Алесиа стоеше сама в стаята си. Слушаше слъзливите си баладки и се питаше защо животът й е толкова скапан и защо губи всичко, което иска в мига, в който го получи. Отговор така и не намираше. Трудно беше. Всичко й беше трудно. Не можеше да диша, да спи, да се храни. Всичката болка в душата й така и не намираше израз и си оставаше там, свита на топка в гърлото й и я задушаваше. Спокойствие никога не беше имала. Никога не беше поглеждала утрото без страх. А как копнееше. Може би е вярно, че искаме това, което не можем да имаме, но защо тогава се стремеше към щастието като птица с подрязани криле, когато го беше докосвала неведнъж. Спомените я разяждаха и не й даваха мира. Бляскавите мигове с него. Кравсивите дни, в които можеха да стоят прегърнати и да не мислят за нищо друго освен за топлината на телата си и за любовта, която гореше в тях. Изгуби го бързо. Буквално за секунди. Не заради нещо друго, а защото се страхуваше. Страхуваше се да послуша сърцето си и да избере своето момче пред ...