EДНА НЕВЕРОЯТНА СРЕЩА  

                                            (по-скоро още една)

                                                                                А може да не сме това, което сме...  

След приключването на преговорите в Хамбург поех обратния път. Въпреки че на излизане от града заредих резервоара догоре и бензинът без проблем щеше да ми стигне до Регенсбург, по средата на пътя се отбих  в една бензиностанция. Не за да зареждам с гориво, а за да хапна нещо вкусно в нейния ресторант, известен с отличната си кухня. Но скоро се оказа, че не това е била причината.

Оставих колата на паркинга и влязох в рестаранта. За съжаление всички маси бяха заети, нещо, което ме учуди, защото освен че беше добър, ресторантът беше и голям, но бързо се сетих, че всъщност посетитителите са туристи, пътуващи с двата рейса, които видях на паргинга.

Вече бях решил да изляза, когато видях как един мъж, седнал на малка маса до прозореца, стана и ми направи знак да отида при него. Беше висок, атрактивен, елегантно облечен, на около петдесет, петдесет и пет години. Аз съм добър физиономист, но не можех да си спомня да съм го срещал някога. Въпреки това отидох при него.

.......

Оттук нататък следва нещо, което колкото и да искам, няма да мога спокойно да разкажа на глас. Затова го написах, без да имам намерение да го показвам на когото и да било. Когато след няколко дни прочетох написаното, спомените ме обзеха толкова властно, че отново попаднах в други измерения. И пак ме разтресе  онази нечовешка мъка, която още навремето едва не ме помете като цунами от този свят. Устоях заради жена ми, моята неповторима любов и малкия ни син.

Но съдбата, явно, бе решила, че не съм преживял достатъчно жестоки неща. След осем години ракът, който не се съобразява с никого и с нищо, прекъсна дните и на жена ми. Остана ми само едно  седемгодишно момченце, за чието раждане жена ми извърши истински подвиг и без да ме пита го кръсти на мое име, защото го бе родила заради любимия си мъж.

Последната й и единстваена молба, дни преди да почине, беше да не оставям сина ни сам.  Изпълних заръката й, включитлно и да му осигуря истинска втора майка. След три години, когато се върнах в България, до нас плътно застана друг много стойностен човек. Почувствал отново така липсващата му искрена майчина обич и ласка, детето просто не се отделяше от нея. Мъката си остана, но нейната хватка вече не беше така задушаваща.

Реших да изтрия всичко, което бях написал. Не го направих най-вече защото като че ли нещо категорично блокира това намерение. Този път „Железният мъж” не можа да извърши даже най-елементарни операции на компютора и то не защото не знаеше как да го направи. Така, написаното остана непокътнато.

.......

Мъжът любезно ми подаде ръка и каза:

„Хелмут. Добре дошъл.”

Това посрещане още повече ме озадачи, но отговорих по нашенски:

„Христо. Добре заварил.”

„Заповядай”, каза той сочейки стола срещу него и след като седнах попита:

„Доста се забави. Голямо ли беше задръстването?”

Това още повече ме сащиса. Вече бях абсолютно убеден, че никога не съм виждал този мъж. Най-малко щях да запомня очите му. От  тях извираше някаква особена топлина и в същото време имах чувството, че погледът му просто прониква в мен. Имаше ясен белег на челото - над дясното око, който го правеше още по-мъжествен. Поне него щях да запомня. Освен това наистина имаше задръстване. Може да го е чул и по радиото, но бързо отвърлих тази мисъл. Отгоре на всичко ми говореше на „ти”, нещо немислимо за един немец, с когото не сте близки приятели. Независимо от това, без да се впущам в по-нататъшни размишления, отговорих:

„Чак голямо не бих казал, забави ме към половин час.” и на свой ред, също преминавайки на „ти”, без сам да знам защо, попитах:

„Отдавна ли ме чакаш?”

„Не, само трийсет и пет минути.”, отговори този странен Хелмут и добави:

„Разбирам, че ти е трудно да разбереш моето държание, но колкото и чудно да ти се струва, аз отдавна те познавам.”

„Прощавай, може и да се обидиш, но не си спомням някога да съм те виждал.”

„Така е. Не може да си ме виждал, защото никога досега не сме срещали.”

„Тогава откъде ме познаваш? Аз не съм човек, когото показват по телевизиите или пък името ми се споменава във вестниците.”

„Е, не е съвсем така. Видях те по телевизията когато се строеше, а по-късно и при откриването на  РО – РО терминала в Пасау, четох и интервютата ти в „Пасауерноепресе”. Но аз те познавам десет години преди това.”

„И откъде?”, попитах отново.

„За да ти обясня така, че да ме разбереш правилно, ще ни трябва доста време. Затова предлагам да отидем в близкото градче, където не само можем да хапнем чудесно приготвени неща, но и да си поговорим съвсем спокойно.”

„Какво става тук? Я си помисли добре. Нещо си объркал бате Ицо. Или пък това е обикновена уловка. Ами ако...”, почнах мислено да си задавам неизбежните в подобни случаи въпроси.

Тогава Хелмут, гледайки ме в очите каза:

„Спокойно. Нито съм от БНД (немското разузнаване), нито член на някаква бандитска шайка. Разбира се, ако не искаш да отидем в града, можем да поговорим и тук, но няма да ни е конфортно, пък и характера на разговора не е за такава обстановка. Все пак, ако настояваш да останем тук, ще трябва да ме почакаш, но при всички случаи трябва да поговорим.”

„Защо трябва те чакам, след като вече си тук?

„Защото трябва обезателно да отида до близкото градче и се върна.”

„В този мъж наистина има нещо необикновено.”, казах си аз, по-скоро го бях почувствал и без повече колебание казах:

„Тогава да тръгваме!”

Излязохме от ресторанта и тръгнахме към паркинга.

