Пожар! Огнени чувства превземат сетивата ми и разбиват красивите ми трепети на милион звезди...

Сласт! Студени пръсти и мека, топла кожа...

И Дива, невъзможна ярост разкъсва дните ми в тъга...

               Мокрота - есенни листа полепнали по тяло на жена лежаща гола сред поле от безчувствени треви, иронично следящи извивките на женската голота...

Едно безумие от чувства съзряло и очаквано... Бели птици целуват земята покрита в сълзи, а разплакани цветя прегръщат измръзналите ми рамене. Небето поглъща молитвите облечени в страх и почернелите ми надежди, положили изгаснали тела върху изсъхналите ми гърди изскубват побелелите си мигли, рисуващи с душите си един изгаснал спомен...

Кристални замъци издигат кули сред уморените ми препускащи мисли. Стотици пъти задавани въпроси отново и отново показват незавидната си участ пред избодените ми очи. Скованите пръсти търсят опора в косите ми, побелели от мъка. Болката изпълва цялото мое същество. Мускулите не издържат на тежестта от скрупули и отпускат изтощени рамене. Лежа на земята в очакване на Щастието, с което заспивам всяка нощ и всяка сутрин изпращам с тъга.

Косите ми плачат и докосват със страх изпитите ми гърди.

Уж няма врати, които да Го спрат, а Щастието все не идва.

Болката целуваща се с Истината за моя живот искам да приспя!

В Душата ми заплуваха птици с избодени очи...

                                                                        Заваля...

                                                                        Заболя...

В Душата ми кърви...

Болката прекършва ръцете ми плуващи в кръв от бели червеи...

Плача... Агонизиращата ми Душа целува с уплах стенещите в ужас длани...

Стои осакатена на кръстопът. Чака Някой да се зададе отнякъде и отникъде..

Облаците пред лицето и скриват звездите, луната, слънцето и всичко което свети.

Сълзите неспирно проправят пътеки към ада на самотното съществуване. Подпухналите зачервени очи не скриват истината дори за миг. Сърцето се гърчи, стене, разпуква се от болката събирана със векове. Една. Само една  осакатена душа- плачеща роза разказваща за живота си...

Една остаряла плачеща роза, разказваща за живота ми...

Една мъртва, вече неплачеща роза

                                                   Разказа за мен.

...........................

Гробището от моите сънища сега стоеше пред мен в цялата си величествена тайнственост. Надгробните плочи тихо разговаряха помежду си. Някои кръстове се хилеха беззъбо един на друг. Тревата бе избуяла и закриваше и без това почти невидимите пътеки. Слънцето лениво поклащаше нозете си на запад, а небето изглеждаше така сякаш бяха изсипали цяла кофа с доматено пюре отгоре му. Стоях развълнувана в очакване на нещото, което трябваше да се случи. Бях го сънувала многократно и сега се озъртах ту в ляво, ту в дясно. Въздухът започна да потъмнява и тревата ми заизглежда като гора. Седнах върху една масичка за подавки и мигом в главата ми нахлуха спомени от близкото минало: Сексуалните оргии върху гробове на познати и непознати, вълшебните мигове на удовлетворение сред писъците на духове и таласъми.

Сега бях тук водена от неподкупното усещане за авантюра.

И го видях...

Едно вързопче от пелени и Живот...

Пътят до него преминах като на забавен кадър.

Наведох се над съществото.

Спеше.

Затворих очи навлязох в съня му.

Там имаше розови петна, жълти надежди и червени мечти.

НЕ ИСКАХ ДА СЕ СЪБУЖДАМ,

Но нечия ръка върху рамото ми ми напомни, че Автобусът бе спрял и препречвах пътя на един доста внушителен господин.

Отдръпнах се и погледнах през прашния прозорец. Вън пейзажът бе толкова изморен, както преди пет минути. Трябваше да сляза след две спирки.

ПРОПУСНАХ,

Защото желанието ми да пътувам към Нищото бе по-силно от необходимостта да се слея с ежедневието.

Пак бях препречила пътя на друг внушителен господин - Млад мъж срамежливо повдигащ ресници и незнаещ как да реагира на твърде смелата ми постъпка, препречвайки пътя му да искам да остана с него, крадейки от пространството му и всичко там...

Сърдитият кондуктор ме изрита из автобуса на живота ми и ме изхвърли на пътя пред вратите на онова гробище от моите сънища и онази жива душа там...

В миг изтрезнях!

Скочих и побягнах там, където оставих детето си... Прескачах бурени и треви, бях драна от призраци стенещи в екстаз, но аз виждах само онази мечта в червено и малката нейна душа. Стигнах на мястото. Тишина и мрак. Огледах се искаща да усетя дъха на плътта... Чувах само вятъра, който мъркаше виновно около безжизнените ми сетива...

Легнах на земята и зачаках зимата и студа да погубят докрай материята ми, съхнеща в самота. Бях сама... Времето разкъса дрехите ми и остана само голота...

Мокрота... Листа покриваха едно след друго, падайки в дъжда, кожата ми помнеща миналата си сласт и тъй самотна сега...

Студени пръсти и топла, мека кожа...

Една гола жена, погребала себе си

                                              Преди Мига за това...

http://vbox7.com/play:4b53fc81