Ескизи в междуконтиненталните пространства на разума
Зимата се умори и си тръгна.
Няколко дръвчета се престрашиха да ми признаят, че вече не ги е страх и... цъфнаха.
Нощта направи комплимент на деня и се сви.
Ветровит беше потокът от мисли и... вечен. Зеленият поглед на пролетта спря сърцето ми - и нищо друго.
Небето нададе звезден писък. Нощ - и нищо друго.
Душата ми като пройдоха се заскита в нюансите на смисъла.
Житейското цветознание е клада, в която изгарят предразсъдъците, времето обладава часовниците и...
не се ражда нищо.
Чистото е недокоснато от мисълта ми. Кули от пясък, изхвърлени от онзи океан, който израства понякога
в междуконтиненталното пространство на разума ми.
И утре е ден.
Слънцето е притихнало в някаква люлка от облаци и дреме.
Обичам Луната, защото противоречи на тъмното и помага на мрака да втълпява мъдрост - на совите.
Понякога протягам ръцете си, защото успяват да излязат от пределите на тялото ми и достигат далече.
Далече е синьото на онези копнежи, които не спират да привличат пътя на мъката.
Мъката непрестанно долива живителни сокове на вехнещите ни мисли... за отвъд.
Смъртта наподобява слънчоглед, който се е вкопчил в светлината на Слънцето, но
на инат разхвърля черните си семки, и пак я има...
От двете ми страни звучи хармония и по средата - една нищожна дисхармония.
Страх ме е да вървя направо. Средата ми навява край.
Под ръка с меланхолията тръгвам напред.
Само живата материя е дисхармонична.
Статуята на суетата е мъртва, красива и... хармонична.
Подминавам я, въпреки че често се обръщам назад.
Студената привлекателност на мрака... приветлива някак си.
Мракът е създаден от Бога красив.
Встрани, под лъчите на изкуствената светлина, злото е неизказано - нарочно премълчано.
Очите ми не виждат Пътя - сърцето ми го помни отпреди.
Пръхтенето на няколко коня прозират ливада.
Умълчани птици се съживяват от животворен поток и... после пеят.
Пеят или разказват за неосъществените си полети!?
Тъжен ли е вятърът, хванат в игличките на бора, или е доволен, че цял ден
е чистил наоколо несполучливи случки.
Обичам да присядам пред въпросителните знаци по пътя.
Празната бутилка от вино протестира за това, че след като е изпълнила мисията си,
корковата тапа все още ù пречи да вдишва свободата си.
Флейтата обича бриза и съчувствието на китара- с вопли...
Прелестта е измамлива и красотата е лъх... а страхът от Господ ражда мъдрост...
Надминах очакването на едно обикновено пълнолуние... не, не го подминах просто така - надминах го!
Прескочих примката, заложена от някакъв хороскоп.
Осуетих усмивките на сто гадатели.
Виждам края на пътя с въпросителни знаци.
Следващата улица вече е с указателни знаци.
Ще стигна ли?
Тишината... е!... ще я потърся, без да отварям очите си...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Колев Всички права запазени
И ако ми позволите - един приятелски съвет - нека не подминаваме обикновеното, за да търсим необикновеното пълнолуние, защото луната е една и съща...