„Предлагам да оставиш „Сенатора” тук и да отидем с моята кола. След това ще те върна.”, каза той и посочи един нов мерцедес.

Това предложение не ми хареса и предизвика нови разсъждения:

„Хм. И после да не се знае даже и мястото, откъдето съм изчезнал. Я по-добре да си продължа за Регенсбург, а този Хелмут да си намери друг, с когото да си говори.”

Той отново ме погледна в очите, усмихна се и спокойно каза:

„Ако искаш можем да отидем до хотела, ще си ангажираме стаи, в които, естестествено, няма да спим, ще си оставим паспортите и ще кажем на човека на рецепцията, точно къде отиваме.”

„Абе това да не е Ванга, приела неговия образ? Та той направо чете мислите ми.”, опитах се да се пошегувам, но неочаквано казах.

„Нямаме работа в хотела. Да тръгваме.”

Качихме се в мерцедеса и скоро пристигнахме в градчето. Хелмут паркира пред един ресторант в центъра, след което влязохме в заведението. Докато го разглеждах, чух някой да казва:

„Ето ви най-после.”,

Беше някаква млада жена, която не виждах добре, защото в момента беше прегърнала моя нов познат.

 „Какво значи това „ви”? Значи ни е очаквала? Ами, че тя...”, започнах отново да си задавам въпроси, които си бяха много логични, но в това време тя се отдели от Хелмут и се обърна към мен:

„Хелга. Много се радвам да се запозная с вас.” каза тя и с чаровна усмивка ми подаде ръка.

„Аз също.”, едва успях да кажа тривиалния в такива случаи отговор и останах неподвижен без да пусна ръката й.

Пред мен...Пред мен стоеше починалата ми дъщеря.

Не знам колко време е продължило това вцепенение, но накрая чух Хелмут да казва:

 „Хелга е дъщеря ми, а това е нейния ресторант. Аз не живея тук, но използвах възможността да видя и двама ви. Разбирам мъката ти, но...”, започна Хелмут, но Хелга го прекъсна:

„Но...по-добре първо да ви настаня. Всичко съм подготвила.” и ни поведе към една врата, зад която се оказа че има отлично подредено отделно помещение, в което имаше три маси, но нямаше никакви хора. На една от масите бяха сервирани прибори за двама души. Всъщност това го видях после, защото дотогава продължавах да я гледам като препариран. Тя дойде при мен и силно развалнувана ми каза:

„Татко отдавна ми разказа за твоята Марги.”, а после преминавайки на ти продължи:

„Аз съм родена също със секциум на същата дата и в същата година като нея?”

Онемях и застинах като статуя, без да мога да откъсна погледа си от нея. Приликата беше поразителна. Тя ме прегърна нежно, също както правеше дъщеря ми, разцелува ме, след това ме хвана под ръка и ме поведе към масата, посочи ми единия от двата стола и вече по-спокойно се обърна към нас:

„Заповядайте. За напитките и яденето не се безпокойте. Всичко е на ниво.”

Когато двамата седнахме, Хелга понечи да излезе, по внезапно се върна, отново ме прегърна и промълви тихо, със задавен от вълнение глас:

„Ако само знаеш колко те обичам и с какво нетърпение те чакам години.”

Прекрасните й очи се напълниха със сълзи и тя побърза да излезе. Никой от нас не каза и дума, а и нямаше нужда – настъпилото мълчание говореше вместо нас. Когато успяхме да овладеем донякъде обхваналото ни вълнение Хелмут се обади:

„Хелга завърши с отличие висшето си образование. Скоро след това я включиха в известен научен екип по микробиология и точно когато започна бляскавата й кариера, внезапно се отказа. Прибра се тук при леля си и стана учителка в местната гимназия. Единственото й обяснение беше: „Искам да имам повече време за себе си.” И сигурно е права. Има много силен харатер и не се огъва пред нищо - навярно го е наследила от майка си.”, обясни накратко Хелмут, погледна ме в очите и след кратка пауза продължи:

„Тази вечер ще ти разкажа нещо, което далеч надхърля човешките представи. Но първо трябва да пийнем нещо силно, защото още не съм готов да започна.”

В това време дойде Хелга носеща огромен поднос и започна да сервира. Сложи на масата изпотена еднолитрова бутилка водка „Столичная”, явно, току-що извадена от фризера, две големи истински шопски салати, сельодка, купа с едър черен хайвер, поставена в съд, пълен с лед, масло, препечени филийки, други деликатеси и три кристални „ракиени” чаши, но не от тези, които е  прието при немците когато пият концентрат - малки като напръстници , в които се сипва само 20 милилитра.

Щом свърши със сервирането, тя наля водка в чашките  и без да сяда каза:

„Да пием за тази тъй очаквана среща!”

И тримата изпразнихме чашките си на екс, след което Хелга взе подноса и излезе.

„Сега да хапнем, защото както казваш, само пияниците пият на гладен стомах.”, каза Хелмут и отново напълни чашите.

„Но аз не съм казал нищо.”, помислих си озадачен.

„Сега не, но нерядко даваш този полезен съвет.”, поясни той. 

Започнахме да замезваме, но аз не пропуснах да попитам:

„Вярно, че понякога използвам този израз, но ти откъде го знаеш?”

„Ще разбереш от това, което ще ти разкажа, но първо трябва да изпия първите три чаши, защото разказът е много тежък.”

Отново се съсредоточихме върху това, което ни беше сервирала Хелга без да говорим. По едно време Хелмут вдигна чашата си:

„Да пием за любимите си деца, които ни останаха.”

