Една тънка червена линия

Обикновено се срещаха преди началото на уикенда, да се почерпят, да побъбрят, особено за женската част от обществото.

Отдалеко си помахаха.

- Хей, приятелю! Къде си? Какво правиш?

- Добре съм. А ти?

Здрависаха се и се потупаха, както обичайно, братски по раменете.

- Когато чуя този въпрос, винаги си спомням онази британска максима “Когато някой те попита как си, това не означава, че непременно се интересува от твоето здраве, а просто тъй пита, колкото да каже нещо или от благоприличие”.

- Сядай, сядай! И разказвай какво толкова те е отчаяло. Виждаш ми се нещо умислен. Я гукни. При положение, че е малък проблемът, можем да го обмислим, но докато се почерпим. Не се знае от кой трън може да излезе заек? – и двамата се разсмяха. – Ще съчетаем полезното с приятното. Нали така?

- Не зная, приятелю. Тежко ми е, ще… раждам!!!

- Какво?! Така като те гледам не ти личи да ти е дошъл терминът! Да не би да си родиш слонче?!

Двамата се ухилиха така, както го правеха през детските си години.

- Жената ще ражда. Току-що я заведох в отделението. От там идвам. Казаха ми, че ако искам да присъствам на раждането, ще трябва да внеса 200 лева и рано сутрин да бъда на линия. Ще ме облекат в бяла манта и ще ме допуснат в родилна зала.

- А съпругата? Тя на какво мнение е?

- Тя е съгласна. Тоест тя го предложи. Желае сам да се уверя колко е било трудно на една жена, когато ражда.

- Че тя раждала ли е друг път, за да знае?

- Ха, не е. Ха, пък знае ли се? – и двамата отново се засмяха многозначително. – В този свят можеш ли вече да бъдеш сигурен в нещо?! Сам си видял предполагам, в пресата бяха изнесли тези дни информация, че някаква циганчица е родила на тринадесет години.

А ние наближаваме Христовата възраст братле – така, че всичко е възможно – махна с ръка бъдещият татко.

- Да, приятелю, така е. – и двамата заклатиха глави в съгласие.

- И сега когато тя роди, как ще издържиш около месец и половина до два?

Знаеш, че докато матката на жената се свие приблизително до 500 пъти и да възвърне предишното си състояние, докато спрат отделянето на слуз и други там някакви секрети, ще се наложи да попостиш. Тъкмо скоро започват и великденските пости…

Как ще я караш братле? Я ми кажи?

- Не зная. Сега се намирам в едно такова объркано състояние. Държа се сякаш всичко ми е ясно – а всъщност нищо не ми е ясно. Чувствам се някак крехък и евентуално да ме подчукнат от някъде, имам усещането, че ще се срина на хиляди парченца.

- Познато ми е това състояние.

Най-доброто решение на въпроса е, да си направиш малко парти с някоя колежка и да видиш как всичко ще си дойде на място.

След това минаваш в къщи на петимни игри и орален секс – за месец и половина или два.

- А! Ти упражняваш ли орален секс с твоята съпруга?

- Как? Ти луд ли си! Тя с тия устни целува детето!

- Ха, а с всяка друга можеш да го правиш, нали?

- Виж сега, положението там е съвсем друго. Там вече правим само секс, примерно да го кажем като партньори т.е. и двамата вършим онова което и двамата желаем, без да бъде насилван другият.

Знаеш, че нещата в къщи стоят по някакъв друг, по-особен начин.

- Защо? Нали и тя е жена? Както всяка друга жена.

- Спомням си онзи наш разговор преди време, когато някой от нас спомена, че ние, мъжете, издигаме собствената си съпруга на някакъв висок пиедестал. Често незаслужено, разбира се – при положение, че успеем да се дистанцираме и да погледнем реално на нещата. Нали до това заключение стигнахме тогава? На това за съжаление или не – рядко се случва.И как тогава, ще знаем със сигурност, как стоят нещата? За нас, българите, си остава вкоренено онова основно правило, че нашата жена, щом сме подписали брак, е вече наша собственост. Тя е само наша. И може би затова напоследък жените предпочитат да не се обвързват в брак.

