Oct 22, 2008, 12:03 PM
Фатална жена
23 мин reading
Определено не им стана приятно да ме видят в техния неофициален частен клуб на лицемери. Кракът ми никога не би стъпил там, ако не бе насладата да ги накарам да горят от възмущение само като се появя. Бе трудно да подтисна смеха си при гледката на всички тези сноби, сгушени в удобния им малък свят далеч от реалността. Горди и пълни с презрение към всеки под тях. Обаче бях достигнала момент в живота си, в който ми стана ясно, че нямам полза да играя ролята на жертвата.
Тази нощ влязох в клуба като победителка. Рано или късно щях да се изтръгна от хватката им, за да потърся нещо по-добро… ако съществуваше такова нещо. Но въпреки всичко имах перспективи пред себе си. Този мъничък етикет, който ми лепнаха, нямаше значение. Напротив, ставах по-силна, тъй като ми даде доста полезни житейски уроци. Някой ден тези хора щяха да са просто бледа сянка в биографията ми.
Вървях с бавна, елегантна, почти съблазнителна походка, взирайки се във всички с леко похотлива и иронична усмивка. Сладките малки женички и гаджета извърнаха засрамено глави, докато в същото време неверните им “половинки” ме убиваха с поглед от див гняв и неизказани емоции. О, момчета, нужен ли е този театър? Знаем какво всъщност си мислите, когато зяпате момичета като мен: дръзки, предизвикателни и различни. Момичетата, които презирате; същите момичета, които тайно желаете. Никога не бихте се оженили за някоя, която така да прилича на блудницата на Сатаната.
Тази нощ се чувствах особено красива, докато се къпех в свирепите им погледи и скрити желания. Пламтящата ми тъмночервена коса (боядисана, естествено, цветът бе твърде силен за да е естествен) се люлееше зад мен като огнен поток, идващ направо от Ада. Порцелановата, мека и с лек загар кожа, опъната по цялото ми тяло, подобна на кремав сатенен чаршаф, подчертаваше любимата ми черна, разголена рокля. Бе достатъчно дълга, за да прикрие съществените части от анатомията ми и достатъчно къса да подчертае размера на гърдите ми и прекрасните ми крака, най-ценното ми притежание. Материята бе плътно увита около мен като броня и някак си напомпваше вените ми със самоувереност.
Може би заслужавах много от укорите и обидите, които се сипеха върху мен заради това, че съм се обличала като проститутка. Винаги съм била със свободен дух, и независимо колко суетно звучи това, бях горда с красотата, която ми бе дала природата. Какъв бе смисълът да я крия?
Да, предполагам, че бях егоистично, противно и разглезено малко момиченце, което има твърде високо мнение за себе си. Но поне не се прикривах.
С тези мисли в хубавата си главица се настаних грациозно на един от високите столове до бара и намигнах на бармана. Той ме поздрави и се облегна на плота да си побъбрим.
Поръчах му обичайния си коктейл “Секс на плажа” и докато го приготвяше, подхвърляше пиперливи коментари, от които се разкисках леко. Зеленикаво-сините ми очи се взираха в някои познати лица, докато притисках пръсти към саморъчно направената висулка около врата ми. Не бе точно медальон, а по-скоро знак, който си измайсторих от няколко кламера, образуващи името ми.
Мария.
Мразех това име, когато бях малка. Изглеждаше ми толкова обикновено, празно и в същото време пълно с твърде много обещания. Свещено, девиче име, което поставяше твърде много надежди. Означавеше, че ако някога разочаровах някой, той би бил още по-наранен, защото е очаквал нещо по-добро от мен. Е, не че ще започна да обвинявам глупавото си име за “грешния” си живот.
Въздъхнах и взех коктейла си от Камен, барманът, който не спираше да говори. Бе рядко приказлив за момче. Но мислите ми бяха с някой друг, някой, чийто напрегнат взор бях уловила. Изглеждаше точно като останалите, но освен гняв можех да прочета нещо друго в очите му. Похот. Изгаряща и отчаяна похот, която го убиваше отвътре. Мъжът от най-далечната маса, с чернокосата съпруга, на която почти не обръщаше внимание. Като че ли страстта и манията му по мен бяха станали болезнени. Тони изглеждаше готов да прекоси стаята и да ме изнасили. Тази нощ в очите му имаше нещо животинско. Знаех, че го бях докарала до ръба на лудостта като го изкушавах, и от това ме побиха тръпки на удоволствие.
Познавах го, откакто бях малко момиче. Бе много добър приятел на баща ми и често оставаше за едно питие или за вечеря. Тони бе психолог и социолог с няколко бестселъра зад гърба си, които се харчели като топъл хляб в Щатите. Никой не знаеше защо е решил да дойде тук и да преподава история и философия. Може би го вдъхновяваше за работата му. Или просто си падаше по млади ученички, които да омае с интелигентността и зрелостта си. Имайки предвид моя опит с него, втората възможност бе по-вероятна.
Първоначално рядко ме забелязваше, бях просто сладко хлапе на което даваше бонбони и кукли. Когато станах на дванадесет започна да говори с мен, тъй като показвах забележителни мозъчни данни. Обичах да споря с него, Тони лесно се палеше, и това правеше дискусиите ни забавни. В началото дори го харесвах, защото бе първият, който се отнасяше към мен като към възрастна. Може да се каже, че бях предизвикателство за него, защото логиката ми не бе по-бавна от неговата, а конкуренцията го възбуждаше.
Но отношението му се промени, когато започнах гимназия. Тялото и красотата ми се развиваха по-бързо от тези на останалите момичета на моята възраст, което ме превърна в обект на завист и похотливи желания. Господин Томов не бе изключение. Както казах, винаги бе обичал млади и сладки момичета. Не бях точно сладка, но той смяташе, че това подлежи на промяна. Четирите дълги години в гимназията бяха бавен процес на съблазняване.
За съжаление, неуспешен за него. За разлика от девойките, отраснали без баща, нямах особен апетит към по-възрастни мъже. Той бе директен, аз - затворена. Не бих допуснала някой така лесно във вътрешния си свят. Тони го искаше целия за себе си. Имаше обаче и нещо противно и лъскаво у него, от което ми се повдигаше. И при това беше женен, а дъщеря му лесно би могла да ми бъде сестра.
Не го исках като мъж, но му бе трудно да го разбере, тъй като бе свикнал да има всичко, което желае. Може би това бе причината, поради която копнееше толкова силно за мен. Когато почтените граждани ми лепнаха етикета “курва”, стана все по-лесно за него да продължава с “ухажването”. Просто би могъл да каже, че му се натискам и едва ли някой би повярвал, че аз съм тормозената. Е, нямаше да се предам лесно, така че реших да го подлудя, без да го пусна вътре в моя свят и между бедрата ми. Такова дълго чакане не бе в стила му, така че един ден той ме притисна в ъгъла на училищната библиотека. Може би бе накарал жената, която работеше там, да свърши нещо. Бяхме сами и умът ми бе единственото ми оръжие.