Пак пихме на екс. Продължихме да замезваме, без да говорим. Личеше си, че някакъв жесток спомен го беше запратил години назад. Лицето му се натегна, дори белега смени цвета си, но скоро очите му започнаха да излъчват заразяваща решителност. Вече чаках  с нетърпение изпразването на третите поред чаши. Накрая, след като хапнахме добре, той отново сипа водка в чашите, вдигна своята и силно размълнуван каза:

„Да поменем и душите, на тези, които вече ги няма, но никога не ще престанем да обичаме.”, след което отля малко от водката, също както правим в България, с думите:

„Мир над праха им.”

„Значи и него го е сполетяло нещо страшно.”, помислих си аз, но бързо казах:

„Мир над праха им.” и също отлях от водката, след което едновремено и отново на екс изпразнихме чашките си.

Настъпи пълно мълчание – и двамата бяхме обзети от тежки спомени. След това се получи нещо странно. Едновремено вдигнахме наведените си глави и се погледнахме право в очите. И всеки видя в очите на другия, онзи стоманен отблясък, който им беше помогнал не да забравят мъката си, а да не се оставят да ги смачка.

Този път аз напълних чашите, а Хелмут кратко попита:

„Готов ли си?, при което последва незабавния ми отговор:

„Готов съм.”

Той се прокашля и започна:

„Ти си единствения човек, който ще чуе тази изповед. Не съм я разказвал на никого, защото освен теб, едва ли някой друг би могъл да ме разбере напълно. Не става въпрос само за някои наистина зашеметяващи съвпадения. Единствено Хелга знае някои откъси, които просто чувствах нужда, по-скоро задължение, да й разкажа.”

Пое дълбоко въздух и вече по-спокойно продължи:

„За да добиеш по-пълна представа за мен, ще започна от детството ми, разбира се, в конспективна форма.

Роден съм в Дрезден в началото месец ноември в годината, в която е роден и брат ти. Баща ми беше много интелигентен мъж, инженер по образование и известен спортист, а майка ми учителка по английски. Имам сестра, която е седем години по-възрастна от мен. Между нас се е родило и едно момче, което обаче починало преди да се родя аз – било прегазено от автомобил.

Въпреки че е бил един от най-добрите изпитатели на самолетите на произвежданите в заводите на „Месершмит” самолети, баща ми бил прехвърлен в „Абвера” (немското котраразузнаване по време на Втората световна война). Дали му чин капитан и скоро го направили инструктор в един специален лагер, където се подготвяли елитни контраразузнавачи. А когато Ото Скорцени поел командването на специалните части с особено назначение, предназначени да провеждат разузнавателно-диверсионни операции в тила на противника го назначили  за заместник на Скорцени и главен инструктор на командосите. От този момент вече го виждахме много рядко. От съображения за сигурност и задължителната в такива случаи секретност, не им разрешавали да напускат тренировъчните лагери. Освен това, за да могат командосите да добият опит при различни терени и условия, често сменяли местоположението на лагерите. Дори по-късно от майка си разбрах, че са имали тренировъчен лагер даже и в България, но той бил разкрит и трябвало да се прехвърлят в Алпите. Участвал е и в прочутата операция „Дъб”, свързана с освобождаването на Мусолини.

Покрай майка ми беше научил много добре английски, а в лагерите и безакцентно руски. Към края на войната  го няколко пъти в тила на Червената армия с отговорни разузнавтелни и диверсионни задачи, които изпълнил блестящо. Но последният път не се върнал - цялата им група била обкръжена още при приземяването и избита.

Сестра ми беше лудо влюбена в един прекрасен младеж. Дори през 1944 год, при една негова отпуска се сгодиха, но той загина при отбраната на Берлин. Танкът му останал без гориво и станал лесна мишена за руснаците. Изгорял жив в машината си. Когато разбра за гибелта му, сестра ми не беше на себе си, дори направи опит да се отрови. Остана си стара мома. След войната и тримата се преместихме в ГФР. Когато се ожених, ние с жена ми се преместихме в друг град, но скоро майка ми почина и сестра ми се премести при нас. Сега живее при Хелга – тя фактически е втората й майка.

Замлъкна и в очите му заблестя издайническа влага, от която за секунди изплува образа на млада, щастливо усмихната, красива, жена. Изтръпнах.

„Това е жена му, но тя е мъртва!”

Ужасих се от тази, незнам откъде дошла мисъл.

„Видя ли я? Да, тя е. И настина е мъртва.”, едва промълви той.

„Мир над праха й.”, казах несъзнателно и отлях малко от водката.

„Мир над праха на тези прекрасни и тъй обичани от нас жени.”, каза и той и направи същото.

Това напълно ме сащиса, но все пак се осмелих да го попитам:

„За мен, явно, знаеш много неща, но ще ми разкажеш ли нещо за нея?”

 „Да.”, отговори той, но личеше, че не може да започне веднага.

Отпихме от чашите си, след което Хелмут стана от масата, взе един много оригинален пепелник от съседната и го сложи на мястото на кристалния пепелник от нашата.  Извади от джоба на сакото си пакет дълъг „Кент” и много луксозна запалка. Пак беше прочел мисълта ми.

„ И аз обичам тези цигари, въпреки че нямам като теб...” и млъкна.

Разбрах какво искаше да каже и не го попитах какво „няма”(железния ми принцип никога да не запалвам цигара преди 12 часа)  Пушехме без да говорим. Когато изгасихме цигарите, изпихме останалата в чашите ни водка. В това време влезе Хелга. Отново носеше огромния поднос, който остави на съседната маса. После малчаливо почисти нашата и сервира прекрасно приготвени ястия, две халби бира и без да каже дума излезе.

Хелмут взе бутилката Столичная”, раздели по равно остатъка от водката и каза:

„Бъди напълно спокоен, алкохолът не може да ни подейства. Тази вечер е изключено да се напием. За съжаление, алкохолът може  да се изпарява бързо, но със спомени като нашите никога не може да се получи подобно нещо.”, след това добави:

„Сега вече ще си позволя да кажа наздраве, защото сме длъжни да поживеем още, поне за децата си.

