Езерото

Ето ме отново пред тази дилема - дали да се върна, или да остана в този мизерен град. Eсенният вятър носеше падащи листа и ми навяваше спомени, както весели, така и тъжни... Есента беше един от любимите ми сезони. Дните преди училище и последното сбогуване с радостното време на моята свобода.
   Някак мислите за близкото ми заминаване ме натъжаваха още повече, но точно това чувство ме караше да се чувствам истинска, че съм тук на това място и че си е заслужавало времето, което съм прекарала в почивка и веселие в родния ми град Колд.
    Реших да се поразходя покрай езерото,където чистичко като дете шляпах с моите приятели...
    Не случайно се запътих към езерото... исках да си взема едно последно сбогом с една моя скъпа приятелка. За моя изненада видях майка и седнала на пейката на брега. Плахо пристъпих към нея, седнах тихичко и казах :

- Хубав залез не мислите ли, г-жо Саймъл?
- Да, но дали изгревът ще дойде пак пред моя прозорец?
- О, Вероника, защо замина? - попита ме тя... и сякаш тези думи отекнаха в тишината... не можах да отроня и думичка... защото споменът на моето заминаване спря дъха ми... Така двете седяхме, не мога да кажа колко време, но ми се стори вечност. Гледахме листата как падат във водата, така леки те оставаха на повърхността и дали и в последните си мигове на своето съществуване с красотата си те докосваха сърцата ни и връщаха болезнения спомен и последните щастливи мигове на онова далечно лято...

Споменът изплува ясно пред мен, 31 Август 2002, седмица преди заминаването ми и деня, в който разбрах, че ще се местим всъщност. Тази новина ме натъжи много и изтичах до езерото, където привечер обичах да гледам залеза, а и бях сама със себе си, мислите и чувствата ми, е, не винаги това беше любима място и на моята приятелка Ани, с която сме заедно откакто се помня, тя ми бе като сестра. И когато се засичахме, винаги си казвахме: ”Хубав залез, не мислиш ли?” - и другата отговаряше: „Но дали слънцето ще изгрее пак пред моя прозорец и ще ме призове за нови щуротии, но пък си струва да видим последните часове от днешния щур и сам по себе си оригинален ден.” Да и този ден беше различно, защото ми оставаха само седем дни, седем дни за сбогуване с Ани, езерото и всички останали, а и тя не дойде тази вечер, заради това реших да мина през тях на връщане.
   Ани си живееше близо до езерото, така че отидох да и кажа новината. Бях на две-три крачки от тях, когато видях, че се кара с Кевин Зелбекс. Идиот по призвание, мутра и половина само на 12 години, пушеше трева и заглеждаше мацките. Откъде я взимаше ли, брат му Браян си я садеше в саксийки на тавана, може да звучи смешно, но неговата се славеше с добро качество, каквото и да значеше това. Истината е, че Кевин като малък не беше такъв, но просто барат му му беше идол и постепенно Кевин стана пълно копие на Браян, с разликата, че бе малко по-глуповат. Преди често играехме край езерото тримата - аз, Ани и Кевин, а сега като видех това момче, стомахът ми се преобръщаше, мразех го! За разлика от мен, приятелката ми все още се надяваше, че може да го промени. А той знаеше къде ще мине номерът и често я изнудваше за пари. Но сега семейството на Ани беше в криза, не знаех защо. И това ме притесняваше, защото Кевин ставаше агресивен, когато му се откажеше, когато искаше нещо го искаше веднага. И това бешe такъв момент, ако бе настигнал Ани преди дома и със сигурност щеше да и забие един здрав юмрук или ритник, от опит знам, не питайте защо. Имала съм сериозни сблъсъци с него, заради това като ме видя избяга...
   В този момент излезе г-жа Мери Саймъл да посрещне Ани, когато ме видя ме покани да прекарам вечерта с тях. Беше забавно, напарвахме мини парти по нощници. Излязохме навън в студеното време, правейки се на луди край лагерен огън. И накрая си легнахме по палатките.
   Дните минаха не усетно и така дойде 6 септември... Помня, че станах рано с някакво странно предчувствие. Мислих си, че това чувство, което ме обзе беше, защото дойде денят да каже едно последно сбогом, дали щях да се върна не знаех...
   И така се запътих към Ани, багажът ми беше вече готов, така че исках този последен ден да го отделя за нея. Колкото повече отивах натам, толкова повече това странно чувство ме обземаше. Тогава видях майка и с още един човек и някакви документи. Стомахаът ми се сви на топка. Г-жа Саймъл ме погледна и се доближи до мен с насълзени очи...
    Да, нещо се беше случило, опасенията ми бяха се превърнали в зловеща истина... Миналата вечер Ани отишла на езерото, може би е очаквала да съм там, но аз бях заета с прибирането на багажа. Кевин знаел къде да я намери, пак поискал пари, тя пак му отказала и тръгнала с бърза крачка по брега на езерото да се прибира. Нервите на Кевин не издържали, навел се, взел камък и от яд го хвърлил към нея. В този момент ми се щеше да не бях го учила как се целят с камък водни кончета... Не знам на какво разстояние е била Ани и той с каква сила беше хвърлил камъка, но от удара и зашеметяването тя паднала в езерото... Кевин се стреснал, не очаквал да я улучи, веднага тръгнал да вика помощ, той не можеше да плува, но се чудя - та водата там е била едва 50 сантиметра!...
   Не можах да понеса повече и изтичах до езерото то седеше така тихо, тичах покрай брега, паднах на колене и видях тогава нещо да проблясва в калта.Наведох се и разгледах по добре, бе гривната на Ани, бях и я направила за рождения и ден, бе любимата и, никога не я сваляше. Взех я и сложих на ръката си, от този ден на татък никога не я свалих... останах там до залез слънце.

Върнах се малко преди момента на заминаването ни, влязох тихомълком в къщи, не докоснах храната, нито казах нещо. Родителите ми не обърнаха внимание, защото имах такива моменти и преди, просто си мълчах. Без да промълвя и думичка се качих в колата и повече не погледнах назад, дори и на погребението и не отидох...
     През следващите шест години почти и думичка не отронвах.Водиха ме при какви ли не специалисти, но без резултат... Последният доктор ми каза "Дали Ани би искала да си толкова мълчалива и тъжна?”, това ме накара да се замисля, тогава си припомних, че тя много обичаше да и говора,защото винаги измислях разни глупости и щури истории с които я разсмивах.
    Обземе едно чувство, което ме накара да се върна... да се върна в Колд и да прекарам едно лято, както би прекарала Ани, накрая да изпратя последния летен ден и да посрещна есента на нашето място покрай езерото...
   Е, ето ме. Ето ме тук съм сега, пак е 5 септември, но седем години по-късно... Езерото е същото, а може би не... пред погледа ми седеше паметна плоча с думите:
”Без теб това място няма да е същото!"
почивай в мир, Ани Саймъл...

Сега езерото Ани Саймъл се намира в градския парк Хоуп...