Стоя сама в тъмната стая. Луната ме прегръща с бледото си сияние. Звездите ми шепнат утешителни думи, а не ти. Чашата с рубинено червено вино ме развеселява. Розата ми казва, че съм красива. Ала никой не може да заеме празното място, което остави в сърцето ми. В душата ми зее рана, която прилича на зловеща пропаст, придърпва ме към дълбините си и ме поглъща с всеки изминал ден. Около мен се носи облак от цигарен дим, който образува лика ти. За миг ми хрумва, че си се върнал, но фантазията ми си прави шеги с мен. Отчаяна, потъвам в моя измислен свят, където живеем двмата. Там всичко е прекрасно, гордостта не съществува, болката е непознато чувство, а в очите ни не блестят сълзи от тъга, а от неземно щастие...
Ето те! Ето те отново! Видях те, не се крий! Зърнах сянката ти, отразена от свещта. Какво става с мен? Нима толкова силно те желая? Обръщам се, а до розата забелязвам бележка, на която пише: „Обичам те!” Но къде си? Усещам дъха ти. Чувам ударите на сърцето ти. Чувствам топлината ти ...