Ес`Таре́л:Сърцето на стихиите- част 25

След дълги месеци на упорит труд, сплотеност и желязна дисциплина, най-после Силвария сияеше обновена. Кристалните ѝ кули, обляни от светлината на изгрева, водните каскади, които пулсираха като живи артерии около крепостта… Синьо-зелените, огромни шлифовани камъни, изпълняващи ролята както на декоративна украса, така и на концентриращи стихийните сили артефакти — всички те блестяха в първите лъчи на деня, в който обединените искрородни щяха да отплават от Високия континент в търсене на отговори на въпросите и решения за на пръв поглед невъзможните си казуси.

На пристанището, хора от рода Скавре, както и стихийници от наблизо разположената крепост на водните майе- Хидрангия, се бяха събрали, за да изпратят заминаващите. Музиката на водните арфи се носеше в тишината — мелодия, която едновременно благославяше и прощаваше. Морето бе спокойно, сякаш самата стихия покровителстваше заминаването. 

На пристана Вирон и завърналия се от столицата специално за случая Аквион вървяха бавно един до друг, мълчаливо, но съсредоточено. Слушаха взаимно тишината си. Вълните около тях шумяха, като че очакваха словата им да дадат команда за последващо действие.

— Силвария отново изправя гръбнак, — промълви Вирон, поглеждайки към крепостта. — Но знаеш, братко, че всяка крепост е толкова силна, колкото и ръката на владетеля, на когото принадлежи.

Аквион не реагира. Идентичните им ледено сини погледи бяха осъществили контакт много преди думите да бъдат изречени. В очите на по-малкия брат се четеше спокойна решимост. 

 — Тази ръка няма да трепне. Силвария е домът ни, а домът се защитава с цената на живота. Ще бъде опазена, това ти го обещавам. Не само заради честта ни, а и заради онези, които разчитат да ги вземем под крилото си и спасим от гибелта на света.

— Мъдро казано, — кимна Вирон. — Водата, макар и кротка, издълбава скалата, ако капе в нея достатъчно дълго. Уви, понякога на водача ѝ му се налага да се превърне в свирепа буря, вместо да продължава хармоничното си съществуване като живителен извор.

Аквион се усмихна леко, почти иронично.

 — Тогава оставям бурите на теб, Вирон. Моето призвание е да пазя чист източника, от който ще черпят идните поколения.

Настъпи тишина, в която двамата братя просто се гледаха. Вирон положи ръка върху рамото на Аквион. Гласът му беше спокоен, но дълбок като морското дъно:

 — Доверявам ти този извор, братко, с ясното съзнание, че само ти можеш да го съхраниш. Защото ако пресъхне, дори най-силната буря и порой не ще го напоят и възродят повторно.

— А ти, — отвърна Аквион, — помни, че бурята, колкото и разрушителна да е, отмива гнилата пръст и отваря място за нов живот.

Двамата се усмихнаха едновременно — сдържана усмивка за онези, които слушаха, но в нея се криеше топлината на зрялата, несравнима братска обич.

Аквион се приближи на крачка, сякаш вятърът на откритото море щеше да отнесе думите му, ако не ги изрече тихо, но ясно:

— Преди да отплаваш, братко, позволи ми един въпрос, който мнозина няма да се осмелят да ти зададат. Какво смяташ да сториш с Тарелин… и с Иренвейл?

Вирон остана невъзмутим, но в погледа му проблесна нещо като пламък, бързо потушен от хладна решимост.

 — С Тарелин ще сторя онова, което изисква Балансът. Черните диаманти го държат прикован, но веригите на миналото тежат повече от всеки камък. Ако намеря начин да го върна към светлината — ще опитам. Ако не… тогава съдбата му ще бъде като на всеки друг, който е позволил на мрака да погълне сърцето му.

Аквион стисна ръце зад гърба си, очите му проблеснаха със съчувствие, примесено със строгост.

 — Ами Иренвейл? Съдбата ѝ няма да се реши с диаманти. Тя не е пленник, но и не е напълно свободна. Знаеш го.

Вирон извърна поглед към морето. Вълните блестяха под лунната светлина, сякаш самият океан чакаше неговия отговор.

