Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 19

Денят бе топъл и влажен. Колкото повече юг се спускаха, толкова по-силно въздухът миришеше на сол, тръстика и дъжд, който сякаш винаги дебнеше зад хоризонта.

Иренвейл и преди бе пътешествала с Езерил и Белариен, но сякаш онези щастливи дни бяха отминали преди векове. Единствената им грижа тогава бе да слушат и изпълняват повелите на наставниците си. Вярно, правата им се свеждаха до това да изберат между миенето на подове и помагането в готвенето в главните  крепости- седалища на майите или убийственото целодневно упражняване на стихията си. Който от тях имаше и капка разум в главата си избираше майата. Никой уважаващ себе си искророден не би се принизил доброволно да върши безстихиен труд ако пред него съществува възможността да покори мощта на родния си елемент. Отказът от тренировка бе равносилен на това  да плюеш и сложиш кръст на целия си живот.

Затова и по пътя от далечния запад към юга, тримата приятели не пропускаха да упражняват уменията си за съвместно стихийничество, макар в повечето случаи опитите да завършваха с взаимни искрени обещания за преждевременно прекратяване на съществуването.

— Ако още веднъж накараш вятъра да ми завре косата в устата, ще те закопая жив в земята, Езериле! — изсумтя Белариен, опитвайки се да разплете няколко тъмнокафяви къдрици, в които бяха заседнали прашинки.

Езерил се ухили невинно, като завъртя с пръсти въздушно кълбо около главата ѝ. 

— О, Белариен, аз просто подсилвам природната ти красота. Виж колко естествено е това разрошено излъчване! Стихийна дива!

Иренвейл не издържа и се засмя, но бързо прикри устата си с ръка.

 — Престанете, вие двамата! Ще ни помислят за странстващ цирк, не за посланици на хармонията.

Белариен стрелна погледа си към нея.

 — А ти, драга моя, много лесно се измъкваш! Тоя пакостливец тук се предполага че ти е наставник, а нещо не виждам кой знае какъв напредък в обучението откакто тръгнахме на път.  Да не би да си въобразяваш, че си овладяла въздуха?

— Белла миа, чаровнице любима! Остави на мен, Великия магистър на въздуха, да преценя доколко Иренвейл се нуждае от тренировки. Нашият елемент е чувствителен и импулсивен, той не се подчинява на правила и задължения и точно заради това е толкова приятен за овладяване. Вихрите обичат да бъдат командвани от сърце и душа, а нейните в момента са… х-м… на доста километри от тук.

Езерил присви очи. Иренвейл се опита да му се намръщи, но знаеше, че няма да помогне. Въздушникът съвсем точно бе успял с ефирните си пръсти да напипа болното място вътре в нея. 

— Бел е права, Ез. В работата е ключът към благоденствието ни. Тя е най-доброто лекарство за всякакви терзания и пътеводната светлина през несгодите.

— Е… Щом го вярваш… Дръж това!

Езерил, сътворил за по-малко от мисъл време мощен въздушен поток, който огъна почти доземи околните дървета, го концентрира в огромна фуния и запрати по Иреневйл. Тя реагира инстинктивно като си пое дълбоко дъх от струята и разпери ръце. Течението я издигна високо и завъртя силно, но стихийницата отдалечи краката си един от друг и подобно на котка, разпредели равномерно тежестта си така, че да уравновеси силата. Постепенно, скоростта ѝ на въртене намаля  и в крайна сметка вихърът я пое и понесе подобно на птица. От тук- нататък, Иренвейл пое пълния контрол над полета и след малко се приземи елегантно между двамата.

— Прекрасно! — изръкопляска Езерил

— И опасно. За огнено-водна майе, подобен риск не е оправдан когато е в началните етапи от обучението си. — възрази Белариен.

— Ама, че си досадна! Ако сами не си създадем забавление в тоя сив и скучен животец, кой би ни направил подобна услуга? — продължаваше да настоява Езерил.

— Да застрашаваш здравето и живота на бъдещата Сърцевезница заради поредна порция смях ? Това ли е представата ти забавление? Знаех, че си щур, но не предполагах, че си се и побъркал. Тотално. — невъзмутимо отвърна Белариен.

 — Признавам си, виновен съм! Накарах вихъра да ревнува от плитката на Иренвейл! Върши ти работа, нали? Като опашката на котката? — обърна се той към Иренвейл. Тя само въздъхна и поклати глава.

— Вие сте просто нетърпими! —усмихна се тя и ги прегърна.

