ЕРМА 

Аз, Ерма багаин, съм най-малката дъщеря на Нягул укбагаин от рода Ермиар. Родила съм се в годината на Кучето, две години след като кан Кардам победил василевса Константин при Маркели и му наложил данък. Баща ми беше от старата българска вяра на звездния бог и неговите двама сина Слънцето и Тъмнината, Доброто и Злото, които персите наричат Ормузд и Ариман. На младини баща ми харесал момиче от християнско семейство от рода Дуло и се оженил за нея, като обещал, че няма да си взема втора жена. Имахме чифлик на три часа бърза езда от Плиска. Майка ми родила осем деца, от които оживели четири – три дъщери и един син на име Дръстра, което ще рече “здрав”. Дръстра и аз бяхме близнаци. Аз съм се родила първа, но според българския закон, той беше единствената надежда за продължение на нашия род и име . Като дошло времето, баща ни отишъл при колобъра да ни направи хороскопи. След доста пресмятане и чертане на звездните разположения (защото тук важни били не само годината, месецът и денят, но и часът и минутата на раждането на всеки от нас) колобърът озадачено попитал баща ми дали наистина първото дете е момиче. После повторил хороскопа и му казал, че за първото дете звездите показвали съдба на славен воин, докато за второто вещаели ранна смърт. Баща ми се зачудил още повече от колобъра. Вярно, че докато не са омъжени българките минават военно обучение и при война канът може да ги мобилизира. Имало е и жени-воини сред българите, но все пак това е твърде необичайно. Обикновено момичетата получават зестра в пари и движимо имущество и до към осемнадесет години се омъжват и преминават в рода на съпруга си. Земята обаче остава у най-големия син, за да не се раздробява и да се продължи родовото име. По-малките братя пък постъпват на военна служба или изучават някакъв занаят. Затова баща ни дълги години се съмнявал, че колобърът нещо е объркал, а майка ни като християнка въобще не повярвала в предсказанието, додето то не се сбъдна по един странен и страшен начин. Като малки с Дръстра бяхме много близки. Когато станахме на 12 години, отпразнувахме възмъжаването му и той тръгна на задължителните ежегодни военни лагери. Аз също, но в женска дружина. Там освен на езда се обучавахме на стрелба с лък, мятане на копие и аркан, бой със сабя и борба без оръжие. Като деца на военен, това не беше нищо ново за нас, ние яздехме от три-четири годишни. Освен военното обучение, баща ни учеше Дръстра на коневъдство, защото освен че служеше като миник - началник на обездвачите на държавните бойни коне, баща ни имаше хергеле от прекрасната порода български коне, за които се говореше, че сме довели много отдалеч и много отдавна, още от най-старата родина. Освен това Дръстра ходеше и при колобъра, от когото се учеше да познава звездите, календара и празниците в него, историята на българите, а също и българските руни. Разказваше всичко научено и на мен, така че аз също знаех да пиша родовите знаци и да чета надписи. Така продължи до шестнадесетата ни година. Тогава баща ни взе Дръстра като помощник-обездвач на държавните бойни коне, а аз трябваше да бъда обучена от майка ни на умения, които щяха да ми потрябват след като се омъжа – в преденето, тъкането, везането вече бях майсторка, но трябваше да мога също и да водя сметките на домакинство, да управлявам работниците в голям чифлик, защото баща ни сигурно нямаше да ме омъжи за кого да е, а стопанката на голямо имение трябва да може да се справя с всичко когато мъжът й е на война или маневри. През това време обаче кан стана Крум, разби аварите и подели земите им с франките, после превзе Сердика и се съедини с българите от Куберовото племе в Долната земя. България стана голяма държава. Кан Крум раздели държавата на десет области, назначи им управители, които да отговарят лично пред владетеля. Освен това нареди да се запишат старите български закони и да се добавят строги наказания за клетвопрестъпничество и лъжесвидетелство, пиянство и кражби. На безимотните пък държавата даваше земя и инвентар, за да не просят, а да си изкарват хляба с честен труд. Законникът беше изсечен на каменни плочи на български с рязи и на гръцки (за поданиците, които не бяха от българско потекло) и поставен във вътрешната крепост на Плиска и в главните градове на областите. Тогава, през пролетта на годината на Вола, Никифор Безумния реши да ни нападне, събра огромна войска, а кан Крум, като видя, че не сме готови да се бием, предложи му мир. Но християните, които уж се хвалеха с милосърдието на своя бог, прекосиха Балкана и по пътя си избиваха мирни хора, палеха селата и посевите, отвличаха стада и пленници и унищожаваха плодовете на българския труд. Накрая Никифор влезе в столицата, заяви, че завинаги е унищожил България, опожари двореца, заграби държавната хазна, а войниците му вилнееха и пиеха прекрасното вино от канската изба. От баща ми знам, че тогава канът отишъл при канаколобъра в Мадара, принесъл жертви на Мир, слънчевия бог на бъдното и изпратил на Никифор второ писмо, в което се признал за победен и много унизително го молел за мир. Но това било хитрост за заблуда, в действителност канът се заклел, че никога няма да предаде България на християните, а Никифор няма да се върне жив в Константинопол. Кан Крум свика свежи войски от външните области, докара оръжия, мобилизира всички боеспособни мъже и жени