- Защо го правиш толкова трудно, Мария? – попита ме той, докато притискаше ръцете си към раменете ми. Дъхът на Тони бе тежък, очите му бяха потъмнели от желание. Почти се засмях на глупостта му. Този мъж се мислеше за адски привлекателен, истински божи дар за жените.
- Гледал си "Опасни връзки" прекалено често. – Изгледах го студено и се дръпнах от хватката му. – Не можа ли да разбереш досега, че не обичам да се чувствам притисната? А ти го правиш през цялото време. Принуждаваш ме да те обичам, принуждаваш ме да ти се доверя. Искаш да ме вържеш. Не съзнаваш ли колко смехотворно е това? – въздържах се да не се изплюя в лицето му, за да подчертая думите си.
- О, милото ми бебче! – продължи с този отвратителен негов тон. – Имаш нужда от някой, както всеки друг. Нормално е, не се опитвай да се бориш срещу това. Имаш нужда от някой достатъчно силен, за да се справи с динамничната ти личност. Бъди сладка с мен, Мария.
Толкова бях отвратена, че го зашлевих.
- Очаквах нещо повече от тия евтини романтични глупости, Тони – изглеждаше шокиран от действията ми. – Не съм някое от твоите уязвими малки момиченца, които копнеят за Татко! Престани да ме притесняваш и не смей да ме слагаш в стереотип.
Това го накара да захвърли маската на учтивостта и ме притисна грубо към стената. Мъжът се опита да ме целуне, но устните ми бяха плътно запечатани. Бе все едно да целуваш кукла, така че той се предаде и изсъска.
- Курва! Можех да ти дам толкова много! Щях да те боготворя и уважавам! Нима съм по-лош от всички копеленца, за които си отваряш краката?
***
- Хайде, Мери, не бъди безмилостна. Не виждаш ли, че той умира за твоята любов? – Коментарът на Камен ме върна обратно в реалността.
Първо си помислих, че говори за Тони, но след това осъзнах, че има предвид момчето на другия стол. Беше млад, на моята възраст, в най-добрия случай една година по-голям от мен. Напрегнати, черни очи, хипнотизиращи. Разрошена кафява коса и най-бледата кожа, която някога бях виждала. Сигурно никога не бих била впечатлена от него, ако го бях видяла от разстояние. Непознатият изглеждаше твърде обикновен, ако не го погледнеш отблизо. От този момент знаех, че ще бъда привлечена към него. Очите и езикът на тялото му разкриваха страстна душа и неспокойна природа. Аз самата бях спокоен и дори леко студен човек, но обичах хора с качества, които ми липсваха.
- Майка ти не те ли е учила, че е неучтиво да зяпаш? – попитах го с двусмислена усмивка.
- За това природата ми е дала очи. – Той изглеждаше малко притеснен, въпреки дръзкия си отговор.
- Някои хора го намират доста обидно. – Увих кичур коса около пръста си без да спирам да се усмихвам. – Стават нервни, ако ги гледаш. Дори агресивни! Не те ли е страх?
- И ти си една от тях? – той повдигна вежда подозрително.
- Не… - измърморих мързеливо. – Аз обичам да ме гледат. Навярно съм пристрастена към хорското внимание. Но… - намигнах и очите ми пробляснаха в зелен пламък. - … ами ако не бях?
Той се приближи и аз усетих силното му присъствие. За момент ми се стори, че около него имаше пламък.
- Който не рискува, не печели. Винаги съм бил авантюрист. Когато видя някой, който ме впечатли … - Непознатият ме хвана за пръстите и, странно, не усетих желание да се отдръпна. – Обичам да ги наблюдавам. Не обичам да започвам с клиширани реплики.
- О… - усмивката ми стана дяволита. – Едновременно авантюрист и не обича клишета. Може да имаш шансове да спечелиш сърцето ми. – Последните ми думи бяха пълни с ирония. – Само приеми един малък съвет, непознати. Не се задоволявай само с ролята на наблюдател. Красивите неща имат склонността да се изплъзват, ако не действаш.
- Ще го запомня – отвърна той през смях.
- Аз съм Мария, впрочем – повдигнах ръка и разтърсих неговата в опит да стопя леда.
- Знам – той протегна ръка към висулката ми.
- Но всички ми казват Мери, не си харесвам особено името.
- Както кажеш. А аз съм Калин Томов, но ми викат Гарвана, приятно ми е да се запознаем.
- Ооо, гарван. Любимата ми птичка. – После нещо ме порази и се отдръпнах. – Чакай малко, Томов ли каза? Да не си роднина на Тони Томов?
- Той ми е чичо. При него съм във ваканция от няколко седмици.
Не успях да сдържа изгарящата експлозия от смях в дробовете си. Бе невъзможно да се контролирам и оставих всичко да излезе навън под формата на тежък телесен гърч. Изумените му очи правеха положението ми още по-лошо.
- Е… - каза той с игрива усмивка, щом се успокоих. – Какво смешно има? – За моя изненада, не звучеше обиден, което бе добър знак.
- Иронично е. Единственото момче в тази дупка, към което се чувствам странно привлечена…
- О, Боже! – Гарванът изглеждаше изненадан от липсата ми на девичи срам. – Определено си бърза жена.
- Не обичам да си губя времето – прекъснах го. – ... и това момче се оказва в роднинска връзка с мъж, който ме мрази, и който аз презирам. Интересно, нали?
Той си поигра с кичур от косата ми.
- Това прави ли ни врагове? Определено не искам враг като теб.
- Може би… кой знае… зависи от теб. Не съдя за хората по роднините им. От друга страна, кръвта вода не става.
- Всичко, което мога да кажа в своя защита, е, че чичо ми не ми харесва кой знае колко.
- Тогава защо… - започнах аз, но нечие грубо лаене не ме остави да довърша. Усетих как една тежка ръка падна на рамото ми.
- Достатъчно се забавлява, курво! Сега се разкарай от тука, освен ако не искаш да изритам хубавия задник.
Обърнах се и се взрях с безразличие в силния чернокос тийнейджър зад мен. Като се има предвид отношението му и мускулестото тяло, сигурно бе футболист. Атлетите никога не са ми били страст. Но този ми изглеждаше познат.
А сега той ми се правеше на мъж!
- Но защо, Мишо, колко як изглеждаш сега – промълвих с обичайната си похотлива усмивка. – Ако само беше такъв и последният път, когато бях с теб, нямаше да ми се налага да имитирам оргазъм.
- Млъквай, кучко! – приличаше ужасно на испански бик.
- Всички имаме свобода на словото, приятел. – Гарванът ни прекъсна доста весело и не на място. – Освен това, тя нищо не ти е направила. Така че защо не си гледаш работата? Тук има достатъчно място за всички.
- Не и за такива като нея – изрепчи се Мишо. – По-добре си затваряй човката, ако не искаш да се вкараш в беда.