„Прав си, наздраве.” И за пълви път чукнахме чашите си.

Изпихме последната водка и той, учудващо спокойно, предложи:

„Да започваме с яденето, докато не е изстинало. Приготвено е лично от Хелга.” и отряза парче месо от джолана.

 Аз направих същото. Порциите бяха огромни, но наистина прекрасно приготвени.

„Бях подготвил чудесно българско червено вино, но реших, че ти вече си половин баварец и затова казах на Хелга да ни донесе от най-хубата наливна бира. Да не мислиш, че хубава бира може да се пие само в Бавария. Да има да вземаш!”, неочаквано се опита да се пошегува Хелмут, но имаше право – бирата беше чудесна.

И двамата разбирахме, че имаме крещяща нужда от едно, та било и минимално разтоварване, преди да продължим разговора. Отговорих веднага, влизайки в неговия тон:

„Е, наистина е хубава, но не можеш така с лека ръка да шкартираш баварската бира.”

„Вече си разбрал, че където и да идеш в Германия  всеки хвали бирата на своя регион. Същото го правят и холанците и датчаните. Вие пък вината и ракиите си. Какво да се прави, навик.”, след това добави:

„Предполагам, че не се учудваш, че халбите не са големи.”

„Във всеки случай не заради икономии.” Отговорих аз и вещо добавих: „В по-малките халби бирата се изпива докато още е свежа.”

„Браво!”, похвали ме Хелмут и продължи да се шегува, поне се опитваше:

„Знаеш ли, аз имам малка бирена фабрика. Защо не вземеш да станеш мой съдружник и главен технолог?”

„Защото не е в твой интерес.”

„Така ли? И защо?”

„Не само защото не съм специалист по производството на бира, не и защото трябва да бъда много високоплатен, но ще свикнеш непрекъснато да ме посещаваш, при което ще изпиваме поне половината от произведената бира и фабриката ще фалира.”

„Хм, виж за това не се бях сетил. Оттеглям предложението си.”

Продължавахме да се храним и скоро изпразнихме халбите, но Хелга ги подмени и то точно навреме. Като видя, че настроението ни е по-бодро, искрено се зарадва:

„Браво на вас! Какви добри момчета  и как прилежно се хранят.”

„Толкова е вкусно, че ми идва да изям и кокъла.”, обадих се аз.

„О, това е комплимент, който никой досега не ми е правил.”

„И защо се учудваш? Ти остави другите, те просто са дилетанти, а ние двамата сме признати познавачи в кулинарното изкуство. Тази вечер ти наистина надмина дори и себе си.”, не забрави да я похвали и Хелмут.

„Как ми се иска да си поговоря с вас, но виждам, че още не сте си свършили разговора и затова няма да ви преча. Това не значи, че не си запазвам правото да се включа накрая.”, каза тя силно поласкана от нашите искрени похвали, взе празните халби и се отправи към вратата.

Тя излезе, а с нея си отидоха и закачките, в които упорито търсехме някакво, макар и малко успокоение. Хелмут продължи своя разказ:

„ Нямах и тринайсет години, когато ме взеха в „Хитлерюгенд.” След кратка подготовка ни изпратиха да защитаваме Берлин. Спомням си как с моя „Панцерфауст” успях да скъсам веригата на един Т-34. Танкът започна да се върти, но след това спря, насочи оръдието си към сградата, където беше заела позиция нашата група и започна да стреля.

Гляма част от моите другари бяха убити. Останалите хвърлихме оръжията и изскочихме от горящата сграда с вдигнати ръце. Екипажът на танка излезе от машината и тръгна към нас с пистолети в ръце. Помислихме, че ще ни разстрелят намясто.

Един от руснаците с офицерски пагони,  дойде при мен и извади от левия горен джоб на куртката си вече силно измачкана снимка. На нея бяха той, облечен в цивилни дрехи и млада жена, а между тях едно весело русокосо момче. Явно, снимката беше правена преди войната и според мен, момчето беше мой връстник. Той го посочи с пръст и каза:

„Мейн зон, Витя.”

В това време от сградата залитайки излезе нашият командир и започна да стреля, включително и по моите другари, които за него вече бяха дезертьори. Но  беше улучен от руски куршум и падна. Видях как направи опит да стане, без да изпуща своя „Парабелум”. Офицерът, който ми показваше снимката, се спусна към него и с точен изстрел му пръсна черепа. След това се върна при мен, погали ме по главата и ми посочи да тръгна към техния тил. Войната за мен бе свършила.”

Отново настъпи мълчание. Той ме погледна в очите и навярно пак беше прочел мислите ми.

 „Не, не съм забравил какво съм ти обещал, но ми беше трудно да започна.”, каза Хелмут, поднесе ми пакета „Кент” и когато запалихме, продължи:                                                                 

„Още през първата ни година в гимназията, с жена ми се влюбихме и то наистина завинаги – също както вие с Мария. За нас нямаше по-чиста и свята любов от нашата. След това завършихме висшето си образование в Ахен. Ти само си минавал от там и не го познаваш, но и това ще дойде.(след време синът ми завърши „Информатика в Ахен)

Аз зъвърших машинно инженерство, а тя биология - след това специализира микробиология. Оженихме се още като студенти. После...” и гласът му се скъса. Беше напуснал помещението, отнесен от спомените.

Изгасихме цигарите си и Хелмут  продължи:

„Когато жена ми забременя, започнахме да чакаме с нетърпение първото си дете. Дори си направихме нещо като „войнишки” календър, разграфен до датата на определения термин. Роди се едно прекрасно момченце. Не бяхме на себе си от радост. В семейството ни вече имаше нов член. А когато проходи, когато... Но след година и половина...”, гласът му отново се скъса.