и заповяда да се преградят проходите на Балкана. И точно през тези дни, в края на седмия месец, когато канът и укбоилите уточняваха плановете, а ние копаехме ровове, строяхме стени и се готвехме за решителна битка, брат ми Дръстра извърши непростимо престъпление и покри рода ни с позор. Още преди няколко месеца той беше си харесал най-малката дъщеря на нашия колобър и беше поискал благословията на баща ни да я вземе за жена. Баща ни се съгласи, колобърът отначало не я даваше (трябва да е било заради проклетия хороскоп), после баща ми го уговори, но те трябваше да почакат със сватбата поне две години. Тогава колобърът щеше да избере астрологически благоприятен ден и да ги ожени. Засега обаче Дръстра не беше пълнолетен, а и годеницата му беше само на петнадесет години, още много малка за да ражда деца. Но тогава, както вече разказах, Безумния нападна България. Баща ни и Дръстра бяха зачислени в дружината на канартикина, а аз като жена попаднах в опълченска част като командирка на отделение от десет момичета. Повече не видях Дръстра. Нашата дружина от жени, съвсем млади момчета и стари мъже беше пратена да укрепи една от теснините. Останалото научих по-късно от баща ми. Докато конницата се събирала, Дръстра получил вест, че годеницата му е легнала тежко болна, измъкнал се през нощта от лагера и препуснал към нейния дом. Боял се, че няма да я завари жива. Трябва съвсем да се е побъркал, защото не само че не се обадил на баща ни, но и взел бойния си кон! Отишъл, момичето вече било по-добре, а колобърът като разбрал какво е сторил, веднага го изгонил обратно. На връщане обаче бил заловен. Баща ни го съдил и го осъдил на единствено възможното наказание за това престъпление. Ако откраднеш, излъжеш, дори ако убиеш неумишлено, можеш да се отървеш с публично бичуване, глоба и позор, но да използваш в мирно време боен кон за земеделска работа или да го отклониш във военно време по каквато и да е причина, се наказва със смърт. Баща ни го осъдил, канартикинът потвърдил присъдата и го посекли. Аз научих за станалото малко преди битката и сякаш половината от мен умря. На четвъртия ден от осмия месец, скрити в гората, видяхме как ромейската войска като дълга змия пропълзя и се пъхна в теснината под нас. Движеха се бавно, бяха преяли и препили, натоварени с тежка плячка, водеха стада коне и добитък и се оглеждаха страхливо. Замръкнаха в прохода. През нощта към нас се присъединиха няколко български дружини, движеха се тихо, но християните долу не може да не са ги чули. Казват, че тогава Никифор осъзнал безумието си и рекъл “И птички да станем, не можем се спаси.” Нападнахме ги на разсъмване. Не се страхувах, беше ми все едно дали ще умра в този бой и исках само да отмъстя на враговете за Дръстра. Сринахме се като лавина върху ромеите. Малцина се опитаха да се бият, скоро всички побягнаха, но нямаше накъде. През прохода течеше дълбока река с блатисти брегове. Много от бягащите затънаха в тинята, други ги прегазиха и се хвърлиха във водата, но тежките брони ги удавиха. Онези, които улучиха брода, тичайки под дъжд от стрели и камъни, стигнаха до изхода на прохода, който ние бяхме преградили с висока стена от дървени трупи, пред която имаше дълбок ров с набити в дъното му гъсти редици заострени колове. Притиснати от панически бягащите, първите редици се строполиха вътре, хора и коне се нанизваха на остриетата, чуваха се ужасени крясъци, стонове, тропот и цвилене. После група ромеи успя да се добере до дървената стена, опитаха се да я съборят или подпалят. Върху нея стояха българи и ги прострелваха с лъковете си. Християните много се боят от нашите стрелци, защото българските лъкове са с особена направа, много мощни и далекобойни, а стрелците ни са толкова точни, че улучват и от галопиращ кон. Но ромеите нямаха друг изход и сечаха като луди стената, за да се измъкнат. В този момент вниманието ми бе привлечено от една конна част, спряла пред рова. Личеше си че са лични бойци – оставаха спокойни и групирани около един конник с позлатен шлем и мораво наметало. Озърнах се – моето женско отделение беше ме последвало плътно при атаката. “Ето василевсът им - извиках - дайте да го хванем!” Спуснахме се към гвардейците, нямаше време за губене – те се готвеха да спешат василевса и да направят костенурка с големите се щитове, и тогава и най-силната мъжка дружина щеше да даде много жертви преди да пробие такава жива крепост. Доближихме гвардейците и моите момичета почнаха да стрелят като на учение, а аз развъртях аркана. Точно когато Никифор се готвеше да слезе от коня си, примката на моя аркан го стегна над лактите, аз дръпнах с всичка сила и го свалих на земята. Телохранителите му разстъпиха конете си, за да не го сгазят, аз продължих да дърпам, няколко момичета ми помогнаха и ние просто го извлякохме до себе си. После битката се превърна в клане, хиляди ромеи изгинаха, но никой от българите не ги пожали, защото бяха вършали върху малки деца с кремъчни дикани. Както по-късно научихме, синът на василевса се измъкнал от теснината, но три месеца по-късно починал от раните си. Така наведнъж убихме двама ромейски василевси. Свърши боят, дадоха сигнал да излезем от прохода, моето отделение се изтегли, като водехме пленника си с все същия аркан. На средата срещнахме кан Крум с кавхана и неговата дружина. Като видя кого водим, той попита: 