- Ах, Мишо! – въздъхнах драматично. – Така ли се опитваш да компенсираш провалите си, като се фукаш? Не знам как твоята Ани…
- Глупава курва!
- Не я наричай така, защото…
- Какво ще направиш, ще ме набиеш ли? Нека ти кажа малко за тоя боклук, Мария Радева. Всеки, който може да си плати, може да я чука.
- Виждам само една курва тук и тя не е Мария.
- Сега вече…
- Момчета! – провлачих колкото се може по-лениво, за да докажа колко ми е досадно. Излях остатъка от коктейла надолу по гърлото си и се изправих грациозно. – Каквото и да мислите за мен, не си падам по кръчмарските боеве. Прати много поздрави на Ани.
Навън облякох якето си и се насочих към мотоциклета си. Сцени като тази бяха нещо твърде познато, за да ме разстроят.
Шум от вратата привлече вниманието ми. Видях Гарвана да се приближава. Въздъхнах облекчено, че неандерталецът не го е наранил.
- Може ли да ми кажеш за какво беше всичко това? – Дявол да го вземе, обичам директните хора.
- Хубавото момченце не ти ли обясни всичко?
- Не ми звучи достатъчно обективен… - той сви рамене и продължи: – Ти не ме съдиш заради чичо ми, аз не искам да те съдя заради лошата ти слава. Но…
- Простичко е, гарванче. Всеки си има роля в живота, както и етикет. Аз съм “курва”. Животът на красивите жени не е толкова лесен, колкото изглежда. Никой от местните идиоти не можа да повярва, че някоя, която изглежда като мен, може да е останала девствена на петнайсет години. Бях недостъпна, тъй като не исках да се чукам с първото момче, което ме покани на среща. Исках да имам избор. Но това им се виждаше твърде странно и така започнаха всички тези истории. Истории, родени от въображението на разгонени момчета. Истории, описващи ме като “много дива”, “секс кралицата от Вавилон”. Беше голяма, мазна лъжа. Но нямаше значение, защото всички вярваха в това, в което искаха да повярват. Тогава наистина загубих девствеността си и вече не можех да докажа невинността си. Може би не беше умно от моя страна, но бях на шестнайсет и исках да живея. Желанията ми не бяха по-различни от тези на мъжете. Но те бяха мъже и на мен не ми бе позволено да им отказвам. Веднъж едни такива почти ме изнасилиха – говорех спокойно и уверено, тъй като не исках да правя мелодрама. Не бях жертва! – Имаше период, когато се опитах да се правя на добро момиче, живеех като монахиня. Уви, тормозът не спря. Тогава стана ясно, че каквото и да правех, както и да живеех, винаги щяха да ме виждат според етикета, който са ми сложили. Признавам, че имам своя дял секс преживявания, но те са по-скромни от това, което можеш да чуеш за мен. Понякога се обличам по-дръзко. Но те ме направиха такава, каквато съм. Това е мръсната малка история за живота на Мери! Каква е присъдата? Мразиш ли ме? Презираш ли ме?
Той въздъхна и се приближи до мен, за да докосне рамото ми.
- Само не ме съжалявай! – отдръпнах се и го погледнах в очите.
- Не бих го направил – прекъсна ме Гарванът. – Те са тези, които трябва да бъдат съжалявани, ако думите ти са верни. Уважавам смелите и горди хора... като теб.
- Гарванче, познаваш ме от по-малко от десет минути.
- Вярвам в интуицията, а у теб има нещо, което ме привлече като магнит. Не беше случайност, че те срещнах. Искам да те опозная.
- О, така ли? Твоята или моята къща? – Мъжете казваха такива неща, когато гонеха само едно нещо. Мисълта да си легна с племенника на Тони в собствената му къща беше такова перфектно отмъщение.
Но очите му потъмняха при думите ми.
- Не се дръж така пред мен, Мери, знам, че не си курва. Бях сериозен, когато казах, че те уважавама.
Една идея ме порази внезапно. Ужасно мразех чичо му и очевидно той споделяше чувствата ми, каквато и да бе причината. Освен това, изглеждаше сладур, а и усетих някаква симпатия от пръв поглед към него. Не бе много, но бе достатъчно, за да дразня проклетото копеле Тони. Нямах идея защо толкова исках да го тормозя, но бе по-силно от мен. Облегнах се на него и му прошепнах в ухото.
- Да се срещнем утре на северния бряг на реката. Ще те чакам.
Тогава леко го целунах по устните, качих се на мотора си и изчезнах като нощна сянка по пътя
***
Не вярвам в романтика и глупостите от романите на Арлекин. Е, не ме разбирайте погрешно, но Калин “Гарвана” Томов бе един от най-чистите хора, които съм срещала. Сигурно никога повече няма да познавам друг като него до края на живота си. Сигурна съм, че не го обичах, поне по онзи замайващ начин, описан в горепосочените “литературни” творби, но той никога не спря да ме впечатлява с думите и идеите си. Следващите две седмици всеки от нас изпълни живота си с присъствието на другия. Не мога да намеря точната дума, с която да опиша връзката ни. На кой му пукаше? Бях щастлива, дори и физическият ни контакт да бе ограничен.
Гарванът бе рядко наивен за момче на неговата възраст. Не искам да кажа, че не беше интелигентен или див на моменти, но като цяло ми напомняше на извънземно, което си няма идея за истинския живот. Понякога нещата, които казваше, бяха толкова далеч от реалността, че не можех да спра да се смея. Но това не ме дразнеше. Обичах да слушам гласа му, докато лежахме един до друг на реката.
Не бях момиче, което се впечатлява от приказки за луна, звезди, нощ, океан и поезия. Тези неща ми се виждаха твърде повърхностни, тъй като намирах природата за най-скучната тема на земята, източник за евтин романс. Някак си Гарванът намери неклиширани думи, за да ми ги опише и ми помогна да открия друга гледна точка за света.
Слушах с неутолима страст, нетипична за мен. Понякога той ми съчиняваше малки стихчета и ги оставяше в раницата ми, така че можех да попадна на тях в най-неочаквания момент. Ако трябваше да съм честна, никога нямаше да стане велик поет, но поне беше искрен.
Единственото, което ме притесняваше, бе, че ме възприемаше като някакъв идеал. Хората имат странния навик да ме поставят в крайни категории. За всички други аз бях грешница, за Гарвана бях светица. А аз знаех, че не бях нито едно от двете. Но бе хубаво да знаеш, че някой мисли за теб по този начин, увеличава надеждата, че един ден може и да изтриеш петната от миналото си. Не бях съвършена и знаех, че рано или късно ще го разочаровам.
Не, не ме разбирайте погрешно. Не бях влюбена. Това между нас бе твърде кратко и неочаквано. Нямахме време за повече.
Ако само знаех какво щеше да се случи, щях да го държа далеч от похотливото чудовище. Никога нямаше да се покажа с него на дневна светлина. Щях да го отведа в най-далечната пещера на нощта. Щях да го превърна във вампир, заключен в ковчега на моята защита. Уви, ние сме слаби човешки същества и нещата просто се изплъзват от нашия контрол.
