Фанданго със съдбата

Слънцето отдавна беше изгряло над Cullera. Летният ден тъкмо започваше. Въпреки това термометрите бяха на път да се пръснат. Живачният стълб стигаше до 40. Нямаше никакво значение, че все още беше 9 и нещо. Жегата беше нормално нещо за южна Испания, особено в края на юли. Сякаш някой беше пъхнал този край в печка. По цялата земя се стелеше като дебело покривало мараня. Плажът беше препълнен с разлигавени богаташи, които се чудеха къде да си продухат парите. Въпреки жегатa още имаше граждани, които си вършеха работата.
Климатикът в стаята за разпити на полицейското управление работеше на пълни обороти. Няколко капки пот бяха избили по челото на Мигел. “Убийствена жега” - помисли си той и я избърса с опакото на ръката си. Климатикът влагаше последните си сили, за да поддържа температурата в стаята на границата на допустимото.
Мигел прокара ръка по цялата си брада. Лицето му беше напрегнато, няколко бръчки прорязваха челото му. В кафявите му очи нямаше и следа от спокойствие. Пред него беше застанала млада, красива, 23 годишна жена. Тя носеше семпла зелена рокля, която само прикриваше най-интимнитеe части от перфектното й тяло. Дългата й кестенява коса се спускаше по рамената й. Изглеждаше притеснена, но в очите й се четеше решителността на първокласник, който тъкмо беше изкаран на дъската да каже азбуката.
- И така - каза Мигел - госпожо Ортего, бихте ли ми казали какво правите тук?
Жената отпи от запотената чаша с ледена вода и се огледа притеснено. В стаята нямаше никой… или поне никой, който тя можеше да види. Единственото различно нещо от простите сиви стени беше едно голямо огледало, зад което беше ясно какво се крие. Тя се намести малко по-удобно на стола, погледна за пореден път записващото устройство, пое си дъх и започна да говори:
- Ще ви помоля да се обръщате към мен с Анна - след кимване от страна на Мигел, тя продължи - Идвам тук с ясната мисъл, че нещата, които ще Ви кажа, няма да направят живота ми по-добър, но поне ще си спестя доста неприятности.
Анна свали черните очила и Мигел свъси устни в знак на отвращение. Около очите й ясно личаха следи от наскоро направени синини, които нямаха нищо общо с падане по стълбите. Като се загледа по-внимателно, полицаят забеляза, че са направени доста успешни опити за прикриването на такива белези по врата и надолу по раменете. ”Боже мили, какъв звяр би причинил нещо подобно на този ангел!” - помисли си Мигел и се настрои да слуша историята на поредната малтретирана от мъжа си жена. Нямаше да е нищо ново за него. Преди седмица отново дойде разплакана съпруга, която подаде иск срещу мъжа си. Но нещо в очите на Анна го караше да очаква… какво? Тази сутрин мислите му бяха пръснати в хиляди посоки и той трудно се концентрираше. След като Мигел не каза нищо, жената продължи:
- Както предполагам се досетихте не съм паднала по стълбите и тези синини не са от прекаленото седене пред монитора. Първо искам да Ви кажа, защо съм тук. Аз, Анна Лусия Диез, убих вечерта преди три дена към 3 и половина съпруга си Хорхе Антонио Ортего с два изстрела от 45-калибрен пистолет в гърдите и един в главата. Не се учудвайте, че правя признание за убийство. Честно казано никога не бих дошла тук, освен ако не бях оставила толкова много следи в дома си. Отпечатъците ми са пръснати като детски играчки из цялата къща, а със сигурност има няколко доста добри и по пистолета. Оръжието от друга страна не знам къде съм го захвърлила, така че и да искам не бих могла да се отърва от него. Най-малкото ще е малко странно да намерите трупа на мъжа ми, мен да ме няма, а всичките ми приятели да ви споделят, че той ме е пребивал като животно. Ако съм в неизвестност, първата ви мисъл ще е “Имаме заподозрян”, а не “Този със сигурност я е заровил някъде”. Познавам начина на мислене на разследващите, така че не е трудно да се досетя какво ме очаква. Затова дойдох тук, за да кажа истината. Все си мисля, че е по-добрия вариант.
Но моята история започва по-отрано. Има достатъчно време да я разкажа, докато вашите хора отидат до къщата ми, направят оглед и заедно с него един куп заключения, които аз ще потвърдя.
