То се знае при този кутсузлук, че ще закъсам в най-забутаното село на света. Още докато се опитвах да преодолявам височините по пътищата на централните Родопи, си мислех, че точно така ще се случи и то се случи. На всичко отгоре започна да се здрачава, така че нямаше никакъв шанс да успея да отстраня аварията в тъмното, ако изобщо е възможно да се направи нещо. Добре, че поне беше населено място и наоколо по склоновете се мяркаха разпръснати къщурки и огради, а съвсем наблизо някаква бабичка се щураше край един параклис. Докато се чудех дали да се мъча да оправям нещо или направо да я засиля в дерето и да се опитам да се прибера на автостоп, те ти бабичката довтаса с едно бакърче и някаква бохча под мишницата.

• - Днес ти си третият - закъсал на това място.

Погледнах я: дребна, пъргава женица - съвсем нормално за този край и отначало ме хвана яд, че проявява интерес, но бързо се осъзнах. В края на краищата какво е виновна жената за моето закъсване.

• - Дойдоха и ги изтеглиха с други коли, но вече е късно за тебе; едва ли ще дойде някой да те дърпа по това време.

Продължавах да не и отговарям, с надеждата да ми се махне от главата и се суетях с фенерчето около издъхналото соц-возило, но тя изобщо нямаше намерение да го прави.

• - Слушай какво - продължи да ме увещава тя - това тук е лошо място и много често колите закъсват. Най-добре я остави и ела у дома да пренощуваш, а утре по видело сигурно колата ще тръгне. Винаги така става на това място. Тамън съм сготвила боб - от онзи - смилянския - да си оближеш пръстите; има и кисело мляко от кравичката. Ще ми гостуваш тази вечер, че душата ми се е сгърчила като няма с кого да си побъбря.

Замислих се. Предложението не беше лошо. Че няма мърдане от тук - няма и това вече ми се изясни, но съвсем не възнамерявах да гостувам на когото и да било, докато не се закучи работата. Доверието на тази стара женица ме трогна, а освен това бях гладен. Този смилянски фасул и кисело мляко от родопска крава хич не са за пренебрегване. Поогледах я още веднъж: дребна трудова бабичка с напукани длани, бяла коса и възсини, някак почти младежки очи. Правеше впечатление правилният и - почти изрязан  профил - нещо характерно за този край. Изглежда, че някога е била красавица.

Нямаше много място за умуване. Другият вариант беше да отида да спя в колата, да мръзна цяла вечер и освен това да се лиша от вниманието на загрижената бабичка, подплатено с  купа топъл смилянски фасул. Общо взето хората по този край са  доста гостоприемни, а напоследък и много самотни поради миграцията и почти неистово си търсят компания.

• - Да вървим!

Лицето на бабичката светна и тя чевръсто ме поведе по каменистите пътеки. Докато се дотътрим до старата къща по тези склонове, аз се запъхтях и започнах да плюя фасове, а тя припкаше нагоре като коза.

Това беше старинна, двуетажна къща, във възрожденски стил, изградена изцяло от камък - тераси, прозорци, всичко - явно от началото на миналия век, а може и по-рано.

Както се очакваше, вечерята беше разкошна, а приказките нямаха край. Разбира се, тя беше вдовица; дядото умрял преди време от силикоза /нещо характерно за миньорските краища/, а наследниците: синове, дъщери, зетьове - се пръснали кой къде види по големите градове и се сещали за нея през лятото по жегите и по време на някои празници.

Аз се оказах добър слушател; приказките ме унасяха и от време на време почти задрямвах, но въпреки умората се опитвах да запазя равновесие, за да не обидя домакинята. Имаше някакъв стар телевизор, който хващаше само БТВ и Канал едно, така че изобщо не прибягнахме до услугите му. Тя беше достатъчно занимателна.

Естествено, наложи се да разгледам и семейния албум. Това бяха все забележителни хора от някаква особено древна раса, каквато се среща само по този затънтен край. Добре оформен, типично римски профил, леко вълнисти тъмни коси и контрастно сини очи. Тъкмо този феномен поразяваше със своята особеност. Случвало ми се е приятели родопчани да твърдят, че са потомци на древните траки, или - на  византийците, но нищо не може да се каже със сигурност. Повечето фотографии притежаваха почти еднотипни черти, явно имащи за еталон някой особено колоритен прародител. Но най-много ме впечатли един особено стар иконостас, където Мадоната беше представена по същия невероятен начин. Това не беше характерната средновековна забрадена Мадона с кротък и богоугоден поглед, а с някаква благородна, почти царствена осанка, в чиито ръце младенецът изглеждаше съвсем незначителен и създаваше впечатление очевидно като добавен допълнително. Забелязала, че отделям особено внимание на иконостаса, бабичката побърза да ме информира.

