Емилия и Анна

Глава девета

 Скоро след тази първа среща, Давид Бронщейн се извини и двамата с малкият Борис тръгнаха за София.  Преди да напуснат болницата, той се обърна към мисис Анна, навярно му беше трудно да произнесе Симеонова, и заяви, че ако нямат нищо против докато е в София, всеки ден ще води детето при нея. Но до петък трябваше някой да поеме  официално грижите за детето, ако тя, поради здравните си проблеми, няма да бъде способна да го вземе в дома си.    Анна искаше да каже нещо,  но бързо се намеси д-р Игнатова и помоли преводача да преведе следното:

-Господине, не знам дали Ви е известно, че в нашата страна има специални държавни социални организации, които се грижат, постоянно или временно,  за такива деца.  Ние Ви заявяваме,  драги господине, че ръководството на нашата болница ще направи всичко възможно Борис да бъде в грижовни ръце докато д-р Симеонова довърши лечението си,- и главната лекарка се усмихна на красивия младеж с най-очарователната  си усмивка.

Анна отново се опита да каже  нещо, но Главната й направи знак да мълчи. Въпроса беше деликатен и трябваше добре да го обмислят. Беше ясно, че  англичанинът нямаше да остави детето на някой случаен човек. Той носеше отговорност пред Застрахователното дружество и при завръщането си трябваше да представи официален документ за настаняването на малкия Борис в специализирано детско заведение, докато д-р Анна Симеонова бъде  в състояние да се грижи за него. 

След заминаването на гостите,  д-р Игнатова събра в кабинета си тези с които тя искаше да обсъди стъпките които трябваше да предприемат.  Спокойствието на 

 д-р Симеонова беше важно условие за нейното лечение. Освен това трябваше да действат според закона, иначе имаше опасност Застрахователната компания да нареди връщането на детето в Англия. Това категорично не трябваше да се случва.  Мислиха умуваха,  и не можаха да стигнат до никакво приемливо решение. Социалните служби щяха незабавно да  искат прилагане на закона за защита на децата и да го изпратят в някое от сиропиталищата. А без официален документ от такова учреждение г-н Бронщейн нямаше да се съгласи да остави Борис в България.

Д-р Ангелова днес имаше нощно дежурство и пристигна в Банкя късно след обяд. Когато влезе в кабинета си на бюрото й имаше бележка от Главната лекарка. Искаше спешно да разговаря с нея. Темата не беше спомената.

Емилия набра домашния телефон на шефката, но никой не отговаряше. Тогава набра GSM-a. След третото  извъняване Игнатова вдигна телефона.

-Шефке аз съм, оставила си бележка да ти се обадя.

-Още съм на път Емилия, като се прибера ще ти звънна в моя кабинет. След около час. Разговора е дълъг, а аз съм на волана. Чао за сега,- и Игнатова затвори.

След едночасов разговор двете лекарки успяха да  решат частично въпроса. Емилия можеше  да вземе детето при себе си до пълното възстановяване на бабата.  Игнатова  се нагърбваше да вземе от социалната служба необходимия официален документ. Тя беше работила доста години в тази служба и имаше познати сред началниците. Емилия  прие с радост да се грижи за малкия Борис, а когато беше на работа, детето щеше бъде в болницата при баба си. Оставаше най-деликатната част на операцията, как да кажат на Анна за решението? Просто нямаше друг изход. Д-р Игнатова се зае с най-тежката задача- да убеди Анна, че това е единственият изход. Ако не е съгласна малкия щеше да замине за Англия и там да бъде настанен в сиропиталище.

На следващата сутрин, след голямата визитация, Игнатова отиде в стаята на Анна, взе един стол и седна до леглото на възрастната жена.

-Доктор Симеонова, въпреки усилията ни, не можем да Ви предложим вариант, който да Ви даде възможност често да се срещате с малкия Борис.  Ако остане в България, вероятно ще бъде настанен в някое сиропиталище в провинцията, и докато Вие сте на лечение при нас едва ли ще бъдете в състояние да пътувате. Освен това, вие много добре знаете какви са условията в тези домове. Другият вариант е детето да замине за Англия и там да бъде настанено в подобен дом. Когато Ви излекуваме и сте в състояние да пътувате, ще можете да отидете да го доведете тук. Изборът е Ваш. Искренно съжалявам, но друго за сега не мога да Ви предложа.