***
Изминаха две седмици от запознанството ни, а на следващия ден завършвах гимназия. Нямах планове за бъдещия си живот и не бях сигурна какво е планирал Гарвана. Никога не обсъждахме това, което предстои, дори когато бяхме заедно. Исках да имам най-доброто от мига.
Останах малко изненадана, когато той засегна въпроса, докато бяхме в стаята му през онази фатална нощ. Чувствах се чудесно, може би защото интуицията ми подсказваше, че това бе нашият пръв и последен път заедно.
- Ела с мен утре. Зная какво искам. Не трябва да стоиш повече тук. Защо не се махнем заедно? Би било чудесно.
Прехапах устни и помислих за предложението му. Звучеше изкушаващо, но не бях сигурна колко далеч бях готова да стигна с него. Ценях свободата си и не желаех да се замесвам…
- Не е нужно да се омъжваш за мен! – Какво правеше той, мислите ли ми четеше? – Просто си помисли. Дори не трябва да тръгваш като мое гадже. Моля те…
Сигурно щях да приема предложението му в следващия миг, ако не бяхме грубо прекъснати от разбиването на вратата. Беше Тони, мъжът, когото бях докарала до лудост чрез страстта. Изглеждаше още по-зле, отколкото онази вечер в клуба. Боже, нещата щяха да станат грозни, усещах го.
- Глупав идиот! От всичи жени на света, защо точно с нея? Момичета като нея само те развалят като личност! Защо трябваше да я взимаш? Тя е моя, чуваш ли! – очите му почервеняха от безумие. В този момент наистина започнах да се притеснявам. Увих чаршаф около себе си, за да прикрия голото си тяло.
- Мери не принадлежи на никой – Гарванът сякаш не загряваше опасността на ситуацията и се изправи, за да срещне чичо си лице в лице. – Знам какво си се опитал да направиш. Не те ли е срам? Винаги си считал, че превъзхождаш останалите, как можа да се оставиш да бъдеш обладан от такива низки страсти?
- Нищо не знаеш за живота, учениче!
Аз обаче знаех достатъчно за живота, страха и техните последствия, за да разбера какво щеше да се случи. Гарванът бе твърде смел и не забеляза черния предмет в ръката на Тони.
- Тя е моята курва, макар още да не го знае.
- Презирам кръвта, която тече във вените ми, ако дори малка част от нея принадлежи на теб – гласът на Гарвана прониза Тони като кинжал.
- Престанете! – изкрещях. – Гарване, не си струва…
- Млъквай, кучко! Вината е само твоя! – гласът му бе като ревът на горила.
- Гарван, той… - но виковете им не ми позволиха да довърша. Гарванът бе твърде погълнат от гнева, за да мисли.
- Нямаш идея колко ми се гади от теб, от хората като теб. Тя може да не е съвършена, но е много по-добра от теб. – Тони изглеждаше смален до гордия и достоен младеж пред него, който го обстрелваше с думи.
- Как смееш… - явно Тони бе загубил връзка с реалността и не му пукаше за последствията.
- НЕ! – Писъкът ми прониза нощната тишина като вой на отчаяна вълчица, ала беше твърде късно. И двамата бяха в средата на ожесточена схватка и преди да осъзная един изстрел прекъсна всички звуци. Настъпи гадна, потна тишина. Времето застина. Аз - с обезумял поглед и треперещи ръце, Тони - с кървавата маска на лудостта и Гарвана… който падаше.
Той се свлече в ръцете ми и аз знаех резултата в мига, когато зърнах тъмночервената кръв върху гърдите му. Не можах да се сдържа, затова изкарах всичкото си отвращение и безпомощност към света и този мъж в отчаяни писъци, докато прегръщах безжизненото тяло до голата си кожа. Това бе първия миг в живота ми, когато загубих здравия си разум.
Следващите ми действия бяха мъгла от събития, не по различни от тези, които човек вижда в някой евтин трилър. Лошият тип крещи на уплашеното момиче да млъкне, че тя го е накарала да стори това. Сграбчва я и се опитва да я изнасили. Тя някак успява да избяга и да се обади на полицията, докато се крие из тъмната къща, далеч от взора на злодея. Той я преследва като хищник и най-накрая стига до нея. Полицията го хваща, докато я души и го спира преди да е станало твърде късно.
Сякаш бях напуснала тялото си и наблюдавах всичко извън него. Всичко бе твърде сюрреалистично, като част от някаква пиеса. Докато арестуваха Тони, избягах бързо нагоре по стълбите, за да видя още веднъж Гарвана, преди да са го отнесли.
Отново го притиснах към себе си, но не можех да върна живота. Всичко бе свършило. За първи път порой от сълзи изтичаше през очите ми. Не трябваше да става така.
- Госпожице? – някой докосна треперещото ми рамо, и аз потръпнах с отвращение. Изгледах свирепо човека зад себе си, полицай, който ме гледаше сякаш бях боклук. Чак тогава осъзнах, че е време да предпазя малко от достойнството си. Преди да си тръгна с одеало около раменете си, за да отговоря на въпросите, които ми бяха подготвили, хвърлих един последен поглед към Гарвана. Никога повече не го видях.
***
Този път перфектният Тони не можеше да се измъкне. Не бях нарушила закона, нямаше причина за обвинения срещу мен. Затова реших да напусна града в нощта, когато завършвах училище. Опаковах всичко, което имах и не се сбогувах с никого. Майка ми ме мразеше, нямах приятели, какъв бе смисъла?
Докато карах в изненадващо студената лятна нощ, цялото ми същество бе изпълнено с меланхолична тъга, бях се превърнала в горичво-сладка въздишка. Не бях опознала Гарвана достатъчно, за да усещам разкъсваща болка. По-скоро бе като загубата на нещо, което не си оценил достатъчно. Не мислех за това чия бе вината. Имаше ли значение, когато един млад живот бе прекършен заради лицемерие и потиснати желания. Може би беше по-добре за Гарвана: никога нямаше да разбере истинския живот.
Вече за нищо не бях сигурна. За първи път аз бях обърканото момиче, което не знае къде да отиде. Все пак не можах да контролирам всичко и си платих за това. Цената за това лято на изгубени илюзии, лятото, което потъна в есенни мъгли, преди да има шанса да разцъфне.
Погледнах към лунната светлина над морето, пълно с червени листа, за последен път. Ала природата вече бе мъртва. Красивите думи си бяха отишли, а аз не бях жена, която ги владееше, за да ги възстановя.
Тази нощ влязох в клуба като победителка. Рано или късно щях да се изтръгна от хватката им, за да потърся нещо по-добро… ако съществуваше такова нещо. Но въпреки всичко имах перспективи пред себе си. Този мъничък етикет, който ми лепнаха, нямаше значение. Напротив, ставах по-силна, тъй като ми даде доста полезни житейски уроци. Някой ден тези хора щяха да са просто бледа сянка в биографията ми.
