Сега ти тихичко спиш...
Толкова е тихо, че чувам как сърцето ти бие...
Толкова е красиво, но аз пак плача, сълзите мокрят твоето лице, но ти не се събуждаш... унесъл се във своя сън...
Сънуваш утрото без мене, сънуваш как ще си щастлив, а аз седя и само се моля, слънце да не изгрява повече  за мен...
Времето препуска... сякаш напук, страх го е да не го хвана и спра... бягат часовете, а аз те гледам така без глас... но раздялата чука на вратата, утрото ще настъпи на земята... часове, минути... секунди още спи, нека те погледам и поплача, тихичко в ъгъла сама...
Нощта е моята приятелка сега, самота, не идвай още, болка, остани далеч от мен...
Усмихваш се на сън, знаеш, че ще дойде утрото и ти ще тръгнеш, ще тръгнеш, но без мен, ще търсиш щастието другаде, друго утро ще грее в началото на твоя ден...
А аз не искам нощта да свършва... а аз не искам слънцето да те вземе от мен... не искам всичко да потъва в забрава... не искам, но какво ми остава... Надеждата -сълзите я отмиха, Вярата - думите убиха... всичко потъва и никoй не може да го спре... Ти - не искаш, Аз  -не мога...
Моля се сега сама в нощта и в тишината... Бог да чуе моя глас, но дори Той не се обажда, нито дума не шепти, нито иска любовта ни да спаси...
Всичко шепне "вече не си мой", всичко казва "забрави мечтите", щастието бяга, любовта мълчи, а ние двама се разделяме сами...
Обещанията вече посивели са от прах, клетвите в любов забравени на някои рафт, и всичко е толкова набързо.... Слънце, утро... сбогом... не те обичам...
Толкова е лесно, лесно както и пламъкът на Любовта, но защо е трудно за единият от двамата... Нима не заслужавам аз да те обичам, нима толкова бързо разлюбил си ме ти... навярно...
Не мога да те спра, безсилна се чувствам аз от самотата в моята душа... безсилна от сълзи, умора... от молби...
Знам, че вече нищо няма да спре, знам, че ще заминеш утре... и на друга ще е твоето сърце... но как да свикна с тая мислъл, но как да не се проклинам в този час... как раздялата да пусна нахално да те вземе... как - не знам...
Казват, че Любовта е вечна... а ние с теб не сме... как тогава аз да те обичам, като слънцето идва ей сега... след миг... Не мога да се смея, усмивката - изчезна... не мога и да плача - очите пресъхнаха, не мога да крещя - нямам глас, тръгна си и той, след като не чу молбите му... Събуждам се, теб те няма, оглеждам се, всичко е пусто... надявам се да се върнеш... но ти  не идваш...
Гледам вратата затворена, раздялата я затвори след себе си...
Утрото е красиво, изгревът на слънцето в този ден е божествен, сякаш да ми покаже, че вече ще го гледам сама, разкрива целият си блясък, за да нарани още повече моята душа... Теб те няма... всичко свърши... любовта ти умря, а моята се скита полужива за да намери начин да те върне... виждам я, връща се, със смирение чакам да разбера дали те откри сред всички... не, тя навежда глава и заплаква... дори тя не успя да те върне... Заспивам... сама... отчаяна... без сълзи, без любов, без радост, без щастие... БЕЗ ТЕБ...
Но сега  ти още спиш... не се буди... моля те, не тръгвай... обичай ме, аз мога да се променя... не искам зората черна да се появява, не искам слънце да изгрява... не искам да обичам някой друг...
Трябваш ми, чуваш ли... не тръгвай, нека слънцето поспре, нека за последен път помоля се на твоето сърце... чуй ме, обичай ме...

На човека, който 
 ще обичам вечно!