1979

е година на поредния Национален преглед на българската драма и театър. По време на тези прегледи салоните се пълнят предимно с актьори, критици и партийни другари – Комитет за култура, ЦК на БКП, Политбюро, евентуално някой върли почитатели на театъра, ако успеят да се вредят. Един от нашумелите спектакли е „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев, постановка Слави Шкаров на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе - играят в Сатирата.

Излизам през антракта от тоалетната и виждам насреща, през стъклената входна врата, колегата Павел Дубарев да показва карта^[1] на разпоредителката. Знаем се с Павката от Пернишкият театър и моля разпоредителката, ако възможно да го пусне, тъй като е колега. И тъкмо жената понечи да отключи, някакъв непознат заби пръсти в бицепса на лявата ми ръка - усещам как пръстите му като шила пробиват мускула ми! Болката е непоносима и неволно отхвърлям с рамене наметнатото яке и освобождавам ръката си… Непознатият изсъска продрано в лицето ми:

- Ти кой си, бе?...

Как може да отговориш на такъв въпрос…

- Човек... Ти кой си?

- Сега ще ти кажа...

И тъкмо да замахне, Павката удари силно по стъклото на вратата -  това прикова вниманието и на двама ни, неочаквано нападателя се отказа от мен и грабна ключа от разпоредителката…

Изневиделица някакви цивилни отвън сграбчват колегата за ръце и крака, и тикат в току-що дошла милиционерска катафалка…

Отново всичко е спокойно, сякаш нищо не е било – изчезна и моя човек. Стоя ошашавен пред входа на театъра и опитвам да си обясня какво се случи... Каква стана - не само не вкарах Павел Дубарев да гледа нашумелия спектакъл, но и аз останах отвън…

Наблизо виждам двама млади милиционери-офицери, стоят си привидно безучастно. Питам ги:

- Извинете, къде откараха колегата и защо го арестуваха…

Момчетата се усмихват, казват в кое Районно са го откарали и деликатно намекват:

- Ако имате някой познат не е лошо да се обади, докато е време…

Стъписвам се от недоумение!... Възможно ли е, за нищо да претрепят човека, че чак самата милиция да ме предупреждава!...

Какво става!... Дубарев беше и болнав с някакво тежко заболяване в миналото… На кого да се обадя!... Сещам се, че отгоре на всичко беше дългогодишен партиен секретар на театъра!... Докато се чудя какво да правя, за да помогна, представлението свърши и виждам Стойчо Мазгалов – директор на Сълзата. Дубарев преди Пернишкия театър бе актьор в Сълзата и реших, че това е човека, който би могъл да помогне…

- Другарю Мазгалов, току-що арестуваха Павел Дубарев…

Мазгалов сбръчка недоверчиво вежди:

- Как така!...

- … не мога да обясня защо, просто искаше да влезе и да гледа представлението, но го арестуваха. Ей, тези двамата униформени ми намекнаха, че  някой трябва да се обади, където трябва, сиреч може да му се случи нещо…

- Хубава работа…

- Въобще, тъпа история, но Павката го арестуваха по най-брутален начин…

Стойчо се усмихна:

- Вероятно това е, заради др. Живков!...

- В смисъл!...

- Когато Първия присъства на представление, УБО действа по този начин…

Съвсем изумявам - бил съм на косъм да се случи непоправимото!... Горилите от УБО не носят отговорност пред никого за нищо за действията си, дори пред Живков, защото самият той така се е разпоредил!...

Ами, ако Дубарев не бе отклонил вниманието на оня изрод от мен и ако беше замахнал, аз всякак отвръщах, ако някой от колегите му през това време не ме гръмнеше.

Имам чувството, че това не се е случило, че е някакъв лош сън, кошмар… Салона гъмжи от ченгета, публиката не подозира нищо, изведнъж изстрел и действието се пренася във фоайето, на улицата и отново нищо не се е случило, отново всичко е наред...

И целият този „театър“, само защото Тато трябва да бъде необезпокояван, когато гледа спектакъл, в който става дума за насилие!