 — Иренвейл е като самото море, Аквион — необятна, непредвидима, красива и смъртоносна в едно. Да поискам да я притежавам, означава да се удавя. Да я изоставя би значело да изгубя пътеводния си фар в бурята. Не зная дали бъдещето ми ще бъде с нея, но съм сигурен, че без нея никога вече няма да съм цял.

— Тогава си на кръстопът, — рече Аквион тихо, но тежко. — Между сушата и водата. Между любовта и дълга. Не забравяй, братко: владетелят, който иска всичко, често остава без нищо.

Вирон го изгледа дълго, после свали ръката си от рамото на брат си и стисна подадената му десница:

 — Знам. Но ако съдбата реши да ми отнеме всичко, ще го понеса с вдигната глава.

Рогът на кораба прозвуча, а вълните се разтвориха, за да поемат “Сребърната сирена”. Вирон и спътниците му стъпиха на палубата, докато Аквион остана на пристана, висок и непоклатим, като самата Силвария зад него.

Изпратиха ги с пожелания за успех и скорошно завръщане. Много от стихийниците затаиха мълчалива надежда, че в Чудовищните земи, Иренвейл ще успее да открие отговора си и ще избави Еквалис от бремето да съжителства с Първичния огън. Но заедно с надеждата, пред тях изникваше и явната перспектива това да е както първата, така и последна експедиция към Забранените земи. Имаше причина те да се наричат така, макар никой да не си я спомняше вече.

През първите дни от предвиденото да трае повече от месец плаване, нямаше непредвидени ситуации и особени изненади за екипажа или пътниците. Времето беше ясно, въздушните и водни течения оправдаха прогнозите и “Сирената” се движеше с желана скорост към местоназначението си. Шхуната, с която плаваха, бе дългогодишен търговски съд, чийто капитан се славеше със слабостта си към “високите скорости” и страстта към приключенията. Точно затова и се бе съгласил на драго сърце да поеме този тъй рисков курс с любимата си “Сребърна”. 

Тиарен Марин, здрав, набит мъж в средата на петдесетте, със загоряло лице и прошарена брада, бе воден майе. Умееше да слуша морето и да изпълнява повелята му, поради което за цялата си над четиридесетгодишна морска кариера не бе претърпял нито едно корабокрушение. Очите му с цвят тюркоаз- ту сини, ту зелени, ту сиви, в зависимост от това как светлината отвън, а и отвътре ги огряваше, бяха насочени уж към хоризонта. Но всъщност с периферното си зрение той зорко следеше делата на кораба си. Тиарен познаваше Езерил още от времето, по което въздушникът тепърва градеше репутация на безгрижен бохем, докато изучаваше тънкостите на въздушната майа. Капитанът, по молба на Орвион, го бе наел за кратко като ветрови помощник, и оттогава приятелството им бе смесица от жлъчни закачки, но и сърдечно, взаимно уважение. 

Последното се затвърди още повече, когато щурманът на “Сирената” Аустер Луминар- вторият въздушен майе на кораба, получи незаменимата му помощ през една страховита зима, по време на най-ужасяващия щорм, който Тиарен бе виждал дотогава. Двамата въздушници, заедно с капитана комбинираха стихийничеството си за да укротят морето и да стигнат невредими до крайната си дестинация. Ако не беше лекотата, с която Езерил прошепна нежно на бурята няколко ласкави слова, Аустер не би имал дори минимален шанс да оцелее, засмукан от мощта на бурята. Затова и му беше задължен доживот.

Шхуната, бе лека и пъргава като морска птица. Две стройни мачти се извисяваха към небето, въжетата им пееха тихо под напора на вятъра, а широките бели платна бяха изпънати и дишаха, сякаш самият Първичен вихър вдъхваше живот в тях. Носът на кораба разсичаше вълните с меко плискане, оставяйки след себе си пяна, която бързо изчезваше в безкрая на морската шир.

Тиарен Марин стоеше на кърмата с ръка, здраво обгръщаща руля. Като умел воден господар, усещащ всяко течение и колебание в солената маса около себе си, той възприемаше кораба си не просто като плавателен съд, а като живо същество, на което говореше с тихи, едва доловими думи, пропити от любов. 