Вървях с бавна, елегантна, почти съблазнителна походка, взирайки се във всички с леко похотлива и иронична усмивка. Сладките малки женички и гаджета извърнаха засрамено глави, докато в същото време неверните им “половинки” ме убиваха с поглед от див гняв и неизказани емоции. О, момчета, нужен ли е този театър? Знаем какво всъщност си мислите, когато зяпате момичета като мен: дръзки, предизвикателни и различни. Момичетата, които презирате; същите момичета, които тайно желаете. Никога не бихте се оженили за някоя, която така да прилича на блудницата на Сатаната.
Тази нощ се чувствах особено красива, докато се къпех в свирепите им погледи и скрити желания. Пламтящата ми тъмночервена коса (боядисана, естествено, цветът бе твърде силен за да е естествен) се люлееше зад мен като огнен поток, идващ направо от Ада. Порцелановата, мека и с лек загар кожа, опъната по цялото ми тяло, подобна на кремав сатенен чаршаф, подчертаваше любимата ми черна, разголена рокля. Бе достатъчно дълга, за да прикрие съществените части от анатомията ми и достатъчно къса да подчертае размера на гърдите ми и прекрасните ми крака, най-ценното ми притежание. Материята бе плътно увита около мен като броня и някак си напомпваше вените ми със самоувереност.
Може би заслужавах много от укорите и обидите, които се сипеха върху мен заради това, че съм се обличала като проститутка. Винаги съм била със свободен дух, и независимо колко суетно звучи това, бях горда с красотата, която ми бе дала природата. Какъв бе смисълът да я крия?
Да, предполагам, че бях егоистично, противно и разглезено малко момиченце, което има твърде високо мнение за себе си. Но поне не се прикривах.
С тези мисли в хубавата си главица се настаних грациозно на един от високите столове до бара и намигнах на бармана. Той ме поздрави и се облегна на плота да си побъбрим.
Поръчах му обичайния си коктейл “Секс на плажа” и докато го приготвяше, подхвърляше пиперливи коментари, от които се разкисках леко. Зеленикаво-сините ми очи се взираха в някои познати лица, докато притисках пръсти към саморъчно направената висулка около врата ми. Не бе точно медальон, а по-скоро знак, който си измайсторих от няколко кламера, образуващи името ми.
Мария.
Мразех това име, когато бях малка. Изглеждаше ми толкова обикновено, празно и в същото време пълно с твърде много обещания. Свещено, девиче име, което поставяше твърде много надежди. Означавеше, че ако някога разочаровах някой, той би бил още по-наранен, защото е очаквал нещо по-добро от мен. Е, не че ще започна да обвинявам глупавото си име за “грешния” си живот.
Въздъхнах и взех коктейла си от Камен, барманът, който не спираше да говори. Бе рядко приказлив за момче. Но мислите ми бяха с някой друг, някой, чийто напрегнат взор бях уловила. Изглеждаше точно като останалите, но освен гняв можех да прочета нещо друго в очите му. Похот. Изгаряща и отчаяна похот, която го убиваше отвътре. Мъжът от най-далечната маса, с чернокосата съпруга, на която почти не обръщаше внимание. Като че ли страстта и манията му по мен бяха станали болезнени. Тони изглеждаше готов да прекоси стаята и да ме изнасили. Тази нощ в очите му имаше нещо животинско. Знаех, че го бях докарала до ръба на лудостта като го изкушавах, и от това ме побиха тръпки на удоволствие.
Познавах го, откакто бях малко момиче. Бе много добър приятел на баща ми и често оставаше за едно питие или за вечеря. Тони бе психолог и социолог с няколко бестселъра зад гърба си, които се харчели като топъл хляб в Щатите. Никой не знаеше защо е решил да дойде тук и да преподава история и философия. Може би го вдъхновяваше за работата му. Или просто си падаше по млади ученички, които да омае с интелигентността и зрелостта си. Имайки предвид моя опит с него, втората възможност бе по-вероятна.
Първоначално рядко ме забелязваше, бях просто сладко хлапе на което даваше бонбони и кукли. Когато станах на дванадесет започна да говори с мен, тъй като показвах забележителни мозъчни данни. Обичах да споря с него, Тони лесно се палеше, и това правеше дискусиите ни забавни. В началото дори го харесвах, защото бе първият, който се отнасяше към мен като към възрастна. Може да се каже, че бях предизвикателство за него, защото логиката ми не бе по-бавна от неговата, а конкуренцията го възбуждаше.
Но отношението му се промени, когато започнах гимназия. Тялото и красотата ми се развиваха по-бързо от тези на останалите момичета на моята възраст, което ме превърна в обект на завист и похотливи желания. Господин Томов не бе изключение. Както казах, винаги бе обичал млади и сладки момичета. Не бях точно сладка, но той смяташе, че това подлежи на промяна. Четирите дълги години в гимназията бяха бавен процес на съблазняване.
За съжаление, неуспешен за него. За разлика от девойките, отраснали без баща, нямах особен апетит към по-възрастни мъже. Той бе директен, аз - затворена. Не бих допуснала някой така лесно във вътрешния си свят. Тони го искаше целия за себе си. Имаше обаче и нещо противно и лъскаво у него, от което ми се повдигаше. И при това беше женен, а дъщеря му лесно би могла да ми бъде сестра.
Не го исках като мъж, но му бе трудно да го разбере, тъй като бе свикнал да има всичко, което желае. Може би това бе причината, поради която копнееше толкова силно за мен. Когато почтените граждани ми лепнаха етикета “курва”, стана все по-лесно за него да продължава с “ухажването”. Просто би могъл да каже, че му се натискам и едва ли някой би повярвал, че аз съм тормозената. Е, нямаше да се предам лесно, така че реших да го подлудя, без да го пусна вътре в моя свят и между бедрата ми. Такова дълго чакане не бе в стила му, така че един ден той ме притисна в ъгъла на училищната библиотека. Може би бе накарал жената, която работеше там, да свърши нещо. Бяхме сами и умът ми бе единственото ми оръжие.
- Защо го правиш толкова трудно, Мария? – попита ме той, докато притискаше ръцете си към раменете ми. Дъхът на Тони бе тежък, очите му бяха потъмнели от желание. Почти се засмях на глупостта му. Този мъж се мислеше за адски привлекателен, истински божи дар за жените.
- Гледал си "Опасни връзки" прекалено често. – Изгледах го студено и се дръпнах от хватката му. – Не можа ли да разбереш досега, че не обичам да се чувствам притисната? А ти го правиш през цялото време. Принуждаваш ме да те обичам, принуждаваш ме да ти се доверя. Искаш да ме вържеш. Не съзнаваш ли колко смехотворно е това? – въздържах се да не се изплюя в лицето му, за да подчертая думите си.