Мигел слушаше внимателно. Беше до голяма степен поразен от учудващо желязната и студена логика на това нежно създание. Не искаше да я прекъсва и когато тя спря да говори на него му трябваха две-три секунди да започне да осъзнава положението. Климатикът бучеше като муха рано сутрин. Стана му още по-горещо. Вдигна радиостанцията от колана си и каза сухо “Чухте я”. После върна апарата на мястото му и погледна Анна.
- Мисля, че ще имам времето да Ви изслушам - тя кимна одобрително.
- Благодаря Ви…
Историята ми започва малко преди да се оженим. С Хорхе се запознахме на един коктейл, организиран от моята туристическа фирма. Той работеше като консултант по финансовите въпроси за една доста известна агенция и беше част от групата на почетните гости. Аз работя като представително лице на фирмата си и основната ми работа е да ходя да се мазня на големите клечки, показвайки им различни оферти, уверявайки ги, че единственото бъдеще на Испания е туризма, бла, бла,бла… много добре ги знаете тези приказки. Аз отидох при него с единствената мисъл да му наговоря всички тези глупости. Хорхе се усмихваше мило и ме пронизваше с прекрасните си като с рентген кафяви очи, които казваха “Мила, това въобще не ме интересува! Интересуваш ме само ти.” Докато говорех, осъзнах как започвам да си представям правенето на нещо съвсем различно от сделка. В един момент той ме хвана за ръката и каза:
- Извинете, но не разбрах името Ви?
- Анна - отвърнах аз и се опитах да изглеждам колкото се може по-делово.
- Анна, защо не излезем малко на въздух. Тази атмосфера тук ме подтиска.
Естествено, че приех. Излязохме от къщата и тръгнахме по главния път. Не помня какво си говорихме тогава, но помня как завърши вечерта. По принцип не съм от тези жени, които се хвърлят в леглото още преди да се запознаят с някого, но онази нощ изневерих на принципите си. Както и да е. Започнахме да се виждаме все по-често, а нещата бяха като в приказка. Аз бях лудо влюбена в този мъж, той постоянно ми повтаряше същото. В крайна сметка се стигна до една чудесна екскурзия на един остров в Тихия океан… О, аз май забравих да спомена, че той се къпеше в пари. Имам чувството, че можеше спокойно да излее всичките си стодоларови банкноти в един средно голям басейн и да го препълни.
На тази почивка той ми предложи да се оженя за него и аз не се двоумих много-много. Приех веднага. Самата мисъл да прекарам целият си живот с него тогава ме караше да се чувствам невероятно. Може би това разбират хората под любов…
Няма да изпадам в подробности относно сватбата - тя беше приказна. Всичко беше изпапано до последното цвете. Чувствах се като надрусана. Чувствата на екстаз, възбуда и може би страх се смесваха, образувайки взривоопасна смес в главата ми. Исках да плача, да викам, да скачам… Бях изпаднала в една невероятна еуфория.
Меденият ни месец премина по незабравим начин. Никога през живота си не съм била толкова щастлива, колкото тогава. Може би и никога няма да бъда. Въпреки всичко, което ми направи после, тези две седмици бяха един истински божи дар. Най-доброто, което видях от брака ми с него.
След като набързо Ви разказах за срещата ни, за сватбата ни и за няколкото мига щастие след тях, е време да започна със същинската част от историята.

Като цяло аз нямах нужда да продължа работата си. Както казах, имахме достатъчно пари да живеем безпроблемно… по дяволите, в близките 5 години не трябваше да се лишаваме от нищо и пак щяха да ни стигнат финансите !
Но аз не исках да седя по цял ден вкъщи и да заспивам по няколко пъти на ден пред сълзливите сапунени сериали. Самата мисъл ме побъркваше. Така че продължих да работя. Ставах в 9, до 10 бях зад бюрото и се прибирах в 5 и нещо. С Хорхе се виждахме на обяд в ресторанта в центъра на града. След една седмица започнах да усещам, че нещо го дразни. Наречете го женска интуиция. Тогава не го разбирах, но сега ми пределно ясно.
Огледайте ме добре, г-н полицай. Не искам да звуча като някоя надувка, но аз съм красива млада жена. Ако бяхме се срещнали на улицата, първата Ви мисъл със сигурност би била насочена към среща с мен, водеща в леглото.
Хорхе осъзнаваше това и въпреки всичко не показваше по никакъв начин, че ме ревнува. Поне не и в началото. Поне не и по човешки. Той имаше доста изкривена представа за света и за начина, по който трябваше да му се покаже пътя на някого. Хорхе смяташе, че е безсмислено да му се сочи с пръст, като можеш да го хванеш и да го хвърлиш като чувал с картофи на правилната посока.
