ЕХО ОТ ДЖЕНДЕМА

Двоумих се и то не малко…

Да ида ли, да не ида ли?

И ми се искаше и ми беше обидно…

Но тръгнах…

Чакаше ме път.

Познавах го!

Стотици пъти го минавах през последните пет години.

Ще пристигна на време...

Високо в Балкана, под най-високият му връх се строеше хижа. Аз я измислих. И не само като образ, но и мястото избрах. Кацна на един скален масив, надвиснал над Джендема. Не сграда, а птица, разперила криле. На тия скали само птица може да кацне… Зад нея поляна, пред нея пропаст без дъно и не гледка, а прелест…

Днес, тържествено откриват обекта!

За мен не се сетиха…

И забравиха, и не искат да знаят колко пъти - и зиме, и лете пълзях до там и с каква мъка беше изграждането.

Забравиха как беше посрещнат проектът, когато се появи, какво признание получи…

Не особено…

Просто в професията за мен се заговори…

Затова се и двоумих…

Но тръгнах! Неканен! Нежелан!

Тръгнах да си видя рожбата…

Птицата на скалите, над Джендема!

Да видя, здраво ли е кацнала, ще полети ли…

Беше преваляло.

Забавих се. Закъснявах. Но и за къде ли бързах.

Пристигнах пред Джендема. Дошли са много хора. Претъпкано с коли и автобуси. Оставих колата и запъплих по пътеката за обекта.

Бавно. Не бързах. Отгоре, от скалните зъбери, се носеха звуци. Колкото приближавах, толкова се усилват...

Речи, музика, викове…!

Многократно повтаряни от ехото на Джендема…

Вървях…

И пристигнах…

До сградата оставаха около двеста крачки.

А около нея -огромна маса народ. Хиляди! Дошли от къде ли не. Туристи, любители, строители и какви ли не.

И всички гледаха към терасата пред хижата.

Там се беше изтипосал…

Елитът на нацията!

И един от баш елита…

Застанал пред микрофон говореше…

И ръкопляскания и викове на възторг…

И той започна да обявява наградите!

На тоя това, на оня онова, на тоя толкова, на оня едиколко си, на тоя бронз, на оня сребро, на друг злато...

Четеше от списък и излизаха човек след човек, и окичваше гърди след гърди с ордени, с медали…

И връчваше документ след документ за наградите...

Един от обявените за награда не беше дошъл…

Привършваше…

И тогава се доближих до тълпата…

Спрях накрая, кротко се изправих и нервно запалих…

И в мига, когато оня на трибуната обяви последната награда, някой пред мен се обърна, видя ме, прошепна нещо на оня до него и той се обърна, и той пошепна нещо на друг до него, и стана нещо…

Огромната маса народ вече не гледаше към трибуната!

Беше се обърнала назад!

И се понесе първо нещо като шепот, а след това …

- Архитектът, архитектът, архитектът… на хижата!

И масата от хора се размърда, и между мен и трибуната се отвори тясна пътека. Няма и метър!

И един срещу друг застанаха, оня де беше измислил хижата-птица и ония от трибуната, дето бяха забравили това…

И там настъпи смущение!

Привеждат се един към друг и да си шепнат нещо…

А тълпата ревеше:

- Архитектът!

Но отговаряше само ехото от Джендема.

- Тектът, тектът, тектът тектът…

Многократно!

И на такъв вик, и на такова ехо не можеш да мълчиш..

И оня пред микрофона дигна ръка и ме покани…

Миг ли, два ли, три ли, да тръгна ли, да им тегля ли една майна. Имам ли, нямам ли достойнство, ще си плюя ли на лицето и ще направя ли крачка…

Но тълпата вече не викаше. Тя ревеше!

И пристъпих! И тръгнах! И ме обгръщаха ръце и чувах думи… и стигнах...

И се качих на трибуната!

Джендемът ечеше!

Подаде ми ръка, прегърна ме през рамо, дигна другата ръка и обяви с тържествен глас:

- На архитекта - златен орден…

Джендемът ечеше!

И закачи нещо на гърдите ми и тихо ми рече:

- Документът ще ти го изпратя, като се върна в София.

Окичиха ме с ордена на оня, дето не беше дошъл!

Но тълпата не разбра и ревеше…

И Джендемът ечеше!

Възторг! Признание! Почит! На всекиго заслуженото.

И ме прегръщаха, и ми честитяха и се радваха…

Минаха години…

Онова парче, дето минаваше за златно, така и не знаех къде съм го захвърлил.

Документ за правото да имам ордена не дойде…

Аз получих ордена, друг е получил документа…

Да имаш нещо, да не знаеш твое ли е, чуждо ли е…

Случва се….

Съдба!

Но…!

Един ден ме прибраха…

Зловещо обвинение!

Обществено опасен!

И адвокатът ми вика, че такова обвинение не може да има, и го заяви в съда, но съдията издъни един юмрук на масата и изкрещя:

- И теб ли искаш да осъдя? Враг на народа ли защитаваш?

Него не осъди, но на мен ми лепна бая годинки…

Адвокатът не се уплаши и реши да обжалва…

И ме разпитва, и се чуди…

- Абе, човече, ти си име в тая професия, толкова неща си направил, нямаш ли поне една едничка награда да я посочим, та дано хване декиш? А?

Мълча, припалвам …

- Кажи де, нищо ли нямаш?

- Имам една.

- Каква?

- Орден.

- Какъв?

- На труда.

- Какъв?

- Златен.

- Да имаш златен орден на труда и да мълчиш. Ти наистина си сбъркан човек. Къде са документите?

- Нямам.

- Защо?

- Имам орден, ама нямам документ.

- Да не си го намерил на пътя?

- Не! Закичи ми го лично председателят на държавният съвет и ми обеща, че ще изпрати документа, ама не стана.

И му разказах как бях награден…

Изслуша ме и тикна пред мен бял лист:

- Пиши!

И като допуших цигарата, написах:

„Другарю еди-кой си, еди-кога си, при откриването на еди-кой си обект ме закичихте с орден, който беше за друг, ама той не беше дошъл. Закичихте ме и тихичко ми рекохте, че веднага ще ми изпратите документа, че имам право за орден. Ама и досега не знам да се окичвам ли с ордена, или да Ви го върна, като погрешно даден.”

И се подписах!

И адвокатът и чете, и ме гледа, и се чуди, и се мае, но изпрати писмото и след три дни…

Получих документ, че съм орденоносец…

И замениха присъдата с условна!

Е, с бая годинки, без граждански права…

Те това е то!

Да не знаеш, колко струва едно парче лъскава ламарина!

И цената му не беше в пари, а в години…

И години, години, като се сетя за тоя обект, за това откриване, дочувам как Джендемът ечеше…

- Архитектът! Архитектът! Архитектът!

Друго признание нямам.

Само едничко…

Но незабравимо!

Неповторимо…

Като ехо от Джендема!

И побелях…

И ни крака, ни сърце ще издържат…

А ми се иска…

А ми се иска…

Да отида до там!

До ръба на Джендема…

До моята птица…

Разперила криле над скалите…

И да се заслушам…

И ми се ще, и ми се иска и се надявам…

Да чуя ехо от Джендема…

Че човек рано или късно си отива…

И ако не друго, то поне едно ехо да остави…

Ще ми се!

Но го чувам само насън!

Та, ако ти някога отидеш там…

Застани пред моята птица…

Гледай, гледай…

Но се и заслушай!

То, ехото, нали се повтаря многократно…

Ако не е заглъхнало….

Може и да го чуеш…

Вместо мен…