- О, милото ми бебче! – продължи с този отвратителен негов тон. – Имаш нужда от някой, както всеки друг. Нормално е, не се опитвай да се бориш срещу това. Имаш нужда от някой достатъчно силен, за да се справи с динамничната ти личност. Бъди сладка с мен, Мария.
Толкова бях отвратена, че го зашлевих.
- Очаквах нещо повече от тия евтини романтични глупости, Тони – изглеждаше шокиран от действията ми. – Не съм някое от твоите уязвими малки момиченца, които копнеят за Татко! Престани да ме притесняваш и не смей да ме слагаш в стереотип.
Това го накара да захвърли маската на учтивостта и ме притисна грубо към стената. Мъжът се опита да ме целуне, но устните ми бяха плътно запечатани. Бе все едно да целуваш кукла, така че той се предаде и изсъска.
- Курва! Можех да ти дам толкова много! Щях да те боготворя и уважавам! Нима съм по-лош от всички копеленца, за които си отваряш краката?
Тази ярост ми се стори забавна и аз се засмях толкова силно, колкото можах.
- Така ли ми показваш любовта си? Като ме обиждаш и се съгласяваш с общественото мнение. Мислиш, че ме познаваш, но всъщност си оставаш сляп, независимо от цялата си интелигентност. Не си хаби източника от клишета, моля те. – Той се отдръпна, като все още ме гледаше свирепо. – Говориш ми за уважение? Уважавам се повече от това да легна с женен мъж!
***
- Хайде, Мери, не бъди безмилостна. Не виждаш ли, че той умира за твоята любов? – Коментарът на Камен ме върна обратно в реалността.
Първо си помислих, че говори за Тони, но след това осъзнах, че има предвид момчето на другия стол. Беше млад, на моята възраст, в най-добрия случай една година по-голям от мен. Напрегнати, черни очи, хипнотизиращи. Разрошена кафява коса и най-бледата кожа, която някога бях виждала. Сигурно никога не бих била впечатлена от него, ако го бях видяла от разстояние. Непознатият изглеждаше твърде обикновен, ако не го погледнеш отблизо. От този момент знаех, че ще бъда привлечена към него. Очите и езикът на тялото му разкриваха страстна душа и неспокойна природа. Аз самата бях спокоен и дори леко студен човек, но обичах хора с качества, които ми липсваха.
- Майка ти не те ли е учила, че е неучтиво да зяпаш? – попитах го с двусмислена усмивка.
- За това природата ми е дала очи. – Той изглеждаше малко притеснен, въпреки дръзкия си отговор.
- Някои хора го намират доста обидно. – Увих кичур коса около пръста си без да спирам да се усмихвам. – Стават нервни, ако ги гледаш. Дори агресивни! Не те ли е страх?
- И ти си една от тях? – той повдигна вежда подозрително.
- Не… - измърморих мързеливо. – Аз обичам да ме гледат. Навярно съм пристрастена към хорското внимание. Но… - намигнах и очите ми пробляснаха в зелен пламък. - … ами ако не бях?
Той се приближи и аз усетих силното му присъствие. За момент ми се стори, че около него имаше пламък.
- Който не рискува, не печели. Винаги съм бил авантюрист. Когато видя някой, който ме впечатли … - Непознатият ме хвана за пръстите и, странно, не усетих желание да се отдръпна. – Обичам да ги наблюдавам. Не обичам да започвам с клиширани реплики.
- О… - усмивката ми стана дяволита. – Едновременно авантюрист и не обича клишета. Може да имаш шансове да спечелиш сърцето ми. – Последните ми думи бяха пълни с ирония. – Само приеми един малък съвет, непознати. Не се задоволявай само с ролята на наблюдател. Красивите неща имат склонността да се изплъзват, ако не действаш.
- Ще го запомня – отвърна той през смях.
- Аз съм Мария, впрочем – повдигнах ръка и разтърсих неговата в опит да стопя леда.
- Знам – той протегна ръка към висулката ми.
- Но всички ми казват Мери, не си харесвам особено името.
- Както кажеш. А аз съм Калин Томов, но ми викат Гарвана, приятно ми е да се запознаем.
- Ооо, гарван. Любимата ми птичка. – После нещо ме порази и се отдръпнах. – Чакай малко, Томов ли каза? Да не си роднина на Тони Томов?
- Той ми е чичо. При него съм във ваканция от няколко седмици.
Не успях да сдържа изгарящата експлозия от смях в дробовете си. Бе невъзможно да се контролирам и оставих всичко да излезе навън под формата на тежък телесен гърч. Изумените му очи правеха положението ми още по-лошо.
- Е… - каза той с игрива усмивка, щом се успокоих. – Какво смешно има? – За моя изненада, не звучеше обиден, което бе добър знак.
- Иронично е. Единственото момче в тази дупка, към което се чувствам странно привлечена…
- О, Боже! – Гарванът изглеждаше изненадан от липсата ми на девичи срам. – Определено си бърза жена.
- Не обичам да си губя времето – прекъснах го. – ... и това момче се оказва в роднинска връзка с мъж, който ме мрази, и който аз презирам. Интересно, нали?
Той си поигра с кичур от косата ми.
- Това прави ли ни врагове? Определено не искам враг като теб.
- Може би… кой знае… зависи от теб. Не съдя за хората по роднините им. От друга страна, кръвта вода не става.
- Всичко, което мога да кажа в своя защита, е, че чичо ми не ми харесва кой знае колко.
- Тогава защо… - започнах аз, но нечие грубо лаене не ме остави да довърша. Усетих как една тежка ръка падна на рамото ми.
- Достатъчно се забавлява, курво! Сега се разкарай от тука, освен ако не искаш да изритам хубавия задник.
Обърнах се и се взрях с безразличие в силния чернокос тийнейджър зад мен. Като се има предвид отношението му и мускулестото тяло, сигурно бе футболист. Атлетите никога не са ми били страст. Но този ми изглеждаше познат.
А сега той ми се правеше на мъж!
- Но защо, Мишо, колко як изглеждаш сега – промълвих с обичайната си похотлива усмивка. – Ако само беше такъв и последният път, когато бях с теб, нямаше да ми се налага да имитирам оргазъм.
- Млъквай, кучко! – приличаше ужасно на испански бик.
- Всички имаме свобода на словото, приятел. – Гарванът ни прекъсна доста весело и не на място. – Освен това, тя нищо не ти е направила. Така че защо не си гледаш работата? Тук има достатъчно място за всички.
- Не и за такива като нея – изрепчи се Мишо. – По-добре си затваряй човката, ако не искаш да се вкараш в беда.
- Ах, Мишо! – въздъхнах драматично. – Така ли се опитваш да компенсираш провалите си, като се фукаш? Не знам как твоята Ани…
- Глупава курва!
- Не я наричай така, защото…
- Какво ще направиш, ще ме набиеш ли? Нека ти кажа малко за тоя боклук, Мария Радева. Всеки, който може да си плати, може да я чука.
- Виждам само една курва тук и тя не е Мария.
