Ей, това любовта, в нея все нещо ми куца. А така искам да обичам и да ме обичат. Но повечето пъти е само от едната страна-моята. Казват го от край време, един път се живее, само не знам защо хората толкова пестят своите чувства и емоции. Може би защото са били много наранявани и сега са резервирани повече към своите половинки. И тук идва момента да кажа, че аз съм точно от тези хора. Всеки път си казвам, че не трябва да пестя нищо от себе си, че може би този път ще е различно. И точно тогава застава онази буца на гърлото ми, която пречи да изговоря каквото и да е било.
Но този път ще е друго, нали така?
Срещнах един невероятен човек, който ми дава всичко, от което имам нужда, неща които желае всяка жена. Но не знам защо се прецаквам в отношенията ни. Излязла съм от кожата си и не мога да се намеря. Човекът който бях от много време не живее в мен. Знам го и въпреки това не мога да направя нищо. Думите и действията ми сами излизат от мен. Казвам неща, за които после съжалявам. Неща, които може би само отблъскват човека от мен. Когато двама души живееят заедно всичко се променя. Битовизма се превръща в рутина, която обвзема емоцията от всичко първоначално. Много искам да ме обича така, както не е обичал до сега, да има нужда от мен, да копнее да ме види всеки ден след работа. Да иска да сподели с мен как е минал деня му. Да виждам трепета в очите му.
Но нека се върнем малко по-назад.
Запознахме се по странен начин и може би всичко се случи много бързо. За секунда не съм съжалила за каквото и да е било. Мечтаех за такъв човек от много време. Аз съм от Бургас а той от София, запознахме се по интернет. Открихме се в един сайт, в който само си пишеш с дадения човек. Разговаряхме за всякакви неща и имах чувството, че се познаваме от години. Беше ми много приятно в неговата компания. Имахме много допирни точки и общи интереси, беше като моето мъжко аз.Харесах името му-Емил. Неусетно минаха няколко часа и той трябваше да излиза, за да разходи кучето си. И двамата искахме разговорите между нас да продължат и за това си разменихме профилите във фейсбук.
Винаги съм си мислела, че ще срещна моята голяма любов, като просто пия кафето си и съм с книга в ръка. Може би времената, в които живеем не позволяват това да се случи. Всичко се случва в социалните мрежи...и да, все пак има вълнение и трепет. Дори и да не знаем какъв реално е човека от другата страна на монитора. Нямах търпение моят странник да се появи отново и да започне следващия ни разговор.
Гледах телефона си през две минути...и ето, че мигът настъпи. Усетих усмивката на лицето си след като ми беше писал. Харесваше ми да комуникирам с човек, който ме разбираше. Той беше забавен и беше странно наистина колко много общи неща имаме. Писахме си до късно вечерта, усещах как клепачите ми натежават. На следващия ден бях на работа, трябваше да ставам рано, вече беше толкова късно... и след тези мисли неусетно заспах.
Естествено, същата сутрин се оспах. Изпуших една б
ърза цигара със сутришното кафе, приготвих се за работа и мигновенно тръгнах. Живеех сама на квартира, харесваше ми да съм самостоятелна. Обожавах терасата и сутрините прекарани на нея. Имах страхотна гледка към морето, харесваше ми спокойствието. Да седна на креслото, да запаля цигара и просто да гледам навън. По-голямата част от времето си, когато бях вкъщи го прекарвах там- прекрасната ми тераса. По път за работа побързах да пиша на Емил и да се извиня, че заспах така без да кажа нищо. След няколко минути той ми отговори и темите, които обсъждахме минаваха една след друга, времето мина неусетно. Следващите дни и нощи преминаваха все така- в постоянни разговори, много смях и настроение. Харесваше ми държанието му, знаеше кога и какво да каже. Единсдтвеният проблем беше разстоянието между нас. Определено исках да се видя с него някой ден. И тогава настъпи този момент. Писахме си може би около 10 дни, когато един ден той каза, че има щура идея в главата си. Знаех какво ще ми каже. Предложи ми да се видим, някъде в средата между Бургас и София. Знаех, че не е много разумно, та той беше непознат, не знаех дали тази личност беше истинска. Но вътрешно в себе си знаех, че искам да се видя с него на живо.
Избрахме да се срещнем в Пловдив. До сега не бях ходила там, вълнувах се много за срещата ни. Няколко човека ми казаха, че съм луда и че не трябва да ходя. Но за пръв път реших да не се съобразявам с чуждото мнение и да постъпя така както го усещам, а именно да отида на тази среща.
© mary13 All rights reserved.