- Кой плени василевса? 

Излязох отпред, свалих шлема си, защото пред кана се стои без шапка, и дългата ми коса, заплетена на множество ситни плитки, хванати в края с червено-бяла връв, се спусна по гърба ми. Канът се ококори и после се разсмя гръмогласно. Понеже бяхме с войнишки панталони и куртки и вече се смрачаваше, той чак сега разбра, че пред него са момичета. С него се разсмяха всички воини и дълго не можаха да спрат. 

- Коя си ти? – попита Крум. 

- Аз съм Ерма, голямата дъщеря на Нягул укбагаин от рода Ермиар, велики кане. Канът се смръщи за миг и разбрах, че знае за Дръстра. После скочи от коня, разкопча колана си и ми го подаде: 

- От днес да се знае, че ще си мой хранен багаин. 

- Велики кане, - рекох тогава - не мога да взема твоя колан, той е със златни знаци, заповядай да ми дадат с бронзови. 

Крум кимна, запаса се обратно и направи знак на един багаин, който ми поднесе своя колан с бронзова тока. След месец баща ми получи съобщение да се яви в Плиска и да заведе и мен. На входа на вътрешната крепост в Плиска на висок кол видяхме побита главата на Никифор. Строители възстановяваха разрушените крепостни стени и опожарения кански дворец. Кан Крум ни прие във временния си чъртог. 

- Нягуле, - рече той на баща ми – Жал ми е за сина ти, но Мир ти е дал сърцата дъщеря. Ако се съгласиш, искам да я назнача във войската. Бихме ромеите както само кан Еспор ги е бил, но това е сила велика, чакат ни още битки и искам да имам всички смели и умни воини. 

