Федербал с дявола

                                                                       "Но щастието, което бог ни прати,

                                                                        насладата на часове богати,

                                                                        със времето несетно отлетя."

                                                                                                         Й. В. Гьоте

      Следобед. Тихата уличка, свързваща кв. "Младост" с малката циганска махаличка до академичния корпус, е огряна от падащото слънце.

Последните дни на май са топли, с избухнала зеленина, идваща на вълни от малкото баирче с метеорологичната станция. Ухае невероятно 

на цъфнали акации с едва доловимия полъх. Ние сме току до студентското общежитие, издигнало се като свинкс, протегнал далеч напред 

лапата си Г- крило. В края й, на първия етаж е нашата стая, нашето любовно гнездо с Данчето. Толкова вълшебни дни и нощи преживяхме 

тук, изпълнени с щастие, каквото не познавахме и не предполагахме, че е възможно. В тази стая осъмвахме голи на тясното легло, не 

можехме да се наситим един на друг. Но през цялото време студентският живот, приятелите ни, групата останахме заедно.  Не се отделихме, предпазвайки се от всякакви външни влияния. Излизахме по центъра, събирахме се у нас (апартаментът бе голям и свободен), ходехме на походи в планината. Днес също бяхме с две нейни приятелки -- Анелия и Албена. Нели беше от нашата група и моя приятелка, от Монтана -- интелигентна и сдържана, приятно момиче, което идваше на всички събирания и излети. Албена беше от Варна, блондинка с дълга руса коса, змийско зелени очи и студено безизразно лице, притежаващо нестандартна красота. За първи път я виждах край Данчето и не можех да си обясня как от цялото общежитие, точно с нея се е сприятелила. Първата година от студентския ни живот беше към края си, но аз си спомних първия ден на откриването на академичната година. Дворът, изпълнен с млади хора, фоайето също и там на стълбите за втория етаж я видях за пръв път с черна пола над коляното и дантелена прозираща бяла ризка, по гърба на която се спускаше дългата руса коса, достигаща изпъкналото й дупе. От всички момичета в този първи ден най-много харесах Албена и я набелязах веднага. Но тя беше в потока на специалността "машиностроене", а аз бях "електроника и автоматика". Все пак на някои лекции се засичахме. Но не ми се отваряше никакъв шанс. Тя се сприятели с момиче, пълна нейна противоположност -- пищна чернокоса мадама, жизнерадостна и общителна, с чувство за хумор, весела, непринудена и много популярна сред студентите. Казваше се Силвия и беше от Монтана, както

Анелия и това беше възможна свръзка. В този ден, в края на май 1989 г, бяхме излезли да поиграем федербал. Беше топло, а общежитието

хвърляше хубава сянка. Когато заиграхме с Албена, усетих леката тръпка и приятно напрежение от неформалното общуване. Перцето

описваше високи дъги, а аз връщах всяко нейно подаване и търсех погледа й. При една дълга парабола тръгнах назад, за да стигна перцето и слънцето ме заслепи. Едва успях да го спася от падане, но когато се обърнах Албена беше пред мен и се взираше безстрастно в очите ми.

Кожата на лицето й, толкова нежна и бяла, като че бе прозрачна:

        --- Е, не мислиш ли, че вече е време..!? -- попита ме тя.

        --- За какво говориш..?

        --- Знаеш много добре, защо заблуждаваш момичето!? Какви бяха мечтите ти, какво си обеща, за когато се уволниш от казармата. Помниш ли -- да си хванеш истински красива мадама -- ти си ловецът, ти си определяш съдбата! Погледни -- толкова красиви момичета,

студентки, заобиколен си от тях, трябва да си само малко по-решителен и всяка ще е твоя. Вместо това ти се обвърза с Данчето и сега

всички момичета са те отписали, ти вече си зает! Но така ли е наистина, така ли си представяше любовта? Да си пожертваш идеалите, за

да дариш с щастие едно момиче, да се опиваш от любовта й, а тайно да си неудовлетворен! Така не може да продължава..! Искам да те

попитам, а мен харесваш ли ме, имаш ли фантазии с мое участие, защото чувствам как ме гледаш? Ти ме желаеш -- аз мога да бъда твоя!

Но няма да те деля с никоя! Ти трябва да я напуснеш и то веднага, да си възвърнеш свободата! След три дни излизаме в сесия и заминавам

за Варна. Ще те чакам там. Останалото е твое дело...

       Околният свят, пролетта, безметежното синьо небе, цъфналите акации, всичко се превърна в един огромен калейдоскоп. Разместените

части се сляха и в този момент видях Анелия и Данчето, които слизаха от малкото баирче до общежитието. Видях тъгата в погледа на Данчето и това ме прониза в сърцето. Ние бяхме едно цяло. А изпитанието, защо точно Албена, от всички момичета в института --- това

беше дяволска работа...

                                                                                                30. март 2025 г.

                                                                                                гр. Сливен