• - Това е икона от незапомнени времена. Има едно предание в родата: моят свекър я наследил от дядо си, онзи пък от своя дядо, по-нататък се споменават още дядовци, а един от тях - най-старият успял да я измъкне от един манастир, когато той горял по време на някаква голяма война из тези краища и отвън напирали разбойници.
• - Много особена ми изглежда тази жена - забелязах аз - прекалено е реалистична и прекалено красива; никак не ми прилича на другите Богородици от иконите. В нея има нещо съвсем различно; явно художникът я е рисувал от натура.
• - Никой вече не знае коя е, но сигурно е от родата - поясни проникновено бабичката - но ти си прав: наистина трябва да е имало нещо важно, за да се хвърли онзи в пламъците и да вземе точно тази икона. И знаеш ли - отдавна се говори, че всички момичета, които се раждат в този род много приличат на жената от иконата. То е като магия.
• - Сериозно ли говориш? - зачудих се аз и любопитството ми нарасна - имаш ли още някакви снимки?
• - Имам я. Те са там - в онзи другия албум.

Продължих да разгръщам и находките изплуваха една след друга. Оказа се, че при поне две - три поколения в този род от времето на съществуването на фотографията, жените имат почти сходни черти с лицето от иконата. В по-малка или по-голяма степен, в зависимост от качеството на фотографията биеше на очи разточителна красота, все едно еволюцията тук е протекла при по-специални условия и обстоятелствата не са успели да я деформират.

• - Как се казва тази? - попитах аз между другото, сякаш е от значение коя е тази или онази, но просто се опитвах да поддържам разговора.
• - Това е зълва ми като млада. Казва се Ана - с особена готовност обясни бабичката - сега е в София при дъщеря си.
• - А тази?
• - Това е племенницата ми Ана. Тя е в Пловдив.
• - Също Ана, а тази?
• - Това е другата ми племенница. И тя е Ана.
• - И тя е Ана?
• - И тя. А онази там - дъщеря ми - също Ана и е счетоводителка в една фирма в Смолян.
• - А тази?
• - Тя е една от внучките ми - Ана - студентка в София.
• - И тя Ана? Но не са ли прекалено много тези Ани; как ги различавате?
• - Много са и понякога ги обърквам - разсмя се бабичката и очите и светнаха. - В този джинс има много Ани. Това е завещано от онзи най-стария дядо, дето спасил иконата и се заселил по тези места. Всички момичета в родата да се казват Ана - на името на иконата. Защото е казано, че това била света Ана или принцеса Ана - не се знае точно. Ето тази другата ми внучка Ана има собствен бизнес в Пловдив.
• - Света Ана или принцеса Ана - започнах да бръщолевя объркано аз - много интересна история. А тази бизнесдамата от Пловдив има ли я в албума?
• - Ето там - онази с черната коса. Притеснява ме много това момиче. Не иска да се омъжва, а се е заловила с мъжки работи.
• - Но те всички са с черни коси.
• - Така е - потвърди бабичката - черни коси и сини очи. Казват, че в миналото имало една много красива мома, която след като се омъжила, ослепяла.
• - Може би затова твоята внучка - бизнесменката Ана - не иска да се омъжва.
• - Кой знае; не ми се вярва. Все си мисля, че не е попаднала на когото трябва.
• - И аз така си мисля.
• - Ха! Тъкмо се разприказвахме за нея и се сетих, че съм и изплела нещо и трябва да го изпратя по някого, защото тя все била много заета и все не идва насам. Ето - виж какво съм и изплела. Чиста вълна е.

И старата жена извади от раклата един великолепен син блузон с някаква много интересна плетка, каквато не бях виждал друг път.

-    Мисля, че ще и отива на очите.

-    И аз мисля, че ще и отива, но не знам какво ще каже тя.

-    Ами тъкмо ще разбереш. Те сега младите хукнаха по голи задници, но вече наближава зимата и една такава дреха е много подходяща. Та си мисля не би ли я занесъл?

-     С удоволствие, но как да я намеря? Те - бизнесменките са винаги много заети  и нямат време за такива като нас.

