Сега ти тихичко спиш...
Толкова е тихо, че чувам как сърцето ти бие...
Толкова е красиво, но аз пак плача, сълзите мокрят твоето лице, но ти не се събуждаш... унесъл се във своя сън...
Сънуваш утрото без мене, сънуваш как ще си щастлив, а аз седя и само се моля, слънце да не изгрява повече за мен...
Времето препуска... сякаш напук, страх го е да не го хвана и спра... бягат часовете, а аз те гледам така без глас... но раздялата чука на вратата, утрото ще настъпи на земята... часове, минути... секунди още спи, нека те погледам и поплача, тихичко в ъгъла сама...
Нощта е моята приятелка сега, самота, не идвай още, болка, остани далеч от мен...
Усмихваш се на сън, знаеш, че ще дойде утрото и ти ще тръгнеш, ще тръгнеш, но без мен, ще търсиш щастието другаде, друго утро ще грее в началото на твоя ден...
А аз не искам нощта да свършва... а аз не искам слънцето да те вземе от мен... не искам всичко да потъва в забрава... не искам, но какво ми остава... Надеждата -сълзите я отмиха, Вярата - думи ...