- Има нещо подобно. Защото започваме да се пеним на момента, когато я видим с нейни колеги, особено мъже, да пие кафе, когато я видим в компанията на нейния началник или я ревнуваме от съпрузите на нейните приятелки или колежки. В различните ситуации, действаме все по един и същи начин.

- Ревнува ме ги дори от личния им гинеколог, който се вре в онова сакрално място, което трябва само ние да докосваме. Така ли е?

Двамата отново се усмихнаха и повдигнаха в почуда вежди.

- Вероятно по това си приличаме с животните? Например, при вълците и кучетата, след като се съвъкуплят с женската, се заключват за няколко минути, дори до половин час, за да дадат възможност на собствените си гени да имат време да оплодят яйцеклетките на женската, т.е. да се продължи техният род и да бъдат само те единствените. Това им е генетично заложено от природата. И водят жестока борба за това продължение. Ядат се. Хапят се. Нараняват се. Убиват се. Подобно е и при нас мъжете. Само че нещата минават през едни малко по-рафинирани форми, защото живеем във века на високо развита цивилизация, макар в медиите да се изнасят множество примери напоследък за опити и успешни, разбира се, унищожения на противника при демонстрирано желание за обладаване на женската.

- Струва ми се, че си прав.

А на теб как ти се струва едно такова присъствие на мъжа там в родилна зала, за това дето говорихме? Приемливо ли е според теб? Ти би ли присъствал на раждането на твоята съпруга?

- Да ти кажа честно, този въпрос е доста объркващ. И тук нещата опират до емоционалното равнище или до самото естество на нещата.

Защото много често се говори, че при едно раждане се получават едни да ги кажем доста неестетични и нелицеприятни ситуации…

- Да, кървища и други… подобни.

- Да, да. Примерно да кажем за тези, дето намекваш. И тук въпросът е – как след това ще се чувства мъжът, който ще трябва да прави секс отново и отново и то със същото същество, което до преди това е било крехко и си го приел такова – а сега си го видял в кървища, с разкъсвания… Дали емоционално той ще бъде разбалансиран, че тая светая светих, която е въздигал в култ, е всъщност една страшна, тъмна, кървяща рана и дали това няма да го плаши и стресира в по-нататъшните им взаимоотношения. Въобще дали това ще го кара да се чувства в известна степен комфортно. И не мъж? Защото, тя, жената е раждала и ще си ражда, независимо дали желае или не някакво по-съвременно отношение към нея. И така е било от веки веков. Дали, както баба и едно време на нивата или днес в съвременни болници – тя пак ще си ражда, с болки или не, в зависимост от нейната си конституция и генетични заложености. За което ние нямаме вина, разбира се. Така е било милиони поколения, та до днес. Това е факт неоспорим. Но въпросът, който виси със страшна сила е, как ще се чувства мъжът, след като е присъствал на едно подобно събитие? Защото, според мен, това си е наистина едно събитие, което не се случва всеки ден! За нас разбира се, за мъжете.

- Да, не се случва всеки ден, защото ако се случваше, щяхме да сме свикнали и обръгнали и нямаше да ни прави никакво особено впечатление. Просто стоиш си там, дори помагаш при раждането. Дори ако трябва поемаш главичката и издърпваш бебето…

Двамата се засмяха отново, но някак горчиво.

- Хайде, хайде, ти пък къде отиде толкова далече… За мен мисля, че е достатъчно да и държа ръката или да я подкрепям с думи, да и давам по малко водичка от време на време. Но не и да гледам, какво става там отдолу.

Няма да мога да го понеса със сигурност и най-вероятно да припадна.

- Не бой се! Сега за случая, там в родилна зала, зад стената са поставили друго единично легло, та да те положат, ако евентуално се случи да ти прилошее. Смешно е, но е така.

- Да и ще се занимават с мен – да ме свестяват, когато жена ми се мъчи да ражда оттатък?! Хайде де!