С двете си ръце бях стиснал така силно плота на масата, сякаш исках да го направя на трески и мислено довърших изречението:

”Умря”.

Запушихме отново и Хелмут едва чуто промълви:

„Да, почина съвсем неочаквано. Няма да ти разказвам подробности как се случи, както и за покрусата ни, защото ти е позната, а и ми е много трудно да го описвам. Само ще добавя, че жена ми излезе по-силна от мен и непрекъснато повтареше:

„Дете, ще имаме дете, та ако трябва да минем през ада.”

 След година и половина роди второ момченце, но и то почина... пак след година и половина. Напуснахме жилището си и се преселихме в това градче. Бях на края на силите си. Крепеше ме единственото любовта към жена ми и нейната духовна сила.”

Пресушихме халбите и веднага запалихме нови цигари. Хелга донесе поредните халби, но, разбрала състоянието ни, ги остави и без дори да прибере нещо от масата тихо излезе.

Хелмут няколко пъти пое дълбоко въздух и продължи:

„ Дори и да умра, пак ще ти родя дете, но този път момиченце. Толкова те обичам, че няма начин да не успея.”. повтаряше жена ми и ме прегръщаше, стараейки се да укроти непокорните си сълзи и обхваналото я вълнение.

Роди отново... след година и половина и то наистина момиченце. Радостта ни беше голяма, но и в двамата се беше загнездила страшната тревога -тайно си мислехме какво ли ще се случи след следващата година и половина. Без да ме пита, жена ми беше кръстила бебето на мен - както Мария е кръстила сина ти на твоето име.

Хелга беше здраво и хубаво дете. Толкова я обичахме и толкова бяхме нетърпеливи да порасне, че ни се струваше, че расте с дни. И тогава...”

„Не”, извиках аз, забравил, че вече ми беше казал, че жена му е починала. За секунда младата красива жена, отново се яви пред очите ми, усмихна се и се стопи. Направо бях обезумял и силно стисках ръката му.

Този път мълчанието беше по-дълго, но никой не бързаше да го наруши. Накрая Хелмут пръв се съвзе и с някакъв задгробен глас каза:

„Да. На връщане от магазина се подхлъзнала и се струполила по стълбището. Получила тежък инсулт и понеже по това време нямало никой в къщата, престояла така часове. Когато най-после съседите я открили, веднага извикали линейка, която дошла за минути, но жена ми вече била в кома и усилията на лекарите не могли да й помогнат да излезе от нея.

Някой ми се обади по телефона и каза, че жена ми е в болницата. Без дори да облека горната си дреха изтичах до колата и след минути бях в стаята й. Тя все още беше жива, но в кома. Обхваналият ме ужас не ми позволяваше не само да крещя от мъка, но не можех да издам никакъв звук. Сигурно съм стоял пред леглото й като препариран, с вперен в лицето й поглед. След това я прегърнах, започнах да я целувам и да говоря нещо. И тогава... тя отвори очите си, които направиха няколко кръга и замръзнаха завинаги. Умря в ръцете ми. Беше края на януари. Датата няма да ти казвам, защото ти също никога няма да я забравиш. Само годините не съвпадат.”

На масата продължаваха да стоят телата на двама мъже, но ние с Хелмут не бяхме в тях, а в два различни града, в две различни болници, по различно време, но и двамата бяхме прегърнали изстиващите вече тела на своите жени.

...........

Когато написах последната дума, изгасих монитора. Пред него продължаваше да стои тялото ми, но в него нямаше никой, защото... аз протягах ръка за да склопя вперените в мен, но вече безжинени очи на жена си.

Не знам колко време е минало, но накрая отново видях през прозореца на кабинета ми осветения паметник в Докторска градина. Бях се „върнал”. Изключих и компютъра и дълго стоях, вперил поглед в паметника. После слязох долу, съблякох се и си легнах. За най-голямо мое учудване съм заспал веднага и се събудих чак към десет часа сутринта, без да сънувам или „видя” каквото и да било. Обаче преживяното през нощта вече беше занитено за паметта ми.

Чак след няколко дни отново влязох в кабинета. Включих компютъра с твърдото намерение не да завърша описването на този случай, а да изтрия това, което вече бях написал, но... не се получи. Още при стартирането, макар и за по-малко от секунда, ми се стори, че на монитора видях част от човешко лице. Напълно бях сигурен, че това не се е случило и е било продукт единствено на огромното емоционално натоварване в момента, но и това ми бе достатъчно. Беше мъж с високо чело с белег, който не се забравя. Хелмут отново беше прав. Все още няма средства, с които да се изтрива такава мъка. От компютор, хартия, даже от камък  и метал да, но не и от паметта. Затова продължих оттам, където бях спрял:

.............

След няколко минути Хелмут пое дълбоко въздух и след като запалихме поредните цигари продължи:

„Когато тялото й изстина съвсем, в стаята влезе някакъв свещеник, който започна да ми говори нещо. Без да го слушам излязох навън. Качих се в колата и потеглих, без да знам къде и защо отивам.

Катастрофирал съм много тежко. Оттогава ми е този белег. Бил съм доста време в кома, но накрая физически се възстанових напълно, само че...” и замълча.

„Само, че какво?”, попитах неволно.

„Нещо се беше случило и то толкова несмилаемо, че бях твърдо уверен, че съм силно увреден психически. Започнаха да се случват необикновени, далеч надхърлящи всякакви човешки представи неща - направо абсурдни. Минаха месеци, но положението не се промени. Помислих, че полудявам. Сестра ми, виждайки състоянието ми, предложи да напусна града, уверявайки ме, че тя ще се грижи за малката Хелга и няма да се отделя от нея. Въпреки че се ужасявах от мисълта да се разделя с това толкова обичано лъчезарно дете – единственото нещо, което ми беше останало, накрая реших, че предложението й е правилно. Купих този ресторант, оставих им пари и заминах за ЮАР, където прекарах пет години. Спечелих много пари, дори не ми беше никакъв проблем да  купя в Йоханесбург голяма, хубава къща с басейн и прекрасен малък парк.

