И ти бягаш... Страх те е... от теб,  от мен,  от нас... а момента те увлича...

Не, не искам да се влюбваш. Не мога да те обичам. Аз постъпих като теб отдавна, избягах и не помня пътя обратно, дори не се опитвам да се върна...

Винаги си намирам лъжовно-красиви илюзии, които да ме убедят колко добре ми е сама. Вярвам в тях вече... наистина ми е добре.

Какво си ти ли? Ти си различното, към което не спира да ме дърпа... Не мога да избягам от желанието си да вървя срещу течението... срещу себе си... И накрая оставаш само спомен! Печеля винаги Аз! Или ти не си достатъчно добър, или аз станах прекалено добра в собствената си игра за надмощие...

Търся достоен противник, копнея да усетя горчивия вкус на загубата, лепнещ по езика ми и влудяващ ме... Толкова побъркващо, погубващо... да усетиш, че си отново в играта, да заложиш всичко и да си готов да загубиш... от някой по-добър!

Може би това си ти и може би си най-неподходящият, ако изобщо съществува подходящ човек, от когото да загубиш... Дали заради това ме влудява така, дали защото ще нараня толкова хора около себе си? Егоистка?  Да, такава съм... И не ми пука...

Образувам си спомени... Струва си!