Аз работех с много привлекателни мъже около мен и ще излъжа, ако кажа, че никога не съм си представяла някои неща, отклоняващи се от работата. Но все пак имам принцип, а тогава имах и човек, когото обичах. Хорхе беше идвал веднъж или два пъти в офиса, при което всички, които ми се усмихваха или ме гледаха в очите, мигновено забиваха погледа си или в земята, или просто го оставяха да блуждае някъде, слагайки на лицето си маската на безразличието. С две думи - просто се превръщаха в бездушни машини. Една вечер се прибрах у дома след много тежка и успешна сделка с една чуждестранна компания и бях невероятно щастлива. Щастието се лееше от мен като от пробита чаша. Хорхе седеше на дивана пред телевизора и безизразно и хипнотизирано сменяше каналите. Целунах го и седнах до него.
- Здрасти, миличък, как мина деня ти - прошепнах в ухото му.
Той се обърна към мен с мътен, ядосан поглед сякаш в очите му кипеше буря, проскърца със зъби и процеди едвам доловимо:
- Не добре.
Погледнах го учудено, защото за пръв път го виждам такъв, приближих се до него, прокарах ръка по гърдите му и го попитах защо.
- Заради теб.
Това изречение ме вцепени, студена вълна премина по целия ми гръбначен стълб, набирайки енергия преди да се забие с пълна сила в главата ми. Очите ми се разшириха, а аз се отдръпнах назад. Пред мен седеше кипящ вулкан. Просто начина, по който ме гледаше, студенината и кратките, отсечени фрази, с които говореше, ме караха да усещам как всеки нерв в тялото му е опънат като корабно въже. Той стана и ме прониза отново с поглед:
- По цял ден - продължи той - аз се опитвам да убедя малоумни шибани идиоти колко са некадърни и как това, което правят, ги води към банкрут… по цял ден аз си хабя нервите за този, когото духа. И накрая какво получавам?! Жена ми се връща от работа на върха на щастието си! Защо?
Ако ситуацията не беше толкова напрегната, със сигурност щях да изпадна в истеричен смях. По дяволите, тогава си помислих, че той си въобразява, че на мен ми е много лесно и че онзи ден не си бях скъсала задника от работа. Той естествено си е помислил друго, но тогава не го разбрах. Вижте, при Хорхе нещата винаги бяха малко кодирани, а и той никога не си правеше труда да задава въпроси, а просто си правеше изводи от въздуха. Много често те бяха верни, но всеки правеше грешки. Както и аз сгреших тогава, че станах. Просто скочих като от пружина.
- Нямаш право да ми говориш така, след като и аз днес цял ден…
Не ме изчака да довърша. Просто стисна със зъби долната си устна и с опакото на ръката си ме удари по лявата буза. Паднах на земята. Ударът си беше силен, но можех да се задържа на крака, ако го очаквах. Много жестоко си ударих дясното коляно, защото падайки, прилепих двата си крака един до друг. Главата ми за малко да издрънчи в теракота, но не успях да я ударя. От очите ми потекоха сълзи от болка. Никога през живота си не бях изпитвала такава физическа болка. Той застана над сгърченото ми тяло, остана там за секунда и излезе от къщата. Не исках да го поглеждам в очите, не исках да се обръщам от страх, от отвращение, от огорчение. Когато чух как входната врата се затръшва, обърнах се по гръб и започнах да плача. Плача е доста меко казано. Сълзите ми текоха като реки, а от гърлото ми заедно със сподавените хлипове се изтръгваха и стонове като “Защо” и “Мили Боже”, излизащи деформирани и неразбираеми. В един момент цялата сълзлива история спря. Ей така, просто престанах да плача, престанах да вия и се изправих на крака. Огледах стаята. Пред очите ми сякаш беше паднало копринено перде. Почувствах се сама и се уплаших. По филмите жените напускаха мъжете си, докато те не им се обадят, за да им ги поканят на вечеря, да им се извинят и после да заживеят щастливи до края на дните си. В истинския живот нещата не ставаха така. Вълна на безпомощност ме обгърна като було, уви се около мен и ме задуши. Не можех просто да напусна къщата, да отида където и да било.