Горкият ми баща след станалото с Дръстра почти не говореше. Сега на рода ни се даваше някаква надежда. Нима можеш да се противиш на предреченото от звездите? Той веднага даде съгласието си. Така станах началничка на мъжко отделение в конницата на канартикина. Никак не ми беше лесно. Все пак бог е създал жените по-слаби от мъжете, но за да им заповядвам, трябваше да съм поне равна на тях. Упражнявах се повече от мъжете. Особено внимание обръщах на боя със сабя и мятането на копие, защото за тях трябват мускули. При стрелбата с лък, ездата и борбата без оръжие по-важни са сръчността, пъргавината и самообладанието. Въпреки всички упражнения не можех да хвърля копие далеч колкото войниците си, но пък ги тръшках с хватки, а и стрелите ми винаги улучваха мишените. Скоро присмехът им стана доброжелателен, изпълняваха заповедите ми безпрекословно, даже дочух, че няколко от моите луди глави веднъж се сбили с войници от друга част, задето ги подиграли, че ги командва жена. “Жена, ама плени Никифор!” А след ученията заедно с други, по-старши от мен военачалници бях поканена на угощение в поправения дворец. Насядахме там всеки до отделна ниска трикрака масичка и кан Крум лично подаде на всеки гост парче месо и къшей хляб. Така станах хранен човек на кана и пих с всички наздравица от посребрения череп на василевса Никифор. През следващата година кан Крум слезе в Тракия и превзе Дебелт, а ромеите от Анхиало, Боруй, Плъвдин и други градове само като чули името му, напуснали домовете си и избягали към Константинопол. Аз не участвах в този поход, защото канартикинът Омуртаг остана като съвладетел на баща си в Плиска да води държавните дела. Канът писал на новия християнски василевс Михаил, че желае да се поднови договора, подписан преди стотина години между могъщия кан Тервел и тогавашния василевс Теодосий. Но Михаил се бавел, затова кан Крум обсадил с машини Месемврия и само за две седмици превзел крепостта. В Плиска пристигна невиждана плячка – 36 медни сифона, от които ромеите духаха страшния гръцки огън, който палеше отдалече вражеските кораби. Следващата пролет василевсът Михаил тръгна уж срещу българите. Но не посмя да се приближи до границата, войските му кръстосваха Тракия и накрая взеха да ограбват собствените му поданици. Кан Крум го пресрещна с българската конница при Версиникия. Този път аз бях там и това беше най-странното сражение, което съм виждала. Беше средата на шестия месец от годината на Заека. Двете армии се разположиха една срещу друга, но никой не нападаше. Ромеите бяха няколко пъти по-многобройни и кан Крум заповяда никой да не мърда от позициите. На войниците беше казано, че колобърът е направил хороскоп и благоприятният ден за сражението още не е настъпил. Аз обаче си мисля, че канът е имал и друго на ум. Петнадесет дни армиите излизаха всяка сутрин от лагерите си, строяваха се в пълно въоръжение и чакаха по цял ден в горещината гладни и жадни. При нас, българите, дисциплината е желязна, защото който побегне от бойното поле или не изпълни заповедта на командира си, наказва се със смърт и - още по-страшно – опозорява целия си род. Друго беше обаче при християните. Техните войници са наемници, офицерите им мислят само как да се обогатят и издигнат, често плетат интриги и вдигат бунтове срещу владетелите си. На петнадесетия ден част от християнските военачалници не издържаха и самоволно ни атакуваха. Нашата конница с тътен се втурна срещу тях, прегази първата им дружина и тогава останалите просто обърнаха гръб и побягнаха! А бяха много повече от нас и на открито поле, където ние не можехме да скрием засади и клопки, както правим обикновено. Толкова бързо побягнаха, че канът отначало не позволи да ги преследваме, защото се боеше да не готвят някакъв хитър капан. Но като видя, че се отдалечават все повече, даде знак, укбагаините ревнаха “Отпусни юздите!” и няколко дни ги гонихме, чак до стените на Константинопол. Там, под могъщите стени на царския град, разбрах какво е имал предвид кан Крум като каза на баща ми, че Ромейската империя е сила велика. Да, могъщ и пребогат е Константинопол, защото е на пътя между изтока и запада, държи световната търговия и смуче труда и благата на много народи. По високите стени се трупаха граждани и със страх и любопитство гледаха войските ни. Ние се разположихме на лагер, оградихме го с ров, а канасубиги Крум с войсковия колобър и укбоилите принесоха жертви на походния олтар на Мир и направиха гадание. После кан Крум влезе в морето, взе вода и поръси воините, за да ги очисти от пролятата кръв и заби копието си в Златната порта на Константинопол, за да се знае, че със силата на оръжието си е дошъл дотук и ако ромеите посегнат на България, пак ще дойде. След няколко дни от града пристигнаха пратеници. Разбрахме, че Михаил Рангаве бил свален и новият василевс Лъв Арменец иска мир, който да се договори на лична среща с Крум. Уточниха мястото, уговориха се двамата да отидат с по трима благородници, трима телохранители и преводач, всички невъоръжени. От наша страна канът определи ичиргубоила и още двама укбоили, а като един от тримата телохранители извика мен. Искаше да напомни на ромеите поражението на Никифор, показвайки им жената, която го беше пленила. На другата сутрин ние, в нови дрехи, лъснати ризници, яхнали прекрасни коне, но без никакво оръжие отидохме на морския бряг. Видяхме, че са пригот-вили специална беседка, покрита с килими и копринени възглавници. Ромеите дойдоха с лодка, канът и василевсът седнаха в беседката, благородниците застанаха зад тях, а телохранителите отвън. Забелязах, че докато българите по наш обичай бяха свалили шапките си и ги държаха под мишница, ромеите стояха със своите на глава. Но още в началото на преговорите единият от тях изведнъж посегна, свали шапката си и тозчас от една близка горичка изсвири стрела и се заби в ръката на кан Крум. Канът скочи, боилите се разкрещяха, ромеите начело с василевса си хукнаха към лодката, а от горичката вече открито се показаха трима стрелци и ни засипаха със стрели. Ние, тримата телохранители, оградихме кан Крум и като под жив щит го заведохме до коня му. Качихме го на седлото, метнах се и аз зад него, да му закрия гърба и препуснахме към лагера. Там веднага дотичаха военните лечители с инструментите и цяровете си, извадиха стрелата, превързаха кана и казаха, че раната е лека, а стрелата не е отровна. Помня, че изпитах голямо облекчение. После съм припаднала. Пазила съм владетеля си, яздила съм бясно, чакала съм със страх какво ще стане с него, без да разбера, че съм ранена и кръвта ми изтича . Дълго лежах, докато се възстановя. А през това време канът, обзет от справедлив гняв, разрушил Хиподрома, всички имения, църкви и манастири извън крепостните стени на Константинопол, отишъл при кавхана, когото беше оставил да обсажда Адрианопол, превзел града и изселил всичките му жители в северната част на България, отвъд Истър. После се върнахме в Плиска (аз лежах в кола в обоза). Кан Крум лично ме навести и ме награди със сребърен колан, каквито могат да носят само укбоилите. Когато се върнах в нашия чифлик, поднесох го на баща си. Родовото име беше измито от позора. Зимата се случи мека тази година и кавханът с тридесетхилядна облечена в желязо конница оплени цяла Тракия, пресели на север още много хиляди души, а Лъв се криеше в Константинопол като мишка. В това време кан Крум свика държавния съвет, за да убеди боилите, че сега е удобния момент да се превземе Константинопол и да се присъединят към България всички ромейски земи, поданици и богатства. Можеше да сключи договори с аварите и славяните да му дадат войници. Броиха и пресмятаха колко хора, какво въоръжение и най-вече какви и колко стенобойни машини ще трябват. Цифрите бяха огромни, усилието щеше да е ужасно, а приготовленията много скъпи. Атаката можеше да е само по суша, ние нямахме морска флота, нашата сила винаги е била тежката конница. Усилието щеше да е ужасно, но си струваше. И като получи одобрението на съвета, кан Крум отвори държавната хазна и започна изпълнението на гигантския план. Но звездите отредиха друго. На двадесет и втория ден от четвъртия месец от годината на Дракона канът получи удар и за три дни се спомина. Баща ми и аз отидохме на погребението и когато положиха праха на великия Крум в мраморен саркофаг в подземието на храма на Мир, изредиха се старейшините на най-почитаните български родове и начертаха родовите си знаци върху саркофага. Баща ми също издълба там знака ни. Защото макар че сега родът ни загасваше, но преди два века неговият старейшина Оркан бил вуйчо и кавхан на великия Кубрат. Като мина траурът и Омуртаг получи канския жезъл, баща ми го помоли за среща и ме взе със себе си. 