Пътуването им към Хидрангия, продължаващо вече втора седмица, бе спокойно до момента. Селцата и градчетата през които преминаваха ги посрещаха и изпращаха равнодушно. Хората, разпознаващи ги като висши стихийници, предпочитаха да стоят настрана от тях, но се намираха и такива, които молеха за помощта им. Да призоват дъжд и да спасят реколтата от ужасната суша или пък да помолят земята за милост, за повече плодородие и тучни пасбища за животните. Или пък за повече суша и топли ветрове, които да се погрижат за гроздето и овошките. За цяр за епидемиите и за прогонване на гризачите и паразитите. 

Тримата майи с готовност помагаха и така си спечелваха топъл прием и уютен престой за през нощта. Иренвейл категорично бе настояла да не разкриват истинските си имена от съображения за сигурност. Кой знае колко шпиони на Ин`Велор дебнеха по кръстопътите? Или пък в кой момент ще им се наложи да се сблъскат с железния фанатизъм на Пречистителите и техните последователи.

Относно последното, обаче, приемницата на хармониарха, имаше идеалното решение. И съвсем скоро ѝ се наложи да го приложи.

Границите на провинцията на Скавре се охраняваха строго. Тази задача бе поверена точно на чистниците.

Иренвейл, Езерил и Белариен, навлезли вече няколко километра навътре в земите на кралската династия,  се натъкнаха на група от трийсетина мъже и жени, облечени в бели роби, които сякаш ги очакваха  вече доста  дълго време.

Белариен застина в бойна поза, свила юмруци. Земята под краката ѝ леко се надигна.

 — Само да посмеят да направят крачка напред, ще им покажа колко е „пречистителна“ прегръдката на скалата.

От редицата пристъпи напред висок мъж, с лице като изсечено от камък. Гласът му бе твърд и сух:

— Пътят за Силвария е затворен. Никой не минава без разрешение.

Иренвейл стисна зъби и направи крачка пред двамата си спътници, които вече прехвърляха стихийна енергия между пръстите си.

— Ние имаме такова разрешение. 

 Тя извади внимателно от плаща си свитък с червен восъчен печат. Символът  върху него — три преплетени линии, оформящи спирала — бе неоспорим: печатът на Вирон, върховния Пречистител.

Мъжът присви очи.

 — Това може да е фалшификат.

Иренвейл отвърна спокойно, но гласът ѝ проряза въздуха като стомана:
— Ако смяташ, че Пазителката на Вечната Тишина би се опозорила да подправи волята на самия Вирон и че той би позволил на който и да е стихийник, пък бил той и върховен майе да извърши подобна измама безнаказано, тогава твоята вяра в собствения ти орден е твърде слаба, за да продължаваш да бъдеш част от него. Негово Височество няма да бъде очарован да го узнае, имайки предвид че самият той любезно ни упъти към родния си дом. Ето, вземи и прочети сам. Надявам се, че го умееш.

Възцари се плашеща тишина. Само вятърът прошумоля из гората.

Езерил, не издържайки на напрежението, прошепна към Белариен: 

— Добре де, защо когато аз говоря, мен никой никога не ме взема насериозно?

—  Иренвейл притежава единствена по рода си способност да ти затваря устата само с поглед. — отвърна Белариен също тихо. — Затова пък твоите шегички обикновено предизвикват или водопад от ругатни или неистово желание да те размажат като кръвожадна конска муха.

Водачът най-накрая протегна ръка, взе писмото и разпечата печата. Очите му пробягаха по редовете, след което лицето му се промени. Той вдигна поглед и за първи път отстъпи крачка назад.

— Негово Височество… лично гарантира за вас. — гласът му бе напрегнат, но без следа от съмнение. — В такъв случай… ще ви позволим да продължите.

Той вдигна ръка и останалите Пречистители се отдръпнаха, освобождавайки пътя.

Иренвейл прибра писмото, усещайки погледите им по гърба си.
— Благодарим — каза кратко, а после поведе Белариен и Езерил напред.

Езерил едва изчака да се отдалечат, за да се ухили широко.
— Признавам си, това беше стилно. Почти като да накараш буря да се поклони.

Белариен поклати глава. 

— Добре, че не ти дадоха думата. Иначе досега щяхме да бъдем отнесени в клетка и предопределени за тотално пречистване.

Иренвейл не отговори, само стисна малко по-силно свитъка в ръкава си. В ума ѝ кънтеше едно: 

“Вирон… дори далеч от мен, ти пак си неизменна част от пътя ми. И от мен-самата”

Югът на Еквалис бе различен от всичко, което децата на планините Езерил и Белариен бяха виждали досега. Тежките борове и скали отстъпиха място на блестящи водни равнини, преливащи в езера, които сякаш нямаха край. Перести облаци от пара се носеха над топлите извори, а мрежа от реки и поточета прорязваше земята като сребърни нишки. Между тях зеленината растеше буйна – папрати, високи колкото човек в цял ръст, дървета с гладки светлосини стволове, чиито листа приличаха на стъкло и отразяваха слънцето.