Много настоявах Хелга и леля й да се преместят при мен, но те категорично отказваха, особено сестра ми. Идваха всяка година за по месец, но след това се завръщаха в ГФР. Аз от своя страна използвах всяка възможност да ги посетя - не само за задължителната Коледа. Не си мисли, че съм фанатично вярващ. По начало съм католик, но вярвам в  Бог, колкото и ти. А и защо да вярвам в някакъв уж всемогъщ и „много справедлив” Бог, който ми отне две невинни момченца и любимата жена.”

„Така е. Ако ние нещо сме прегрешили да ни наказва както си иска, но не и със смъртта на най-близките ни хора. Но да прескочим тази тема. По-добре разкажи за настъпилите в теб промени.”, предложих аз.

„Още щом излязох от комата след катастрофата, започнах да виждам и разбирам недопустими за един нормален мозък неща. Слава богу, бях достатъчно умен да не ги разказвам на хората – сам знаеш защо. Явно в резултат на тази катастрофа е станало нещо, което е успяло да отключи неподозирани възможности на мозъка ми. Започнах да чета чужди мисли, да виждам минало, до голяма степен и бъдещето, сетивата и най-вече инстинктът ми се изостриха, бързо намирах правилните решения, винаги предвиждах евентуални рискове и какви ли не още, направо абсурдни, неща.”

Сред кратко мълчание  продължи:

„Искаш ли сега да ти разкажа това, което вече ти обещах – откъде те познавам? Знам, че въпросът е излишен, но пак съм длъжен да попитам, поне от учтивост.”

„Която в случая е напълно излишна. При това обещанията, доколкото знам, се дават за да се изпълняват.”, прекъснах го аз.

Разбрал закачката ми, той се усмихна и вдигна халбата си, подканяйки ме да направя същото. За втори път чукнахме чашите си. После той извади нов пакет дълъг „Кент” и когато запушихме продължи:

„Това се случи в ЮАР. Една вечер, излегнат удобно в шезлонга на верандата на къщата, наблюдавах с възхищение последните отблясъци на прекрасния залез. Когато те изчезнаха и започна да се смръчава, спомените, свързани с жена ми отново нахлуха в главата ми.

И точно тогава стана нещо, което никога преди не беше се случвало. Внезапно спомените изчезнаха, а скоро след тях басейна и дърветата пред мен започнаха да се размиват, докато изчезнаха съвсем. Вместо тях пред мен се простираше огромна плажна ивица, дори ми се струваше, че чувам плясъците на вълните. Но изхождайки от чудатостите, които се случваха с мен, това не ме впечатли кой знае колко. Изумлението ми настъпи когато видях трима души да се разхождат по плажа. Отляво вървеше мъж с фигура като моята и горе долу на моя възраст, отдясно стройна, много красива жена, а между тях...? „    

  Стоях като вкаменен и слушах със затаен дъх.

„Между непознатите за мен мъж и жена вървеше... дъщеря ми Хелга. Личеше, че и тримата са в отлично настроение. След това излязоха на един успореден на плажа път, качиха се на една червена кола и ... заминаха, а с тях и картината.. Басейнът и дърветата отново застанаха на местата си. Запомних само плажната ивица, лицата на мъжа и жената, както и че регистрационния номер на колата беше изписан с непознати за мен знаци.

„Какво прави дъщеря ми с тези хора? Какви са те? Къде я отведоха?”, силно разтревожен започнах да си задавам купища въпроси. Станах от шезлонга и изтичах вкъщи, взех телефона и избрах нашия номер в Германия. Телефонът даваше свободно, но никой не се обаждаше. Преди да изпадна в паника се обади сестра ми.

„Къде е Хелга?”, попитах, без дори да я поздравя .

„Че къде може да е? Горе в стаята си и всеки момент я чакам да слезе за вечеря. Защо питаш, какво е станало.?”

„Нищо не е станало, просто ми домъчня и искам да я чуя.”, побързах да я успокоя.

„Разбирам, сега ще я извикам.”, отговори тя, но в този момент чух радостния глас на Хелга:

„Татенце, не можеш да си представиш колко се радвам, че се обади. Просто имах нужда да те чуя. Добре ли си?”

„Да, добре съм. А ти как си?”

„И аз съм добре. И знаеш ли, просто имах предчувствието, че точно сега ще се обадиш. Бяхме с приятелки на кино и бързах да се прибера, за да не изпусна обаждането ти. Чух че телефона звъни, но точно тогава бях в тоалетната.” – в стаята й също имаше тетелефон.”

„Браво! Ти си просто една пророчица.”, реших да се пошегувам  и напрежение изчезна.

„И знаеш ли какво се случи?”

„Какво се случи?”, разтревожих се отново.

„Бях задрямала в тоалетната.”, през смях обясни тя.

Беше много весела, дори ми разказа кой филм са гледали. След като си поговорихме още, казах:

„Добре моето момиче, вдруги ден пак ще ти се обадя. Дочуване.”

„Дочуване, до вдруги ден в същото време.”, радостно изчурулика Хелга и затвори телефона.

„Всичко е наред. Това е била само някаква случайно появила се картина в съзнанието ми, което и без това не е много в ред.”, помислих си аз, разходих се из градината и вече успокоен се прибрах в къщата.

След един ден, когато настъпи залеза, отново седнах в същия шезлонг и с нетърпение чаках какво ще стане. И стана. Само че този път видях хубава къща, пред която имаше градина с много цитросови дървета. На терасата й, пред голяма, отрупана с какво ли не, маса  седяха трима мъже, три жени и две момичета на еднаква възраст. Едното от тях беше дъщеря ми, която весело разговаряше с другото момиче. Веднага познах мъжа и жената, които бях видял на плажа.”