- Да, но не всяко раждане е страшно.Някои минават много бързо и много спокойно. Жената поема дълбоко въздух, стяга коремните си мускули и го изхвърля като тапа. Какво толкова? За някои е като детска игра.Е, при моята бе по-тежко. Не е позволила от срам да и направят клизма за освобождаване на червата, а няколко часа преди това – спомням си го много добре – бяхме вечеряли ориз. Това ти го казвам, за да го имаш в предвид, когато следващия път тръгнете за родилното, защото може на всеки да се случи. И заради този ориз, за който ти говорех, при раждането и излезли дори задните черва…

Разбираш ли за какво става въпрос?

- Затуй ли на китайците им са такива дръпнати очичките? Защото ядат предимно ориз…

- Не се смей. Не зная как се е чувствала жена ми, а и вероятно никога няма да мога да разбера, защото съм мъж и никога няма да ми се наложи да раждам, но идеята ми е, да е опитваме до някъде и да се стараем да ги разбираме тези жени. За да може да се създаде партньорство между двамата, да се разпределят някои от функциите в семейния живот след това и т.н.

Иначе жената остава с впечатлението, че тя си го е родила и детето си е само нейно.

- О-о, ако можеше да те чуе моят патриархален дядо, щеше да ти каже “Марш от тука, ти не си мъж!” Но мисля, че донякъде си прав. Чувал съм, че при северните народи, например финландците – двамата са партньори, а при нас южните народи – жената върви няколко метра след съпруга си. Не се смей! Горе-долу така стоят нещата при нас. Макар и да вървят в развитие, разбира се. Много показателен е примерът за онзи мъж от западните Родопи, дето клатушкащ се върху коня си, водил след себе си пеша бременната си съпруга към болницата.И знаеш ли какво отговорил, когато го запитали, за къде е тръгнал. Отговорил усмихнат, че води съпругата си в родилното отделение да ражда. Той на коня, моля ти се, а тя на няколко метра го следва пешком.

- Тъкмо жената ще си раздвижи мускулите преди раждането. Докторите предписват движение…преди раждането и… може би е бил прав човекът.

- Не се смей! Тя е трябвало да върви километри пешком след него. Но смей се де, смей се. Ще те видим и теб, какъв мъж си, когато те пуснат вътре в родилна зала… Ще те питам утре, когато се видим и когато ръцете ти ще бъдат заети от бутилките, с които ще почерпиш. Хайде, стига сме бърборили, приятелю. А отивай и се подготвяй! Аз ще ти стискам палци. Аз ще ти стискам палци – за да се роди твоето бебе! Ха, докъде я докарахме? Но мъже сме, трябва да се подкрепяме в трудни моменти. Нали?

И двамата се разсмяха и се сбогуваха.

Срещнаха се отново на следващата вечер, отново в кафето.

- Какво стана? Ще почерпиш ли?

- Да, ще почерпя. За дъщерята. Имам дъщеря!

- Честито! И аз имам дъщеря. Това е добра новина. Нали знаеш – само мъж творец, мъж художник, може да създаде жена. Тези, дето много бързат, винаги имат само момчета. Така, че ти си велик майстор и мога високо да произнеса: “Добре дошъл в клуба.”

Спогледаха се и се засмяха някак доста недодялано.

- Ще почерпиш ли?

- Ще почерпя. Но за дъщерята. Не и за мен.

- Защо? Какво се е случило?

- Какво да се случи. Ошашавих се. Мислех се за голям мъж, а то като че спуснаха една бяла материя пред мен, както перде се спуска пред стъклото. Почувствах, че припадам. Зави ми се свят. Не успявах да си поема въздух. Получих някакво ритъмно нарушение. Стана ми топло и се задушавах и ме изби студена пот. Нещо като страх. Но не е страх. Разбираш ли? Мисля, че изпитах истински ужас, всепоглъщащ, вледеняващ и вцепеняващ. Една от акушерките ми каза, че това са пристъпи на сърдечна невроза, получават се при осемдесет и пет процента от мъжете в България, а вероятно и по света. А аз сега разсъждавам, че това си бе жив страх. Неосъзнат! Необясним. Спомням си баба ми да казваше “страхът оживява”, на което съм се смял много. Сега вече разбрах.