Където и да погледне човек, водата бе в движение – или плясък от подземен извор, или тънка струя, която се спускаше от невидима височина, или езеро, което на пръв поглед изглеждаше спокойно, но при по-внимателно вглеждане пулсираше като сърце.

Белариен за миг забрави да спори с Езерил и се заслуша в шума на падащите струи.
— Това място е живо — каза тихо. — Всяка капка пее.

Езерил се усмихна.

 — Или всяка капка шепне клюки. Само си представи: „Чу ли какво каза водопадът на езерото вчера?“

— Замълчи и слушай — сряза го тя, но усмивката ѝ говореше, че е повече очарована, отколкото ядосана на въздушника.

След дълъг път по криволичещите мостове и влажни пътеки, пред тях се разкри Силвария – съкровището на рода Скавре.

Крепостта не се издигаше като обикновен замък – тя сякаш израстваше от самата вода. Основите ѝ бяха обградени от езеро, а вместо високи каменни бойници, там се виждаха издълбани в кулите ниши от бледосин камък, по които се стичаха водни каскади. Всеки прозорец и балкон бе ограден с водни пръски които падаха от по-високите етажи като прозрачни воали.

Слънчевата светлина, пречупена през безбройните струи, обагряше стените в хиляди ярки дъги. По стъпаловидно разположените балкони на пирамидално построения дворец растяха висящи градини, чиито цветя сияеха като малки слънца, поръсени с диаманти.

Най-величествен бе главният водопад, който се спускаше от сърцето на крепостта право в езерото. Водата падаше безкрайно и тежко, но при сблъсъка с повърхността не пръскаше хаотично – а се разливаше в идеални кръгове, сякаш някой дирижираше всяка вълна.

Мостът към Силвария бе изграден от бял камък и полупрозрачни кристали, които светеха отвътре, когато стъпиш върху тях. Стражите, облечени в брони със синьо-зелени оттенъци, ги посрещнаха не със суровост, а със спокойна учтивост, както подобава на потомци на земята, в която всяко движение е плавно, като равномерния воден поток владеещ я.

Иренвейл усети как спокойствието се настанява в гърдите ѝ. Всичко тук говореше за едно непринудено, естествено равновесие – нито твърде буйно, нито твърде неподвижно, а в перфектната хармония с течението си. Нямаше как да не се разчувства. Водата винаги предизвикваше изблик на носталгия у нея, макар и за кратко. 

Езерил обаче не можеше да не изкоментира:
— Ех, че красиво… Липсва само един дребен детайл за пълно щастие.

Белариен въздъхна.

 — Познай каква глупост ще изтърси сега!  — обърна се тя към Иренвейл

— Водна пързалка! — изстреля Езерил и се ухили. — Представи си – от главната кула до езерото!

Белариен подбели очи.

 — Ако някой тук те чуе, ще те хвърлят направо във водопада, с главата надолу. В окови и с окачеин по теб тежести. 

— Точно за това говоря!— подсмихна се той.

Веднага щом прекосиха сияещия мост и преминаха под арките от водни струи, които се виеха като живи завеси, тримата бяха посрещнати от малка свита придворни и воини. Всички се отдръпнаха встрани, за да дадат път на мъж в сребристо-сини одежди, чиито движения бяха едновременно леки и плавни, но и отработено повелителни.

Той вървеше с походка на човек, свикнал да носи бремето на фамилията си, но не и неговата студенина. Аквион Скавре, по-малкият брат на Вирон.

На пръв поглед приликата с брат му бе неоспорима: висок, със сребърна коса, която блестеше като водопад на слънце, и сини очи, дълбоки като езеро по здрач. Но изражението му бе различно — в чертите, които при Вирон се заковаваха в ледена сериозност, у Аквион играеше топлина. Усмивката му бе искрена, като вълна, която нежно докосва бряг, а не като цунами, стремящо се да го отнесе.

— Добре дошли в Силвария, гости на рода Скавре! 

 Гласът му бе мелодичен и течеше като планински ручей.  Сякаш духът на водата му даваше тон. 

— Аз съм Аквион. Брат ми Вирон ви е дал думата си, че ще бъдете приети с почести и грижа. Но аз бих искал да ви посрещна не като пратеници… а като приятели.

Той се поклони леко, после се изправи и погледна Иренвейл по-дълго, отколкото учтивостта и протоколът позволяват. В този поглед нямаше студ, нямаше осъдителност, а искрен интерес, сякаш я познаваше отдавна и сега просто се радва, че се е върнала обратно при него.