         Анна  седше на кревата, гледаше навън към парка,     където се разхождаха болни  в добро състояние.

-Не искам внукът ми да замине за Англия,-категорично отсече Анна. Ако нещо се случи с мен, какво ще стане с него? Не той трябва да остане тук. Но не и в българските домове за сираци. Нали всеки ден четем за състоянието на тези домове, та там е пълно с безпризорни циганчета.

Д-р Игнатова я погледна с укор.

-Е, добре де, с безпризорни ромчета, все едно.

-Предложете ми друг вариант, моля ви колежке. Искам внукът  ми да е тук при мен и да го виждам ежедневно.

И двете мълчаха, влезе дежурната сестра с лекарствата, извини се като видя Главната, остави няколко разноцветни таблетки на малката масичка до леглото и чаша с вода.

Анна се присегна, взе таблетките в шепата си , сложи ги в устата си и отпи голяма глътка вода.

Игнатова се извини и тръгна към вратата,  когато Анна я спря.

-Много Ви моля, колежке, не давайте малкия в сиропиталище. 

-Д-р Симеонова, у нас както знаете има закони, а в Англия те се прилагат с цялата си сила. Искренно съжалявам, но не мога да ви помогна,- и Главната излезе затваряйки тихичко вратата след себе си.

Анна прекара времето до 2 часа с мисълта за предстоящето идване на малкия, макар че тя се помрачаваше донякъде от мисълта за по нататъшната съдба на  внука й.  Какво нещастие беше да няма един близък човек, на когото да се довери. Имаше сестра, но тя вече много години живееше в Швеция. Навремето беше заминала с група зъболекари на работа в тази прекрасна северна страна и  почти  всички бяха станали невъзвръщенци  забравяйки пътя към Родината. Мила се беше омъжила за швед и никога не се беше връщала в България. Преди не беше възможно, а сега вероятно не милееше за България, която я беше обявила за изменник. Вече години нито си пишеха, нито имаха някакъв друг контакт.

Точно в три часа на вратата се почука и след секунди малкия беше в прегръдките на баба си. Вече беше свикнал с мисълта, че това е майка на неговата майка, т.е много близък човек. Г-н Давид поиска разрешение да се разходи  в парка на болницата, и двамата с преводача излязоха.

Анна го гледаше, милваше го, говореше му, но детето не разбирайки български, практически думите на Анна бяха част от монолог. 

След около час влезе д-р Игнатова, скоро щела да си тръгне и искала да се види с Бобо.  Хвана го за ръката и го поведе към кабинета си за да му даде бонбони. Там го чакаше една леличка, която му каза “здравей” на английски и му даде вафла с шоколад и фъстъци.  Емилия  беше учила английски в сестринското училище и след това две години в “Алианса”, та помнеше някоя и друга дума. Тя взе малкия Борис до себе си и започна да му говори със своя елементарен английски. Това беше идея на Игнатова, за да видят каква ще бъде реакцията на детето, ако тяхната идея се осъществеше. Заобиколен от хора не знаещи нито дума английски, малчугана  се отпусна и заговори нещо, от което Емилия почти нищо не разбра. Единствено разбра, че “Морената” му беше харесала и искаше още.  Беше протегнал малката си ръчичка и казваше “ Please give me another one”. Не беше от стеснителните малкият Борис.

Когато в четири часа англичанина, преводача и детето си тръгваха, първият не забрави да напомни, че му остават само два дни престой в  София и в събота се завръща в Англия. Не каза нищо за детето, но то се подразбираше.

      Радостта от срещата беше помрачена от последните думи на г-н Бронщейн. Анна не можеше да се помири с мисълта, че ще трябва отново да се раздели с внука си. До вечерта нито Главната лекарка, нито пък д-р Герасимова я посетиха. Беше необичайно. Винаги преди да си тръгнат от болницата и двете поотделно идваха при Анна, от уважение към по-възрастната колежка,  за да й пожелаят спокойна вечер. Към 6 часа дежурната сестра й даде лекарствата за вечерта, а  една санитарка донесе вечерята състояща се от консервирани зеленчуци сварени във вода в която плуваше свободно дафинов лист. Храната беше напълно здравословна, нямаше следи нито от мазнини, нито  пък  от месо или подправки. Анна остави храната недокосната, извади от шкафчето пакетче чайни бисквити и уталожи донякъде глада си.

