Sep 4, 2012, 3:38 PM

Есенна обич 

  Prose » Narratives
988 0 1
3 мин reading

Пак е есен. Пак е септември. Пак се задава адски трудното ставане в шест без десет, всяка сутрин. Пак ще се ядосвам, че снощи не съм си легнала по-рано. Обещавам си, че довечера ще си легна в десет, да! Пак ще обръщам шкафове и  гардероби в поредната сутрешна дилема - Какво да облека?! Пак ще се отплесна в избора на днешния тоалет и пак няма да имам никакво време. Пак ще бързам, да, пак ще бързам. Ще си обещая, че опцията с избирането на тази риза с този панталон, тази рокля с лилавите ботуши и кафявото кожено яке...  сутрин, не! Обещано. Пак ще бързам, че никакво време нямам, а пак ще закъснея. Как мразя да закъснявам. Винаги отивам на среща, на работа, на училище навреме, а най-много мразя да закъснявам или да закъсняват. Уф!

Ето, че добре познатата столична уличка е в очакване за мен. Пак ще тичам по нея, забравила всякаква представа за време. Ще се надбягвам със сутрешния есенен дъжд. Пак ще гоня падналите жълти листа по тротоара, ще ги настъпвам с лилавите си ботуши. Нямам време да пия кафе вкъщи, затова набързо от кафенето на Пиротска си купувам.

Най-любимата ми част от деня е тази... сутрешният студ, тихата улица с по три-четири коли на десет минути, горещото капучино и есенният дъжд. Столичният булевард  толкова самотен и пуст,  толкова неприлично рано сутрин. Летящи есенни листа, жълти, оранжеви... част от мола, който се поддава иззад голите клони на едно голямо дърво.  Светлините на големия стъклен  дом, няма начин да не се забележат, когато е толкова рано, че още луната лениво се излежава, подпряна на едно облаче, ронещо  сутрешен дъжд.  Тихо и празно. Аз с картонена чаша кафе, купила закуска за моите трима колеги – мъже. Винаги забравят чадър, когато навън се лее градушка, винаги  аз взимам кафе и закуска, всяка тъмна есенна сутрин. Блажено мъжко невежество.  Имаме среща в седем сутрин на добре познатата улица. Пак ще познаят, че идвам по миризмата на горещото кафе и кроасаните с шоколад. Ще седнем отново, ще обсъдим, че пак са забравили да вземат чадър. Пак ще се смеем на някоя тъпа шега, история от снощи или по-рано тази сутрин. И така... ще прекараме заедно поредния есенен, скучен  ден.  Ще бързаме сутринта,  с ръце, парещи от кафето в картонените чаши. Ще бързаме и в дванадесет, носещи обяд. Ще тичам пред тях с  кафявата ми рокля и лилави ботуши. Те ще благодарят наум, че са дарени с такава приятелка, мислеща за всичко, даваща съвети за мъжки проблеми, отговори на поредния глупав въпрос. Тяхната приятелка с кафява рокля и лилави ботуши, която  триста сутрини в годината носи кафе и закуска, загледана в светлините на стъкления дом, на опадалите листа по дърветата, носеща чадър вместо тях, проверяваща винаги след тях за някоя типично мъжка грешка и винаги доволна, че такава не е открила.
Триста дни четирима приятели – една девойка и трима младежи, от четири точки на голямата столица ще се будят триста сутрини в шест без десет. Тя ще се сърди на себе си, че пак не е легнала рано и пак ще обръща света, търсеща блуза, подходяща за обувките. Той ще се събуди десет минути преди да излезе забързан и ще се слее с темпото на града, знаещ, че Тя ще донесе кафе и закуска, и ще дойде под ръка със слънцето, и ще озари мрачния ден. ТойxToй ще се събуди с главобол или сърцетуп, това ще определи по-късно, ще излезе, забравил чадър, знаейки, че Тя носи деня в себе си. ТойxТойxТой ще се събуди в друг край на града, щастлив, позитивно настроен към предстоящия ден, ще си помисли за Нея и ще излезе в очакване на изненадата на новия ден.
И така... триста дни, триста сутрини, триста кафета ще бъдат изпити, милиони истории ще бъдат разказани в седем сутрин по тъмно, триста срещи на тихия  столичен булевард, пресечен с малката тяхна уличка. И Те – безценни приятели.

© Оля Валериева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поздрав! Разказваш себе си... И не по-лошо от мнозина, които съм чел в различни сайтове...
Random works
: ??:??