Хелмут отпи от бирата и посегна към цигарите. Аз стоях като хипнотизиран. Знаех отлично за какво става въпрос. Тримата от плажа бяхме аз, жена ми и дъщеря ни. С моя приятел Александър Вукобратович, който също работеше в Техеран и жена му, бяхме отишли на гости на друг един наш приятел - Йован,  изпратен в Иран по линия на ООН. Живееше с жена си и дъщеря им – връстница на нашата Марги, в Бабол Сар, на брега на Каспийско море. Точно неговата къща и градина беше видял Хелмут.

Изпих „залпово” бирата си, запалих цигара без да кажа и дума. В това време Хелга донесе поредните халби бира и финно нарязани деликатеси, остави ги на масата и мълчаливо си излезе. Хелмут продължи:

„ Когато тази жива картина изчезна, веднага се обадих в Германия. Още след първия сигнал се обади Хелга и без дори да попита кой се обажда каза:

„Татенце, въпреки че се разбрахме да се чуем утре, незнам защо, но бях сигурна, че ще се обадиш точно сега, но за всеки случай от час не съм мръднала от стаята си. А искам и да споделя нещо с теб. Може ли?”

„Разбира се. Всичко каквото пожелаеш.”

„Имам странното чувство, че някой иска да говори с мен. Това опасно ли е?”

„Няма нищо опасно. Имаш ли някаква представа кой може да е?”

„Никаква. Само някакво смътно предчувствие, че е някакво момиче, но навярно само ми се струва така. Още по-странното е, че и на мен ми се иска да си поговорим.”

„Нищо чудно. Такива неща се случват много често, така, че няма място за безспокойство.”, побързах да я успокоя.

„А наистина ли ще можем да си говорим?”, отново попита тя и явно очакваше с нетърпение моя отговор.

„Да и това ще стане.”, отговорих инстинктивно без да се замисля.

Поговорихме си още няколко минути, пожелахме си лека нощ и приключихме разговора. Но това което ми каза Хелга не напущаше мислите ми.

Седмици стоях на шезлонга при всеки залез, но нямаше и следа от жива картина. Едва в края на юли отново видях тримата от плажа. Натовариха два куфара и чанти в червената кола. Върху старите регистрационни номера бяха сложени нови, изписани на латиница, което ми помогна да разбера, че колата е с техерански номер.

Качиха се в колата и потеглиха.Направих всичко възможно да ги „придружа”, но не успях – картината изчезна. Продължавах да лежа на шезлонга и да се опитвам да си обясня какви са тези хора и най-вече какво прави дъщеря ми с тях.

След два дни ги видях в някакво село. Колата спря пред една къща. Жената и дъщеря ми се задържаха пред вратата на оградата, после влязоха вътре, но мъжът стоя дълго пред вратата - на нея имаше некролог и черен креп.”

Стисках плота на масата до посиняване. Това беше некролога на любимата ми баба Марга, която беше починала само седмици преди да посетя родната си къща на път за София, но не знаех, че вече е починала. Само си спомних как веднъж, в някакво особено състояние, я видях да върви нанякъде и поисках да изтичам към нея, но тя, без да се обърне, направи категоричен знак да не го правя.

Мълчахме и двамата. След немалка пауза, Хелмут продължи:

„Разбирам колко ти е мъчно, на мен също  ми е трудно да говоря, затова ще пропусна останалите случаи, които не са малко. От тях вече научих много неща за теб. Последното нещо, което видях, беше болничната стая, точно когато се прощаваше с...”

Гласът му се задави и той млъкна. Мълчах и аз. Всъщност нямаше кой да говори – ние отново бяхме „напуснали” телата си. Когато се „завърнахме”, попитах:

„Добре, имаш ли някакво по-сносно обяснение за всичко това? Аз нямам. За всеки случай не и че „Това е Божа Работа”. Само предполагам, че има някакъв особен вид непозната ни енергия, с различни нива и честоти и когато попаднем в някое от тези нива и честотите на енергийните полета се изравнят, или нещо от този род,  се отключват невероятни, допълнителни възможности на нашите мозъци. В резултат на това отключване имаме достъп до информации, които са немислими при нормални състояния. Но това е само едно дилетанско разсъждение, въпреки че, напоследък  започнаха да се появяват опити за обяснения, засягащи въпроса за подобна енергия.”

„Не. И аз нямам прилично обяснение, а само предположения, които в интерес на истината се покриват с това, което каза. Може би има хора, които знаят много повече, но ние не сме сред тях. Явно има нещо, което може да напуща физическите тела и след това да се връща. И при тези негови „странствания” се получават подобни невероятни случаи.”, отговори Хелмут.

„Знаеш ли, че при едно мое пътуване  в Сахара, това „нещо”, докато си лежах на пясъка, посети Амберг, за чието съществуване дотогава въобще нямах и понятие?”

„Така ли? Виж това не знам. Моля те веднага да ми го разкажеш!”, едва ли не извика Хелмут.

Разказах му този невероятен случай (вж. разказа „Крепостният град”). Той ме слушаше много внимателно без да ме прекъсва. Накрая го попитах:

„Ами ако стане така, че това „нещо” не може да се върне? Тогава?”

„Тогава следва погребение на физическото тяло.”

„А какво става с „нещото”?

„Това е въпрос, който съм си задавал хиляди пъти, но едва ли някога ще науча отговора. Както впрочем и на още куп въпроси.”

 „А не ти ли е минавала мисълта, че е по-добре да не знаем тези отговори?”

„Много пъти. Но това не значи, че не трябва да ги търсим.”

„Така е. А какво ще кажеш за наличието на извънземни цивилизации. Аз лично съм твърдо убеден, че има такива.”