По  традиция, в четвъртък “голямата сутришна визитация” се водеше от д-р Ангелова. След скандала, Емилия  пак  водеше визитацията, но при Анна не влизаше.  Като заместник главен лекар, никой нямаше право да й пречи да изпълнява служебните си задължения. Но не  искаше да дразни болната.

Анна  беше закусила с  хладен чай и филия хляб намазан с нещо като маргарин. Маслото беше вредно за “холестерола” и Министерството на здравеопазването беше строго забранило даването на краве масло за закуска на болните. Грижата за човека отново беше на мода.

Тази сутрин “голямата визирация” закъсня. Часът беше вече 11 и 30, а никой не беше дошъл да я види, освен дежурната сестра, която  й  даде лекарствата. В 12 й донесоха обяда, а в  1 часа я посети д- Игнатова. Седна до нея, попита я за настроението и за  сърцето. Анна разбираше, че нещо не е както обикновено. Тази сутрин всичко беше  нетрадиционно. 

-Колежки, ще намерите ли начин да ми помогнете да запазя внука си до мен? Ще Ви бъда безкрайно благодарна, моля Ви направете нещо.

-Д-р Симеонова, Вие сте лекар, Вие сте интелигентна жена, с голям житейски опит. Вие знаете, че пътища за решаването на някои въпроси могат да се намерят, даже ако трябва да се направят някакви компромиси.  Искам да Ви помогна, но се боя да Ви предложа единствения вариант, който ще Ви даде възмобжност да виждате внука си всеки ден, или да кажем почти всеки ден.

Очите на Анна грейнаха, тя се понадигна в  скърцащото болнично легло, протегна ръка и хвана ръката на Главната лекарка.

-До края на живота си няма да мога да Ви се отблагодаря колежке, готова съм да направя всякакви компромиси, за да запазя малкия Борис до себе си.

Изведнъж гласът на Анна беше станал, бодър и твърд. Тя беше силна жена, която  знаеше как да се бори с трудностите. Игнатова си даваше сметка, че нейното предложение нямаше  да бъде  прието лесно. А трябваше, защото беше единствен изход от ситуацията.  Страхуваше се от  реакцията на Анна и  се безпокоеше за здравето й.

-Обсъждахме с колегите. Търсихме варианти. – тук Игнатова  превключи и продължи с шеговит тон.

-Много трудна задача ни поставихте, почти невъзможна. С  д-р Герасимова и други колеги, мислихме, обсъждахме как да ви помогнем. Нали разбирате, че за да се отървем от социалната служба за “Защита на детето”, трябва болницата да поеме този ангажимент. Но, както знаете, нашата болница е гериатрична, а не педиатрична. Тук няма нито едно дете, не може и да има, разбирате го много добре.

-Тогава?- гласът на Анна беше станал тих, с нотка на отчаяние и безизходност.

-Д-р Симеонова, моля Ви  спокойно да обсъдим предложението, то е само във Ваш интерсес. 

Лицето на Анна стана бяло като платно, тя вериятно вече се досещаше.

-Моля Ви, говорете по-бързо, какво предлагате?

-Предложението което ще Ви направя е единствен вариант да виждате малкия всеки ден. Моята заместничка е готова да се грижи за Ваши внук докато се излекувате.

-Коя беше Вашата заместничка?-  изведнъж някаква надежда се беше изписала на лицето й.

-Д-р  Ангелова е моя заместничка. – непринудено каза Игнатова, сякаш съобщаваше името на  нов съсед.

Анна се изправи в леглото, ръцете й трепереха, гласът й едва се чу.

-Онази жена, онази  другата иска да се грижи за моя внук? Никога! Никога!  Само не  и тя, не бих го понесла.  По-добре да умра!

И Анна   легна по гръб, изтощена и отчаяна. 

     Игнатова си тръгна без да продума дума. Вече съжаляваше за разговора. Тряваше да предугади реакцията на Анна. Но не виждаше друг изход. Беше опитала да помогне. Съвеста й беше чиста.