"Кажи нещо, чадо, много си мълчалив нескааааааа."
Така нареждаше старата баба Иванка, застанала над ковчега над детето си. А той мълчеше, дядо Кико, и устата му една такава разкривена, сякаш си беше отишъл с усмивка на нея, усмивка за целия презрян от него свят, защото може би е знаел, че най-накрая отива някъде, където ще може да си почине.
Бях влизала в тази стая стотици пъти като дете, а сега ми беше толкова чужда, някак странно осветена от многото свещи и цветя пръснати навсякъде, и хора, толкова много хора, не мисля, че изобщо ги познавах, не мисля, че изобщо осъзнавах, че съм там. Не гледах него, мисля, че така и не разбрах, че него наистина вече го нямаш е,а гледах нея - моята прабаба. Колкото повече я гледах, толкова повече растеше буцата в гърлото ми, толкова много мъка имаше в това лице, че не знаех дори тя самата как я побира, тя плачеше без сълзи, с безкръвно лице, стоеше, хванала ръката му и сякаш и тя искаше да легне редом с него, вместо него. Хората и говореха, тя изобщо ...