-      Ами, нямат време... - разсмя се бабичката - той нейният бизнес е дребна работа. Държи един клуб в онзи квартал - стария. Има там едни стари къщи  и едни стари дувари.

-      Аха, и как се казва този клуб?

-      Чакай малко - замисли се бабичката. -Беше едно гръцко име - май беше Византия. Клуб Византия.

-      Клуб Византия? - облещих се аз - Но аз не се сещам да има такъв клуб.

-      Има - категорично ме опроверга бабичката. - Там е. Намери го и занеси блузона на Ана!

„ Клуб Византия, клуб Византия... - започнах да се побърквам аз - Това пък що за чудо е? Къде ще да е този клуб?"

• - Добре - съгласих се. Ще го открия и ще и занеса пратката.
• - Не се съмнявам. А сега ела да ти покажа стаята, защото утре сигурно ще искаш да си тръгваш рано.
• - Ще се опитам да си тръгна, стига да се оправи автомобилът.
• - Непременно ще се оправи - решително прогнозира бабичката - нямай грижа!

Тя се оказа права. Интересно, че заспах почти веднага след като си легнах и сутринта се събудих рано - свеж като краставичка. И още по-интересно беше, че старият автомобил запали от раз и потегли. Това хич не можах да го проумея. Освен блузона за Ана, възрастната жена ми изпрати нещо - вързано в бохча и една туба и ме закле непременно да се отбивам насам, защото не и остава още много живот, а освен това носела късмет. Оказа се, че в бохчата има цяла пита кашкавал, а тубата е пълна с кисело мляко с два пръста каймак отгоре. Такова нещо не допусках, че още може да съществува по нашите краища, но явно се лъжех.

Останалата част от одисеята е свързана с търсене на този никому неизвестен клуб Византия и неговата собственичка. Оказа се, че го няма никъде. Проверих адресите в стария град, телефонните номера, фирмената картотека, регистрациите в съда, данъчните регистри - никъде нищо. Няма и помен от подобен обект, а що се отнася до жените с име Ана, те се оказаха толкова много, че чак се побърках, но нито една не беше собственичка на клуб, нито имаше необходимите данни да бъде такава.

Накрая попаднах на обекта съвсем случайно. Някой подхвърли, че на съседната улица се строи нова сграда, която май ще бъде клуб или бар, или нещо подобно. Насочих се нататък и попаднах на една почти завършена постройка в  доста помпозен стил и група работници монтираха някакво оборудване. Оказа се, че е същата.

• - Търся собственика - обясних аз - трябва да предам нещо.
• - По-точно е собственичка - отговори един възрастен работник. - В момента не е тук, но вероятно си е в офиса. Малко по-надолу е.

Наистина се оказа, че е така. Намерих загадъчната собственичка без проблем, защото нямаше начин да я объркам. Срещу мен стоеше жената от иконата. Ако не беше толкова стара тази икона, което личеше по много неща, бих се хванал на бас, че самата тя е позирала на зографа. Същото фино лице, същите дълбоки теменужено сини очи и катранено черна коса - най-невероятното съчетание на света. Лицето и беше млечно бяло, нежно, с някаква спокойна самоувереност. Ясно, че веднага се заплеснах. Краката ми леко омекнаха и пулса ми зачести. Усетих ясно това. Тя вдигна очи въпросително, но не зададе никакъв въпрос. Наложи се да давам обяснения без да ме питат.

• - Имах разговор с вашата баба - обясних аз малко схванато и все ми се струваше, че не казвам каквото трябва - тя изпрати нещо за вас.

