Екстаз
Старият орех се разлисти. Опъна едни листа, като огромна мъжка длан. Опря прозореца ни. А повей, и той вкарва в стаята ни аромата си на орех.
Понякога шуми, понякога не, но винаги мирише. И тази нощ беше такава. Ухаеща на орех. Малко на йод, малко на зелено и прясно, малко на тъмно, черно, ароматно. Вдишах дълбоко, размърдах се.
- Спиш ли?
- Не, защо?
- Спи, спи.
- Кажи?
Той помълча, размърда се и той в леглото и после с някакъв ароматен глас ми заговори.
- Все искам да те питам, кога за първи път изпита екстаз?
- Мирише ли ти на орех?
- Ще ми кажеш ли?
Бях готова, някак си напоена и започнах веднага... Преди години бях в едно село. Беше следобед. Късен. Малко преди слънцето да си отиде. В Родопите. Високо в Родопите. Много високо. На върховете. Беше тихо. Нереално тихо. Имах чувството, че ако протегна ръце, ще докосна небето и то ще зазвъни. Ще запее. Протегнах ги. Запяха върховете. Запискаха гайди. Гласовете се сляха, извисиха, огласиха безкрайния огромен и загадъчен космос. Той се разтърси. Потръпнах. Повдигнах глава нагоре, стоейки като вкаменена. А беше тихо, нечувано тихо. И изведнъж отнякъде се разнесе звън на чан. Господи, какъв звън! Слънцето легна косо, всичко се завъртя пред мен, мина време, когато дойдох на себе си, ръмеше. Някак си неестествено плавно и тихо. Безшумно, безводно, капчиците, като някакви леки цветни прашинки, падаха. Разтвореното небе, влезналите върхове в него, на вековните борове и буки, цялата тая нечувана тишина, обагреният разреден въздух и този, един-единствен звън на чан, ме накараха да изпитам екстаз. Върховно беше!
... извън себе си... Усетих огромна наслада. Съпричастност. И го запомних. Орехът усили миризмата си в тъмното, а той само ме попита.
- В кое село?
- В Ковачевица, над Гоце Делчев. Бях мокра. Ти беше там.
Десетте му прьста се впиха в мен.
Стефка Галева
Гр. Сандански
© Стефка Галева All rights reserved.