Белариен го огледа от глава до пети и не успя да се сдържи да не прошепне на Езерил:
— Ако дядо ми беше решил да ми уговаря династически брак с него, както Ин`Велор сториха с брат му … изобщо нямаше да възразя.

— Шшшт, белла миа! — отвърна той, но вече хапеше езика си, за да не прихне.

Аквион поведе тримата по мозаечните алеи на вътрешния двор, където фонтаните пееха, а милионите цветя сияеха, окъпани в капчици роса. Дворцовата свита се отдръпваше с уважение, но не със страхопочитание, защото за Аквион хората около него не бяха подчинени, а част от общото течение.

— Моля, заведете гостите ни в отредените им покои. Ще ви бъда благодарен ако нищо не им липсва — обърна се той към слугите и после добави лично към Иренвейл: — А за вас, лейди, имам нещо специално. Но… може би малко по-късно.

В гласа му имаше обещание, а в очите — загадка.

Когато шумът от разотишлите се придворни стихна и Езерил и Белариен вече отмаряха от дългото пътуване, Аквион потърси Иренвейл. 

Тя стоеше под една арка, обвита в зеленикави сенки от пълзящите растения и наблюдаваше водната каскада, която падаше от височина като сребрист воал.

— Арката на единението. Тук традиционно извършваме бракосъчетанията на двойките си. Харесва ли ви? — запита  той тихо, сякаш се боеше да не наруши симфонията на водата. 

— Много е красиво! Подобна прелест може да бъде създадена единствено от гения на водата. И от най-умелите ѝ майе. — отвърна любезно Иренвейл, в отговор на което Аквион се засмя искрено.

— Ласкателствата не са ви силна страна, Сърцевезнице.

— Какво да се прави! — повдигна рамене Иренвейл. — Не всички сме създадени, за да ръсим прелестни лъжи едни на други. 

— Така е. Но вас, Иренвейл, неистините биха ви загрозиил безобразно силно. А не бива подобна нещастна участ да сполетява чудно създание като вас…

Иренвейл отговори на впиващия се в нея поглед на младия Скавре с  изпитателните мълнии в своите две бури.

— Удивително е как при цялото майсторство на омайването, което демонстрирате, все още не сте си намерили спътница в живота. 

Аквион се засмя още по-гръмко и отговори:

— За голямо мое съжаление, господарка на Силвария би могла да бъде една единствена жена. За нещастие, съдбата ѝ не е обвързана с моята.

Иренвейл присви очи в опит да проникне отвъд многозначителния поглед на Аквион и да потвърди съмненията си, но той се отбраняваше очарователно упорито.

 — Силвария винаги е била дом не само на рода ми, а и на всички, които вярват, че хармонията е по-важна от властта. Вярвам, че и вие споделяте същото мнение, Иренвейл.

Тя  сведе поглед към прозрачната струя, която се разбиваше в езерце пред краката ѝ.
— Красотата е крехка. Тя често загива първа, когато бурите дойдат.

Аквион я погледна с онзи същия открит поглед, в който нямаше нищо от студената сдържаност на Вирон.
— Ала без красота какво бихме защитавали? Какъв дълг бихме носили, ако не пазим  само камъните и имената, а и нещо по-фино — чувството, че си у дома?

Иренвейл се усмихна едва-едва, но бързо извърна очи.
— Вие говорите за дълга като за избор. А често той е окови.

— Зависи — отвърна спокойно Аквион. — Има дълг към родината, дълг към стихиите… и има дълг към сърцето.

Тя потрепна, сякаш думите му я бяха проболи. Не намери отговор и мълчанието ѝ прозвуча по-красноречиво от всяка реплика.

Аквион се усмихна отново.  С непринудена, приятелска усмивка.
— Този последният дълг… обикновено е най-важен. 

 С жест, почти незабележим, той докосна каменна плоча от стената. Арката зад тях се разтвори, разкривайки тайна врата. От сенките, осветени от проблясъци на водни кристали, излезе Вирон.

Тежката му осанка изпълни пространството. Очите му, толкова сходни с братовите, бяха като студено езеро — неподвижни, бездънни.

— Оставям ви насаме — каза Аквион, покланяйки се леко на Иренвейл. — Сигурен съм, че има какво да обсъдите.

Преди да се отдръпне, той ѝ хвърли последен поглед — не притежателен, не настойчив, а подкрепящ, сякаш искаше да ѝ вдъхне кураж. После изчезна обратно във вътрешния двор.

Иренвейл остана сама срещу Вирон. Сърцето ѝ биеше като барабан, сякаш самата Силвария изливаше водопадите си вътре в гърдите ѝ…