- Винаги е така. Необяснимото е страшно. И на мен ми се е случвало. Така че горе-долу имам усещането за какво става въпрос. И какво стана? Кажи. Припадна ли? За срам на цялото мъжко човечество – там пред жените…

- М-м, не. Но ме положиха върху кушетката. Напръскаха ме с вода. Дадоха ми успокоително и ме оставиха да лежа до края, докато ми донесоха и ми показаха детето. Едно такова сбръчкано, черно-розово, грозно! Ужас ти казвам! – разсмя се бащата.

- Що не се радваш? Имаш дъщеря! Виж и жабката – ми извика акушерката, усмихната до уши – а аз не можех да си отворя устата. Чак, когато успях да се усмихна някак – а и аз не знам как – го отнесоха да го измият и да го повиват. Ей, братко, страшно се почувствах. Като че ли аз щях да раждам. Какво ли им е на тези жени?! Вероятно не им е лесно. – махна с ръка бащата.

- Ха тогава сега ми кажи, кой е по-силният пол! Мъжът или жената?

- Не зная. Толкова съм объркан и просто не съм в състояние да мисля.

- Е, вече заедно можем да кажем, че жените са по-силният пол. Но по-силният, нежен пол, разбира се. Поне в това отношение са по-силни. За друго можем да поспорим. Но в това отношение трябва да им сторим поклон. Такова е моето мнение.

- Какви разговори водим, ако ни слуша някой отстрани – ще си помисли, че сме се изпедерастили!

- Чакай ти. Виждам, че още не си влязъл в час. Още колко пъти ще смениш мислите си и какви промени ще настъпят в поведението ти! Ех, почакай само да видиш. Всичко с времето си. Всеки, що годе сериозен мъж, дето има над средната степен интелект в черепната си кутия, се развива в посока на партниране на съпругата си в семейните отношения. В днешните времена. Какви са параметрите се определя във всяка семейна единица поотделно. Е, съгласен съм, че има затворени общества, където и след столетие ще се запазят неандерталските отношения между мъжа и жената. Но според мен, това е само въпрос на време. От дни, до векове. Нататък е тръгнал светът. Ако желаем да бъдем в крак с него, ще трябва и ние да го приемем. Пък после да видиш колко интересно става. Ще разказваш приказки. Ще драматизираш. Ще бъдеш и Кумчо Вълчо и Червената шапчица и ловецът, дори и бабата едновременно. Ще лазиш, както малко бебе. Ще се валяте и ще се борите и на моменти ще почувстваш, че отново си малко дете.Е, братко – всичко това е пред теб. Сега, когато те гледам такъв унил и уплашен, мога да кажа само наздраве по мъжки, за да запазим мъжкото у себе си. Инак изгубим ли го и него, предполагам тогава жените въобще няма да имат нужда от нас. Ще си капват в епруветката по една капчица семенна течност и ще се възпроизвеждат сами. А ние тогава, защо ще сме им? Затова предлагам да вдигнем наздравица за мъжкото у нас. Наздраве!

А сега, още веднъж наздраве и за тях жените, защото ни даряват с прекрасно наследство.

Инак нямаше да видим повторението си. Нали така?

- Наздраве!

- Пък и от тук нататък я карай умната! Да не прекрачиш онази тънка червена линия, дето разделя разбиранията за нормални човешки взаимоотношения. Което за женския и мъжкия пол е твърде различно и с относителни граници. Разбирай вече, че жените имат собствена, тяхна, женска дълбочинна психология и тяхно си разбиране за нещата. Колкото и да е неприятно това. И помни, че не можеш да ги направиш като себе си – да ги превърнеш в мъж. Но не допускай да загубиш и собствената си мъжка, вродена ни генетично психология и разбиране за подредбата на живота. Защото ще загубиш собствената си идентичност като мъж. А това ще е загуба за целия човешки род. Колкото по-дълго се съпротивляваме – толкова по-дълго и повече поколения след нас ще ги има още мъжете.

Затуй предлагам, още веднъж да вдигнем тост за мъжкото начало в човека.

- И за жените?

- И за жените.