Колко е гаден живота пълен само с разочарования.В един момент имаш всичко приятели,момче до теб,което е строхотно,семейство,което те обича.Сутрин се събуждаш и си казваш "Каква щастливка съм аз,няма човек по-щастлив от мен!".Усмихваш се,сякаш някой те гаделичка,живее ти се.
Сутринта се събуждаш и си мислиш "Ето започва още един щастлив ден от моя прекрасен живот!"още не си се разсънила и усмивката грейва на лицето ти.Ставаш и започваш да танцуваш и да пееш от радост,че е започнал деня.Внезапно чуваш някякъв вик.Отиваш в другата стая и какво виждаш-ядосани лица,лица на които е исписано злоба и омраза.Да това са твоите родители,хората които обичаш.Усмихваш се,а те ти отвръщат със студинина и омраза.Сърцето ти за миг спира,в очите ти напират сълзи и изведнъж нещо те спира да заплачеш-това е мисълта за момчето,в което си влюбена.Усмивката грейва на лицето ти.Минават часове,настава вечер,луната и звездите изгряват.Барзаш да се нагласиш за среща с приятели,но с мисълта,че момчето,което е в сърцето ти ще ти звънне и ще го видиш.Излезаш от вкъщи и в един момент покрай теб минава ТОЙ с колата си,ти се усмихваш,а ТОЙ те подминава.Изведнъж те обсебва мисълта "Какво става защо не ме видя?",но си мислиш "Той сигурно не ме видя" и продалжаваш.
Сядаш на кафе с познати и си в очакване ТОЙ да ти звънне.Мислиш си за него.Ту си тъжна,че го няма,ту се усмихваш,за да залъжеш хората,че си щастлива. Изведнъж поглеждаш към вратата и виждаш НЕГО.Огромна усмивка грейва на лицето ти.Изведнъж ТОЙ обръща гръб и излиза."Той не ме ли видя?" мислиш си.
Кафето с познати не ти допада и решаваш да му звъннеш.И хоп при него се озоваваш,усмихната до уши и казваш си на ум "Ето най-накрая ще бъда с него,ще бъда пак щастлива".Но в един неочакван момент ТОЙ ти казва "Трябва да поговорим".Ти си мислиш "За какво ли?Пак ли ми се сърди?Нищо ще се оправим.".Сами сте,седиш пред него,ТОЙ мълчи,не гледа в твоите очи."Добре какво става?" мислиш си.Тишина настапва,ти гледаш го,а ТОЙ все така мълчи.Не знаеш какво става,не издържаш вече и казваш "Моля те кажи какво става!?!".Изведнъж думи неочаквани пронизват тишината "Няма смисъл да сме заедно,не вървят нещата между нас.По добре да сме разделени!Да си останем приятели"-изрича ТОЙ."Не не искай това от мен,недей,млъкни!Върви си щом така си решил.Махни се,моля те,махни се!"-изричаш ти и тръгваш на някъде,не знаеш къде,просто вървиш да не види ТОЙ в твоите очи,че наистина боли.Вървиш,вървиш,изведнъж спираш,поглеждаш назад и виждаш,че няма никой,че си отново сама.Боли те,прибираш се,няма на кого да споделиш или поне не намираш човек на когото да се довериш.Хващаш телефона и звъниш на своята приятелка,и разбераш,че и нея я няма.Няма я оная приятелка-сестра,има непознато момиче,което ти е така чуждо.Затваряш телефона и сълзите напират в очите ти.И осъзнаваш,че в един ден си загубила всичко семейство,което си си мислела,че имаш,човек до теб или така наречената любов и приятелка като сестра.Вече нямаш нищо и казваш си "Господи защо аз? Нима съм толкова грешна!"Тихо е,сама си,поглеждаш луната и затваряш очи...