Устните и помръднаха в лека усмивка

• - И как разбрахте, че се отнася до мен?
• - Не може да не е така. Вие сте Ана.
• - Да, разбира се. Би било добро попадение, ако нямаше доста други Ани наоколо.
• - Няма начин да не е така - настоях аз - виждал съм ви.
• - Трудно ми е да проумея как е станало. Може би на сън?
• - Не е нужно да проумявате. Просто е. Освен това видях и иконата. И баба ви доста подробно разясни всичко. Почти тичах да се срещна с тайнствената наследница и да поднеса подаръка.
• - Видяхте иконата? О, щом сте били при баба ми, няма начин да не я видите.
• - Хубава икона.
• - Да, хубава е. Баба твърди, че е на Света Ана, но аз си мисля, че е по-вероятно Ана Комнина.*
• - Ана Комнина?! Оригинал? Вие чувате ли се какво говорите. Ако действително е така, то тази икона струва милиони.
• - За съжаление не е така. По-скоро е копие. Оригиналът отдавна се е затрил, но моят прадядо извикал зограф да го реставрира. Не се получило нищо. Напротив - изображението съвсем се разпаднало - толкова било старо - и тогава зографът нарисувал една от сестрите на прадядо ми - също така Ана, която била сляпа, но според очевидци напълно приличала на оригинала.
• - Както и вие. И къде е сега този оригинал?
• - Никой не знае. Вероятно е захвърлен или го е взел зографът с надежда да го оправи, но явно нищо не се е получило, защото все някъде щеше да се появи.
• - Вашата баба нищо не спомена по този въпрос.
• - За нея то е без значение. Тя не може да схване разликата.
• - И какво излиза от всичко това?
• - Моята теория е, че в нашия род е възможно да тече кръв от династията Комнини, ако не звучи прекалено смехотворно. Но твърде много неща съвпадат - усмихна се събеседницата ми и тогава още веднъж бях поразен от странната замисленост на тази усмивка.
• - Почти съм сигурен, че е така - опитах да се пошегувам аз, но в същото време ми се стори, че никак не е невъзможен подобен вариант - с други думи вие сте потомствена принцеса и аз имам честта да разговарям с човек със синя кръв.
• - Ако не се окаже отново, че някой е подменил оригинала с копие, както обикновено се случва.
• - При това положение, вие ще бъдете един от малкото случаи, когато копието по нищо не отстъпва на оригинала.

Тя ме погледна изучаващо и веднага схвана номера.

• - Всъщност, величието на Ана Комнина се състои предимно в делата. Защото външността е доста спорен фактор.
• - Не съм запознат с делата и - знам само, че е писала исторически книги, но вашите начинания са доста смели. Мисля, че е рисковано да се захване човек с такъв бизнес в един момент, когато всичко наоколо се е ориентирало в подобна посока - клубове, барове, дискотеки, хотелиерство. Твърде хазартно е да затънеш в ипотеки, още повече, че едва ли много хора се нуждаят от подобни услуги.
• - Дори е безумно смело - потвърди тя след кратък размисъл - и като се махне категорията смело, остава само безумно. Но аз съм от хората, които обичат да рискуват; явно все пак има нещо останало от онази Комнина...

В гласа и прозвуча властна нотка и очите и ставаха все по-наситено сини и все по-загадъчни. В този момент, въпреки заслепението, откровено се запитах дали е с всичкия си.

-    То е ясно - потвърдих аз - и от сърце ви желая да успеете, макар, че доста се страхувам за вас.

-    Няма да повтарям приказката за мечките и за гората. Моята предполагаема пра роднина също е обичала рисковете и то много по-страшни рискове, докато стигне до там да завърши живота си в заточение.

В този момент тя наистина изглеждаше много високо и много далеч от земните неща. Нищо не я задържаше тук. Не ми беше ясно как ще се справи с предизвикателствата около този твърде проблемен бизнес. Дори ми проблесна мисълта, че би било по-добре, ако фалира, защото по този начин ще стане уязвима, следователно и по-достъпна - една доста егоистична и доста недостойна мисъл, която отхвърлих от себе си с негодуване. Не мога да си обясня защо някак внезапно ми се натрапи идеята, че би било по-приемливо за мен, ако стане уязвима. Не че го желаех наистина; дори бих се радвал, ако успее в начинанието, но задкулисното ми Аз подсказваше, че един фалит би могъл да я приближи до моето равнище, което по някакъв начин е доста съблазнително. Наистина превъзходството на жената, която харесваш е дразнещо обстоятелство и твърде потискащо за мъжкото его.  Защото в този момент ми се проясниха две неща, за които не бях се замислял: първо, че тя ми харесва и второ, че превъзходството и я отдалечава безвъзвратно; някак твърде нелепо свързвах финансовото превъзходство с интелектуалното. Непрекъснато ми се набиваше ситуацията, когато жените по върховете на обществото - особено свързаните с конкретен бизнес - имат навика да превръщат мъжа в обикновено жиголо и да го отпращат по същия начин, по който се разделят с нежелан бизнеспартньор или сътрудник.