- Сега вече…
- Момчета! – провлачих колкото се може по-лениво, за да докажа колко ми е досадно. Излях остатъка от коктейла надолу по гърлото си и се изправих грациозно. – Каквото и да мислите за мен, не си падам по кръчмарските боеве. Прати много поздрави на Ани.
Навън облякох якето си и се насочих към мотоциклета си. Сцени като тази бяха нещо твърде познато, за да ме разстроят.
Шум от вратата привлече вниманието ми. Видях Гарвана да се приближава. Въздъхнах облекчено, че неандерталецът не го е наранил.
- Може ли да ми кажеш за какво беше всичко това? – Дявол да го вземе, обичам директните хора.
- Хубавото момченце не ти ли обясни всичко?
- Не ми звучи достатъчно обективен… - той сви рамене и продължи: – Ти не ме съдиш заради чичо ми, аз не искам да те съдя заради лошата ти слава. Но…
- Простичко е, гарванче. Всеки си има роля в живота, както и етикет. Аз съм “курва”. Животът на красивите жени не е толкова лесен, колкото изглежда. Никой от местните идиоти не можа да повярва, че някоя, която изглежда като мен, може да е останала девствена на петнайсет години. Бях недостъпна, тъй като не исках да се чукам с първото момче, което ме покани на среща. Исках да имам избор. Но това им се виждаше твърде странно и така започнаха всички тези истории. Истории, родени от въображението на разгонени момчета. Истории, описващи ме като “много дива”, “секс кралицата от Вавилон”. Беше голяма, мазна лъжа. Но нямаше значение, защото всички вярваха в това, в което искаха да повярват. Тогава наистина загубих девствеността си и вече не можех да докажа невинността си. Може би не беше умно от моя страна, но бях на шестнайсет и исках да живея. Желанията ми не бяха по-различни от тези на мъжете. Но те бяха мъже и на мен не ми бе позволено да им отказвам. Веднъж едни такива почти ме изнасилиха – говорех спокойно и уверено, тъй като не исках да правя мелодрама. Не бях жертва! – Имаше период, когато се опитах да се правя на добро момиче, живеех като монахиня. Уви, тормозът не спря. Тогава стана ясно, че каквото и да правех, както и да живеех, винаги щяха да ме виждат според етикета, който са ми сложили. Признавам, че имам своя дял секс преживявания, но те са по-скромни от това, което можеш да чуеш за мен. Понякога се обличам по-дръзко. Но те ме направиха такава, каквато съм. Това е мръсната малка история за живота на Мери! Каква е присъдата? Мразиш ли ме? Презираш ли ме?
Той въздъхна и се приближи до мен, за да докосне рамото ми.
- Само не ме съжалявай! – отдръпнах се и го погледнах в очите.
- Не бих го направил – прекъсна ме Гарванът. – Те са тези, които трябва да бъдат съжалявани, ако думите ти са верни. Уважавам смелите и горди хора... като теб.
- Гарванче, познаваш ме от по-малко от десет минути.
- Вярвам в интуицията, а у теб има нещо, което ме привлече като магнит. Не беше случайност, че те срещнах. Искам да те опозная.
- О, така ли? Твоята или моята къща? – Мъжете казваха такива неща, когато гонеха само едно нещо. Мисълта да си легна с племенника на Тони в собствената му къща беше такова перфектно отмъщение.
Но очите му потъмняха при думите ми.
- Не се дръж така пред мен, Мери, знам, че не си курва. Бях сериозен, когато казах, че те уважавама.
Една идея ме порази внезапно. Ужасно мразех чичо му и очевидно той споделяше чувствата ми, каквато и да бе причината. Освен това, изглеждаше сладур, а и усетих някаква симпатия от пръв поглед към него. Не бе много, но бе достатъчно, за да дразня проклетото копеле Тони. Нямах идея защо толкова исках да го тормозя, но бе по-силно от мен. Облегнах се на него и му прошепнах в ухото.
- Да се срещнем утре на северния бряг на реката. Ще те чакам.
Тогава леко го целунах по устните, качих се на мотора си и изчезнах като нощна сянка по пътя
***
Не вярвам в романтика и глупостите от романите на Арлекин. Е, не ме разбирайте погрешно, но Калин “Гарвана” Томов бе един от най-чистите хора, които съм срещала. Сигурно никога повече няма да познавам друг като него до края на живота си. Сигурна съм, че не го обичах, поне по онзи замайващ начин, описан в горепосочените “литературни” творби, но той никога не спря да ме впечатлява с думите и идеите си. Следващите две седмици всеки от нас изпълни живота си с присъствието на другия. Не мога да намеря точната дума, с която да опиша връзката ни. На кой му пукаше? Бях щастлива, дори и физическият ни контакт да бе ограничен.
Гарванът бе рядко наивен за момче на неговата възраст. Не искам да кажа, че не беше интелигентен или див на моменти, но като цяло ми напомняше на извънземно, което си няма идея за истинския живот. Понякога нещата, които казваше, бяха толкова далеч от реалността, че не можех да спра да се смея. Но това не ме дразнеше. Обичах да слушам гласа му, докато лежахме един до друг на реката.
Не бях момиче, което се впечатлява от приказки за луна, звезди, нощ, океан и поезия. Тези неща ми се виждаха твърде повърхностни, тъй като намирах природата за най-скучната тема на земята, източник за евтин романс. Някак си Гарванът намери неклиширани думи, за да ми ги опише и ми помогна да открия друга гледна точка за света.
Слушах с неутолима страст, нетипична за мен. Понякога той ми съчиняваше малки стихчета и ги оставяше в раницата ми, така че можех да попадна на тях в най-неочаквания момент. Ако трябваше да съм честна, никога нямаше да стане велик поет, но поне беше искрен.
Единственото, което ме притесняваше, бе, че ме възприемаше като някакъв идеал. Хората имат странния навик да ме поставят в крайни категории. За всички други аз бях грешница, за Гарвана бях светица. А аз знаех, че не бях нито едно от двете. Но бе хубаво да знаеш, че някой мисли за теб по този начин, увеличава надеждата, че един ден може и да изтриеш петната от миналото си. Не бях съвършена и знаех, че рано или късно ще го разочаровам.
Не, не ме разбирайте погрешно. Не бях влюбена. Това между нас бе твърде кратко и неочаквано. Нямахме време за повече.
Ако само знаех какво щеше да се случи, щях да го държа далеч от похотливото чудовище. Никога нямаше да се покажа с него на дневна светлина. Щях да го отведа в най-далечната пещера на нощта. Щях да го превърна във вампир, заключен в ковчега на моята защита. Уви, ние сме слаби човешки същества и нещата просто се изплъзват от нашия контрол.
***
Изминаха две седмици от запознанството ни, а на следващия ден завършвах гимназия. Нямах планове за бъдещия си живот и не бях сигурна какво е планирал Гарвана. Никога не обсъждахме това, което предстои, дори когато бяхме заедно. Исках да имам най-доброто от мига.
