Стоя сама в тъмната стая. Луната ме прегръща с бледото си сияние. Звездите ми шепнат утешителни думи, а не ти. Чашата с рубинено червено вино ме развеселява. Розата ми казва, че съм красива. Ала никой не може да заеме празното място, което остави в сърцето ми. В душата ми зее рана, която прилича на зловеща пропаст, придърпва  ме към дълбините си и ме поглъща с всеки изминал ден. Около мен се носи облак от цигарен дим, който образува лика ти. За миг ми хрумва, че си се върнал, но фантазията ми си прави шеги с мен. Отчаяна, потъвам в моя измислен свят, където живеем двмата. Там всичко е прекрасно, гордостта не съществува, болката е непознато чувство, а в очите ни не блестят сълзи от тъга, а от неземно щастие...

Ето те! Ето те отново! Видях те, не се крий! Зърнах сянката ти, отразена от свещта. Какво става с мен? Нима толкова силно те желая? Обръщам се, а до розата забелязвам бележка, на която пише: „Обичам те!” Но къде си? Усещам дъха ти. Чувам ударите на сърцето ти. Чувствам топлината ти. Толкова си близо, а не мога да те стигна. Тичам напред, дори не знам накъде, но бягам, за де те догоня. Оглеждам се, но съм сама. Няма те. Не знам къде да те търся, а те искам пак да си до мен. И любовта ми не би могла да те върне. Ти си толкова далеч... Самотата обсебва живота ми, а надеждите в мен ме изгарят. Моля Луната да освети пътя ми, за да стигна до теб, но тя ми отказва. Питам звездите къде си, но те не ми отговарят. Ти си си тръгнал завинаги от този свят, но не и от сърцето ми, нито от мислите ми. Вечно ще бъдеш моята любов. И ще те търся всяка нощ в съня си...