- Кажи ми желанието си, Нягуле. Ти цял живот вярно си служил на държавата, дъщеря ти плени Никифор и спаси живота на баща ми от коварството на Лъв, затова всякакво разумно желание ще ти изпълня. 

- Небето и Слънцето да пазят теб и България, канесубиги. Аз нямам син, аз съм последният от рода Ермиар, затова те моля, направи изключение и разреши на дъщеря ми да продължи името ни. 

- Не е хубаво от законите да се правят изключения, Нягуле, ти сам за сина си не направи. Но когато е за заслужили хора и с добра цел, мисля че може. Ще издам заповед, когато дъщеря ти се омъжи, мъжът ù да премине към рода ти и да вземе името Ермиар, та дай боже и внуците ти да го носят, докато има българи. А определил ли си  вече съпруг? 

- Аз на такава дъщеря мъж не смея да търся, кане. Тя сама трябва да си намери, и Небето ми е свидетел, че той трябва да е куражлия. 

Омуртаг се засмя и се съгласи. Няколко месеца по-късно баща ми почина. А на следващата година кан Омуртаг сключи тридесетгодишен мирен договор с ромеите, който се спазва и досега. С парите, събрани за похода срещу Константинопол канът почна голямо строителство в цялата страна, а на мен позволи да се уволня от войската и аз се омъжих за момък от рода Укил, който стана Ермиар. Имаме четирима сина и две дъщери. И когато порасне достатъчно, най-големият ми син ще носи сребърния колан от великия кан Крум. И дано бог даде да умножи благосъстоянието и славата на рода ни, както кан Крум разшири и прослави България.