жена досега не бе виждало! Не можеше толкова бързо да определи кое точно  допринася най-много за обаятелното излъчване на портрета – дали дълбокият поглед на очите или финият нос и чувствените устни, усмихващи се едва, едва … Някаква магия имаше в това лице, която те караше да се обърнеш, за да го зърнеш отново.

     Стела тръсна глава и се помъчи да излезе от прегръдката на вкопчилите я спомени. Голямата, неосъществена любов на вуйчо й – тя беше изобразена на картината, чудната жена, която мъжът пазеше в най-съкровените кътчета на душата си и за която доби смелост да й разкаже, когато бе твърде късно – едва на смъртното си ложе. Тогава Стела го попита защо не се е борил, за да има жената на своите мечти, а той й отговори, мълвейки с последните си сили стиховете на Шандор Петьофи:

„… две неща ми трябват на земята –

те са: любов и свобода.

За любовта бих жертвал си живота,

За свободата – аз бих дал и любовта.“

     После се усмихна и кротко издъхна в треперещите й ръце.

     Ето, сега и тя беше жената, за която един мъж каза, че е готов да жертва дори и живота си… Наистина, защо ли точно в този ден  пред замислените й очи изплува споменът за закътаното балканско селце и за достолепната къща на нейните баба и дядо?