Останах малко изненадана, когато той засегна въпроса, докато бяхме в стаята му през онази фатална нощ. Чувствах се чудесно, може би защото интуицията ми подсказваше, че това бе нашият пръв и последен път заедно.
- Ела с мен утре. Зная какво искам. Не трябва да стоиш повече тук. Защо не се махнем заедно? Би било чудесно.
Прехапах устни и помислих за предложението му. Звучеше изкушаващо, но не бях сигурна колко далеч бях готова да стигна с него. Ценях свободата си и не желаех да се замесвам…
- Не е нужно да се омъжваш за мен! – Какво правеше той, мислите ли ми четеше? – Просто си помисли. Дори не трябва да тръгваш като мое гадже. Моля те…
Сигурно щях да приема предложението му в следващия миг, ако не бяхме грубо прекъснати от разбиването на вратата. Беше Тони, мъжът, когото бях докарала до лудост чрез страстта. Изглеждаше още по-зле, отколкото онази вечер в клуба. Боже, нещата щяха да станат грозни, усещах го.
- Глупав идиот! От всичи жени на света, защо точно с нея? Момичета като нея само те развалят като личност! Защо трябваше да я взимаш? Тя е моя, чуваш ли! – очите му почервеняха от безумие. В този момент наистина започнах да се притеснявам. Увих чаршаф около себе си, за да прикрия голото си тяло.
- Мери не принадлежи на никой – Гарванът сякаш не загряваше опасността на ситуацията и се изправи, за да срещне чичо си лице в лице. – Знам какво си се опитал да направиш. Не те ли е срам? Винаги си считал, че превъзхождаш останалите, как можа да се оставиш да бъдеш обладан от такива низки страсти?
- Нищо не знаеш за живота, учениче!
Аз обаче знаех достатъчно за живота, страха и техните последствия, за да разбера какво щеше да се случи. Гарванът бе твърде смел и не забеляза черния предмет в ръката на Тони.
- Тя е моята курва, макар още да не го знае.
- Презирам кръвта, която тече във вените ми, ако дори малка част от нея принадлежи на теб – гласът на Гарвана прониза Тони като кинжал.
- Престанете! – изкрещях. – Гарване, не си струва…
- Млъквай, кучко! Вината е само твоя! – гласът му бе като ревът на горила.
- Гарван, той… - но виковете им не ми позволиха да довърша. Гарванът бе твърде погълнат от гнева, за да мисли.
- Нямаш идея колко ми се гади от теб, от хората като теб. Тя може да не е съвършена, но е много по-добра от теб. – Тони изглеждаше смален до гордия и достоен младеж пред него, който го обстрелваше с думи.
- Как смееш… - явно Тони бе загубил връзка с реалността и не му пукаше за последствията.
- НЕ! – Писъкът ми прониза нощната тишина като вой на отчаяна вълчица, ала беше твърде късно. И двамата бяха в средата на ожесточена схватка и преди да осъзная един изстрел прекъсна всички звуци. Настъпи гадна, потна тишина. Времето застина. Аз - с обезумял поглед и треперещи ръце, Тони - с кървавата маска на лудостта и Гарвана… който падаше.
Той се свлече в ръцете ми и аз знаех резултата в мига, когато зърнах тъмночервената кръв върху гърдите му. Не можах да се сдържа, затова изкарах всичкото си отвращение и безпомощност към света и този мъж в отчаяни писъци, докато прегръщах безжизненото тяло до голата си кожа. Това бе първия миг в живота ми, когато загубих здравия си разум.
Следващите ми действия бяха мъгла от събития, не по различни от тези, които човек вижда в някой евтин трилър. Лошият тип крещи на уплашеното момиче да млъкне, че тя го е накарала да стори това. Сграбчва я и се опитва да я изнасили. Тя някак успява да избяга и да се обади на полицията, докато се крие из тъмната къща, далеч от взора на злодея. Той я преследва като хищник и най-накрая стига до нея. Полицията го хваща, докато я души и го спира преди да е станало твърде късно.
Сякаш бях напуснала тялото си и наблюдавах всичко извън него. Всичко бе твърде сюрреалистично, като част от някаква пиеса. Докато арестуваха Тони, избягах бързо нагоре по стълбите, за да видя още веднъж Гарвана, преди да са го отнесли.
Отново го притиснах към себе си, но не можех да върна живота. Всичко бе свършило. За първи път порой от сълзи изтичаше през очите ми. Не трябваше да става така.
- Госпожице? – някой докосна треперещото ми рамо, и аз потръпнах с отвращение. Изгледах свирепо човека зад себе си, полицай, който ме гледаше сякаш бях боклук. Чак тогава осъзнах, че е време да предпазя малко от достойнството си. Преди да си тръгна с одеало около раменете си, за да отговоря на въпросите, които ми бяха подготвили, хвърлих един последен поглед към Гарвана. Никога повече не го видях.
***
Този път перфектният Тони не можеше да се измъкне. Не бях нарушила закона, нямаше причина за обвинения срещу мен. Затова реших да напусна града в нощта, когато завършвах училище. Опаковах всичко, което имах и не се сбогувах с никого. Майка ми ме мразеше, нямах приятели, какъв бе смисъла?
Докато карах в изненадващо студената лятна нощ, цялото ми същество бе изпълнено с меланхолична тъга, бях се превърнала в горичво-сладка въздишка. Не бях опознала Гарвана достатъчно, за да усещам разкъсваща болка. По-скоро бе като загубата на нещо, което не си оценил достатъчно. Не мислех за това чия бе вината. Имаше ли значение, когато един млад живот бе прекършен заради лицемерие и потиснати желания. Може би беше по-добре за Гарвана: никога нямаше да разбере истинския живот.
Вече за нищо не бях сигурна. За първи път аз бях обърканото момиче, което не знае къде да отиде. Все пак не можах да контролирам всичко и си платих за това. Цената за това лято на изгубени илюзии, лятото, което потъна в есенни мъгли, преди да има шанса да разцъфне.
Погледнах към лунната светлина над морето, пълно с червени листа, за последен път. Ала природата вече бе мъртва. Красивите думи си бяха отишли, а аз не бях жена, която ги владееше, за да ги възстановя.
© Славена Илиева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Според мен е повърхносттно да представяш една курва като свободолюбива и силна жена, тя си е просто банална курва, за колкото и интересна да се мисли. И да, мъжете искат да обладават такава за забавление и не искат да я имат за жена, може да се каже, някой я искат и я мразят едновременно, а някои може и да се страхуват от нея, но в нея няма нищо свободолюбиво, силно и достойно. Силата на жените не бива да е в слабостта на мъжете. Има един разказ на Джек Лондон, казва се Мъжеството на жената, ето пред такава жена и силният мъж може да се преклони, и може да плаче на такъв разказ. Иначе поздравления за творческите усилия. Надявам се да опишеш и други по-различни женски образи.
-
Пишеш увлекателно!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
