Зимата се умори и си тръгна.
Няколко дръвчета се престрашиха да ми признаят, че вече не ги е страх и... цъфнаха.
Нощта направи комплимент на деня и се сви.
Ветровит беше потокът от мисли и... вечен. Зеленият поглед на пролетта спря сърцето ми - и нищо друго.
Небето нададе звезден писък. Нощ - и нищо друго.
Душата ми като пройдоха се заскита в нюансите на смисъла.
Житейското цветознание е клада, в която изгарят предразсъдъците, времето обладава часовниците и...
не се ражда нищо.
Чистото е недокоснато от мисълта ми. Кули от пясък, изхвърлени от онзи океан, който израства понякога
в междуконтиненталното пространство на разума ми.
И утре е ден.
Слънцето е притихнало в някаква люлка от облаци и дреме. ...