На гротмачтата, подобно на нехаен и пакостлив мечтател, забравил за грижите на света, се бе качил Езерил. С едничко, фино движение на ръката му въздухът се завихряше, издуваше платната и ускоряваше кораба. Косата му се виеше на вълнички, лицето му блестеше от радостта на свободата.

— Видяхте ли, скучняри? Само един жест и корабът ви литна като чайка!

Капитан Тиарен изсумтя и хвърли поглед към щурмана.

 — Чайка, казваш? По-скоро като пиян пеликан. Ако така ще ми клати “Милата”, ще го вържа за носа като флюгер*.

Аустер Луминар прихна и се обади:

 — Внимавай, капитане! Флюгерите поне показват вярната посока. А Езерил само ще се завърти в кръг, докато сам не падне в морето. А заедно с него и ние.

Капитан Тиарен също избухна в смях, а Езерил не остана длъжен:

 — Завиждаш, защото аз предизвиквам ураган с едно намигване, а ти още чакаш звездите да се наредят, за да разбереш накъде духа вятърът.

Щурманът сви устни и поклати глава:

 — Може и да е така, но поне моите бури не приличат на махмурлука на влюбен послушник по майа.

— Ха! — отвърна Езерил с широка усмивка. — Моят вятър внася творчески колорит в безнадеждно посивялата ви от липса на въображение, служба. Признайте си, без мен щяхте още да тътрузите покрай Рифа на Чудесата.

Тиарен сви рамене с театрално примирение:

 — Без теб поне нямаше да ми се цепят въжетата, момче. Ако не спреш да я пришпорваш като състезателно добиче, скоро ще получиш уникалната възможност да демонстрираш и да се изфукаш пред дълбоководните обитатели с уменията си.

Езерил се ухили глуповато и хвърли към капитана миниатюрно торнадо, което щурманът, затулил го със себе си, разтвори за секунда. След което неодобрително поклати глава и изцъка, правейки смирен коментар:

— Някой ден, Езерил, щуротията ще ти изяде главата. Защото, в името на Баланса, ще ти се наложи да отговаряш пред самия Първи вятър как идиотски си си позволявал да разхищаваш стихията му за циркаджийските си изпълнения. И тогава, не очаквай от мен да ти спасявам авантюристичния задник, защото ще съм зает с по-важна работа. Да си умирам от смях на шегите, които ще ти се наложи на теб- самия да понесеш от Негова Въздушност.

Аустер Луминар- джентълмен във втората половина на тридесетте си години, притежаваше сухо и стегнато тяло, оформено от десетилетията живот по палубите в компанията на ветровете. Кожата му бе бронзово-загоряла, с множество фини линии около очите — не от умора, а от вечното присвиване, взирайки се в хоризонта или звездите.

Очите му бяха светлосиви, почти прозрачни, с блясък, който напомняше на лунна пътека в морето. Те сякаш виждаха отвъд настоящето, пресмятайки маршрути, течения и небесни карти.

Косата му бе тъмноруса, но често изглеждаше като посребрена от морската сол. Дълга до раменете и почти винаги вързана назад с кожена връв, за да не шиба лицето му по време на буря.

Брадата му бе рядка, поддържана късо, което придаваше на лицето му допълнителна острота и благородство

Въздушникът винаги носеше дълга, тъмносиня моряшка куртка със сребърни копчета и износени ръбове, по която бяха зашити символи на звезди и вълни — дело на самия него, както той твърдеше, за „късмет“. Под нея обличаше ленена риза с широко деколте, която вятърът често раздуваше, с което му даряваше жизнено необходимата за един ветрен повелител, свежест..

На кръста му висеше кожена чантичка, в която пазеше малки астролабии*, компаси и парчета от карти. Винаги пазеше в себе си една тънка бронзова верижка, на която висеше звезден камък (лунен камък), който според него „му шепне къде е северът“

Обуваше високи ботуши, а на ръката си бе завързал кожена гривна, подарък от стар морски приятел, която пазеше като талисман.

Аустер се движеше по палубата, с плавна и гъвкава походка — сякаш танцуваше в един и същ ритъм с морето. Притежаваше дарбата да усеща посоката на вятъра дори на закрито, дори на сушата и обожаваше да говори за теченията и звездите така, сякаш бяха негови прескъпи приятели.