„Разбира се, че има и то безброй. Не може в този безкраен и перфектно организиран свят да има само една цивилизация.”

„Отново прочете мислите ми. Можеш ли да ме научиш на това умение?”

„Не, това не е занаят. То зависи в пренебрежително малка степен от нас. А и не ти трябва, дори те съветвам да не го правиш.”

„Как ще правя нещо, което не мога.”

„Не е точно така. Затова те моля да не развиваш подобни способности, защото те са истински ад за тези, които ги владеят.”

„Разбирам те много добре и приемам съвета ти с искрена благодарност. Но да оставим тези неща, все пак ние сме смъртни.”

„Кой знае, може тази наша смъртност да е относителна, както и много други неща, например времето.”

Продължихме да говорим по тези въпроси, въпреки че и двамата разбирахме, че едва ли някой от нас някога ще успее, макар и за миг, да надникне зад непроницаемата стена на неизвестното и че ще си останем само с нашите елементарни предположения.

Реших, че най-добре ще бъде ако не затъваме в тази неразгадаема „тера инкогнита”, погледнах вече празните халби и реших да се пошегувам:

„Предчувствам, че всеки момент Хелга ще донесе поредните халби. Ти как мислиш?”

„Какво има да мисля, тя вече е пред вратата.”

В този момент вратата наистина се отвори и влезе Хелга с двете халби, при което  двамата се разсмяхме.

Като видя, че вече не сме напрегнати както преди, тя бързо остави халбите на масата и веднага излезе.

„Какво стана? Да не се обиди, мислейки, че смехът ни се отнася до нея, а може би отиде да вземе бира и за себе си?”, попитах притеснено.

„Охоо, не знаех, че срещу мен седи такава врачка. Разбира се, че ще дойде да пийне няколко глътки бира с нас. Погледни си часовника. В ресторанта вече няма никой, дори и персоналът си е отишъл. Освен това тя отдавна иска да си поговори с теб и в никакъв случай няма да изпусне тази възможност. Забрави ли какво каза още в началото?”

„Санта Мария, този човек, освен че чете мисли, но и вижда невидими в момента неща”, помислих си „тайно”.

„Всичко не, само по-обикновени неща, но това не ме радва. Искам да съм си обикновен човек, защото...”

В този момент влезе Хелга. Този път носеше чиния с нови деликатеси, вилица  и халба с бира. След като ни дари с очарователна усмивка, постави чинията и бирата на нашата маса, придърпа един стол от съседната и седна при нас.

Беше очарователна. Направо се сля с образа на дъщеря ми. Но този път познатата буца не заседна в гърлото ми. За първи път усетих как менгемето, което толкова години жестоко стяга сърцето ми, изчезна. Изглежда Хелга почувства тази внезапна промяна и вдигна чашата си. 

„Е, мои любими татковци, наздраве.”

В очите и на трима ни проблясна влага, но този път не от смазваща мъка. След като отпихме от бирата и си взехме от фино нарязаните меса, Хелга погледна към баща си. Забелязах, че той кимна с глава в знак на съгласие. Тогава тя се обърна към мен:

„Не знам как да започна, но никога не съм била толкова развалнувана и щастлива. Майка ми, за която нямам никакъв реален спомен, отдавна е напуснала този свят, но пък имам двама невероятни мъже на този свят и това са моите бащи.”

Подвоуми се за миг, но после се реши и попита:

„Мога ли да говоря за моята близначка Марги, с която толкова обичаме да си говорим?”

Въпросът й и най-вече това „говорим”, направо ме сащиса. Очаквах всеки момент отново да дойде жестокото менгеме и да сплеска сърцето ми. Но то не дойде. Бях толкова развълнуван, че просто не можах да отговоря – само кимнах с глава.

„Тогава да започвам.”, каза тя и... започна.

Опитваше се да обуздае обхваналото я вълнение и да говори бавно и спокойно, но това рядко й се отдаваше. Двамата с Хелмут я слушахме без да мръднем, дори не запалихме и от Кента. Само от време навреме отпивахме по глътка бира за да наквасим пресъхналите си от вълнение гърла.

Хелга разказваше такива зашеметяващи подробности, част от които дори и аз бях забравил или пък  въобще не съм знаел.

Когато завърши, настъпи пълна тишина. Първа се съвзе Хелга.

„На никого не съм разказвала тези преживявания, нито някога ще ги повторя. Мечтата ми най-после се сбъдна. Разказах ги на хората, които най-много обичам и които единствено могат да ме разберат напълно. Толкова съм щастлива.”

След това стана. Ние с Хелмут също. Тя ни погледна с искрящи от щастие очи, но после „строго” нареди:

„ Отдавна е време за лягане. Стаите ви са готови.” и обръщайки се към мен добави:

„Татко Хелмут ще ти покаже стаята ти. Сутринта точно в осем на закуска. Никакво закъснение!”

След това ни прегърна и разцелува, пожела ни лека нощ, но не забрави да издаде нова команда:

„И не се размотавайте повече! Марш веднага в леглата!”

Нещо се беше случило. Незнам какво, но то успя да премахна напрежението. Погледнах към Хелмут и веднага разбрах и че при него се е случило същото.

„Каква зла дъщеря имаме. Какво ще кажеш?”, намигна ми Хелмут.

„Няма какво да коментирам, тя си е същински Цербер.”, отговорих аз.

„Така ли било? Сега ще видите вие двамата!”, веднага влезе в тон Хелга, прегърна ни пак и ни избута към вратата.

„Изплашени” от нейната безкомпромисност, двамата с Хелмут покорно излязохме от помещението и започнахме да се качваме по вътрешната стълба. Като по команда спряхме на първата площадка и се обърнахме... за да видим как от очите на очарователната ни дъщеря, се търкулнаха две щастливи сълзи. 

???...!!!...