В банята измих лицето си. На бузата се беше образувала лека синина. Скрих я с малко фон-дьо-тен. Усмихнах се криво на себе си, мислейки си, че той днес просто си беше изтървал нервите и че това няма да се повтори. Легнах в спалнята, но не можах да заспя. Когато чух да се отваря входната врата, да прещраква ключ, часовникът показваше три без петнадесет. Хорхе легна до мен, обърна се на другата страна и заспа веднага. Миришеше на джин. Даже не ме погледна.
На следващата сутрин се събудих рано, както винаги, слязох до кухнята и направих закуска. Из цялата къща се носеше свежият аромат на кафе и палачинки. Хорхе слезе, тъкмо когато мятах последната палачинка в чинията. Поздравих го с едно сухо “Добро утро”. Постарах се да звуча максимално студено, но гласът ми трепереше от страхопочитание. Той се усмихна, прегърна ме, целуна ме по устните и седна да закусва, сякаш нищо не се е случило. По средата на закуската ме попита дали смятам да ходя на работа. Снощи, преди да заспя, бях мислила по този въпрос, затова изстрелях без да мисля едно кратко “Да”. Хорхе остави чашата преди да отпие от кафето, погледна ме строго и попита:
- Защо?
- Защото… - преглътнах. Можех да му отговоря високомерно нещо като “Защото не мога да търпя някакъв мачо да ми заповядва какво да правя с живота си”. Вместо това казах, че смятам да напусна. Изричайки тези думи, буреносният облак, който забули лицето му, се разсея и на негово място заигра лъчезарна усмивка. Той довърши закуската си без да продума повече, облече се, сбогува се с мен и отиде на работа. Малко по-късно излязох от къщата и се качих на колата. Стигнах офисите, казах на шефа си, че напускам. Той ме гледаше сякаш светкавица беше изгорила задника му. Не се обяснявах много-много, само отидох да събера нещата си от бюрото и напуснах залата под изумените погледи на колегите ми. Прибрах се вкъщи, изчаках Хорхе да се върне и вечерта забременях. Поне така си мисля. Всичко това става преди три месеца.
Разбрах за детето седмица след като напуснах работата. Връщах се от една моя приятелка, която също чака дете. Тя ми разказа колко била въодушевена от мисълта, че ще става майка. При нея станало съвсем случайно и тя разбрала чак към края на първия месец. Веднага отишла да си купи тест за бременност. Докато разсеяно я слушах, в главата ми узря мисълта, че нещо подобно може да ми се е случило и на мен. Знам, че звучи налудничаво, наречете го женска интуиция или както искате, но след като излязох от дома й се отбих веднага в аптеката, за да купя един от онези бързи тестове.
Направих теста след като се прибрах вкъщи. Две сини чертички. Това означаваше, че в мен зрее нов живот. Още същия ден си уредих час при гинеколога. Той погледна теста, направи необходимите изследвания и с усмивка на уста ме оповести, че след по-малко от девет месеца ще ставам майка.
- Сигурно сте много щастлива - това бяха последните му думи преди да ме изпрати. Аз се усмихнах криво и се качих в колата. Държах волана с две ръце, бях се абстрахирала абсолютно от околната среда. Шумът от колите се сливаше в един постоянен, опияняващ звук. Чудех се какво да правя. С Хорхе не бяхме говорили за деца и не знаех как ще реагира на мисълта, че може да му се наложи да сменя след по-малко от година пелените на собственото си творение. Нямах избор, трябваше да му кажа какво го очаква. Запалих колата. По пътя се замислих, че може да ме накара да направя аборт. Това въобще не ми харесваше. Да загубя детето, макар и да знам, че то беше в начална фаза, беше равно на загубване на част от мен. Чувствах се пълноценна, носейки живот в себе си.
Същата вечер направих обилна вечеря. Когато Хорхе се върна, беше приятно изненадан от моя труд. Хранехме се в мълчание. Така или иначе не си говорихме вече много. Въпреки че след като ме удари за пръв път, повече не бе ми посягал, аз все още чувствах някаква яма между нас... Някъде преди поднасянето на десерта, аз подхванах темата. През целия ден бях мислила над възможно начало и се надявах това да свърши работа:
- Мили - оставих приборите на масата и го погледнах в очите. Той сложи парче пилешко в устата си и ме погледна с очакване - днес бях у Мария. Тя е невероятно щастлива от факта, че ще има дете.
- Радвам се за нея - отвърна той и отпи от колата.
- След разговора ни - продължих аз - се сетих за онази прекрасна вечер след като напуснах. Той кимна и аз реших, че вече се сеща накъде бия аз… Скъпи, бременна съм.

Следва продължение...