Шегуваше се често, но с един особен, леко мистичен хумор: вместо да каже „ще има буря“, можеше да подметне „Днес небесата страдат от неразбирателство със звездите, затова пригответе кофите, че ще берем богат урожай от гнева им“.

Когато се усмихваше, на лицето му се появяваше една дълбока трапчинка, която правеше суровия му вид по-човечен и дори чаровен. Той бе човек на прецизната навигация, но също и на поетичната символика — едновременно практичен моряк и мечтател, който вярваше, че морето и небето са живи същества, с които бе благословен да общува.

Затова и когато Езерил понечи да слезе от грот-мачтата, той просто не можа да се сдържи да не го “цапардоса” с поредната си, сравнима с внезапно излязъл от югозапад лодос*, шега:

— Виж го ти, властелинът на салонните ветрове! Май в близките години не си се занимавал с нещо по-различно от развяване на женски фусти, защото струята ти е по-закърняла и от такелажа на потънало преди столетия корито. Ръждясал си, Езериле. И мерникът ти е крив като на препил с долнопробен ром, харпунджия.

Езерил, без ни най-малко да се смути, парира словесното предизвикателство на другаря си с присъщия си иронично-добродушен маниер:

— Оценявам загрижеността ти, касаеща социалния ми живот, Аустер. Но мога да те уверя, че издуването на платната на “Сирената” ми доставя в пъти повече удоволствие, отколкото заниманията ми с дами на четири очи. Затова и крайният резултат ще е повече от задоволителен.

— Най-близкият път до Чудовищните земи обикновено изглежда безкраен на плаващите за пръв път. Но на мен вече ми се струва нищожен, в сравнение с времетраенето на твоето бръщолевене. Защото и най-ужасните бури имат край, но не и твоят език.

— Така е, Аустер. За сметка на това пък винаги имам какво да кажа. Ето! Погледнете онези гълъбчета! — подвикна той, сочейки към Иренвейл и Вирон, които бяха застанали от противоположните страни на палубата, упорито обръщайки гръб един на друг. — Приличат на две гузни деца, хванати на местопрестъплението, с лица и ръце, до лактите омазани в конфитюр!

Белариен, стояща близо до люка към трюма и наблюдаваща до момента безмълвно разговора между тримата стари приятели, въздъхна и изгледа строго чичо си.

 — Нямаш спирачка, а Езерил? Нужно ли е да ти припомням, че това не ти е поредната импровизирана веселба в Монт`Талонис? Отиваме на война, не на карнавал. 

Езерил само се усмихна искрено на племенницата си и пусна нов порив на вятъра да обгърне платната.

 — Ала именно затова трябва да се смее човек, скъпа моя. Иначе морето, а е животът ще ни убият със сериозността си.

В този миг от близкия отворен люк се разнесе глухо дрънчене на кристални окови. Звукът беше тежък, като стон на заковани крила. Тарелин, прикован в клетка от черни диаманти, изръмжа със своята ниска, дрезгава ярост. Думите му бяха неразбираеми, но самият му тембър носеше заплаха – все едно морето в трюма кипеше от пленена буря.

Капитанът повдигна глава, хвърли поглед към Аустер и кимна:

 — Лейди Белариен, моля да заключите люка по-здраво. Не искам онова чудовище да изпепели кораба ми…

Ло̀дос е силен югозападен вятър, който може епизодично да преобладава в Егейско и Мраморно море, както и целогодишно по средиземноморското крайбрежие на Турция. Лодосът често води до образуването на високи вълни и може да причини внезапни бури.

Флюгер-метеорологически прибор, който показва посоката и понякога скоростта на вятъра, и 2) декоративен елемент за дома, често под формата на различни фигурки като животни, птици или други предмети, който добавя индивидуалност на сградата

Астролабията е древен астрономически инструмент, който служи за измерване височината на небесни тела, определяне на времето по положението на звездите и изчисляване на географски координати. На практика, тя е стереографична проекция на небесната полусфера върху плоскост, която помага на наблюдателя да определи ъгловите разстояния между звездите.