Есенен спомен
(разказ)
Камелия Мирчева
Беше влажен есенен следобед. Листата на дърветата закачливо играеха с вятъра. Вековната букова гора шептеше странни слова за сбогуване със слънцето. Звукът на течаща струя вода нарушаваше покоя и тишината. Той идваше от малко изворче, почти незабележимо сред обраслите около него треволяци.
Някога до него беше водила пътека, сега едва забележима. Гората беше приказна. Липсваха следи от човешко присъствие. Имаше нещо нереално и магично в късния следобед, във влажния есенен ветрец, в капещите листа…
И тогава се чу смях. Той като че ли първоначално наруши хармонията, но после се сля с другите звуци. Две 16 годишни хлапета седяха под стария дъб и рисуваха. От време на време си казваха по нещо и тихичко се смееха. Момичето имаше дълга къдрава коса. Нервно отмяташе кичурчето, което докосваше рисунката й. Беше от тези момичета, които ако срещнеш в претъпкан автобус, едва ли би запомнил, но имаше нещо магнетично в усмивката й. Един стаен копнеж в очите й я ...