-    Наистина е уникална идея този клуб; би могъл да привлече градската върхушка и част от културната общност, доколкото я има - подхвърлих аз - но не знам дали отначало няма да работи на празни обороти, докато се набере клиентела. Доколкото ми е известно традиционните клиенти не са настроени благосклонно към обект, чието име е свързано с едно такова спорно за нашата история присъствие. Дано да се лъжа. Но вие самата би трябвало да имате успех с потенциалната клиентела, поради най-баналната причина на света. Мъжете непременно ще ви забележат, защото притежавате особен магнетизъм. Моите впечатления са, че в някои краища на Родопите живеят представители на изключително еволюирала раса - поне във физическо отношение. Вие сте точно от тях и никак няма да е чудно, ако наистина сте потомка на аристократичен род. Това, разбира се, е невъзможно да се докаже, поради множество преселения и катастрофи през вековете - довели до почти пълна загуба на родова памет и всякаква полезна информация, но не е нужно да се доказва.

Тя ме гледаше недоумяващо и явно се опитваше да отгатне що за човек съм. Но нагласата и беше съвсем прагматична; просто преценяваше дали мога да и бъда полезен или участието ми е без значение. В прекрасните и очи бе стаена някаква хладна пресметливост; очевидно бях проучван и анализиран не в ролята на мъж, а на обект.

• - Бих помолила тези неща да не се разгласяват - обясни тя след кратко размишление. - Веднага ще бъда вкарана в категорията на психично неуравновесените. Ще измислят някакъв шизоиден синдром с мания за величие или още по-лошо - хитра мошеничка, опитваща се да си присвои чужда идентичност, с цел добиване на популярност.
• - Можете да не се безпокоите по отношение на мен - отговорих аз - но собствените ви инициативи, както и физическите дадености непременно ще ви извадят на показ. Виждам, че действате с размах; то е, защото не можете да се скриете от себе си.
• - Вероятно имате предвид строежа.
• - Това е част от нещата. После ще се появят журналисти и ще започнат да задават въпроси. От къде взехте толкова пари за подобно начинание, чисти ли са парите, някой богат чичко ли ви финансира и т.н. Малко ще ви бъде трудно да обясните, че сте наследница на Ана Комнина и разполагате с банковата и сметка.
• - Действително голяма част от парите са дошли от обикновен банков кредит; за другите също имам обяснение, така че подобни въпроси не ме притесняват. Повече ме притесняват ухажорите и зестрогонците, които сега ще станат особено неудържими.
• - Прозвуча ми като предупреждение - отбелязах аз - но не е нужно; имам си едно наум и спазвам стриктно дистанцията.

Наистина ми се стори, че последната реплика е предназначена за мен с оглед необходимостта от дистанция. Тя продължи да ме наблюдава внимателно, но явно вече бе определила мястото ми в сферата и на влияние.

• - Имате си едно наум? То е ясно защо. Не може баба ми да не е изразила опасенията си относно моите предпочитания, което си е обикновена досада.
• - Тя - баба ви - е много хубав човек и естествено се притеснява за своите близки. Седи си там сама в онова селце и мисли за многобройните си Ани. Освен това много се гордее с вас; изплела ви е чудесен блузон - ето го - и ме помоли да ви го предам, след което да упражнявам контрол доколко ще бъде употребяван. Но, разбира се, аз, спазвайки дистанцията, не мога да си присвоявам подобни пълномощия.
• - Не само вие; никой не може да си присвоява подобни пълномощия - увери ме тя, като разглеждаше с интерес творението на баба си - но тази дреха си я бива и наистина мисля да я ползвам.
• - Дори не възнамерявам да го правя, при все че Ана Комнина си струва усилията не само поради привързаност към династията. Между другото, това ли беше причината да кръстите собствеността си клуб Византия?
• - Клуб Византия ли? Това пък от къде го измислихте?
• - Не съм го измислил аз. Информацията е от сигурен източник - баба ви.
• - Не съм се сетила за това, но идеята не е лоша. Всъщност, баба ми спомена една интересна история, че като малка веднъж съм сънувала нещо и съм плакала на сън, а на другия ден съм нарисувала някаква помпозна сграда, обяснявайки, че това е клуб Византия.
• - Сградата действително е достатъчно внушителна.
• - Проектът е правен от добър архитект, но по мои виждания. Сега се сещам, че наистина много прилича на онази детска рисунка.
• - Няма начин да не е така - потвърдих аз. - Това е предзнаменование. Но вече всичко си е на мястото, поръчката е изпълнена; аз си тръгвам и ще чакам с нетърпение клуб Византия да започне да функционира, за да се отбивам на кафе при цезарите и василевсите, въпреки че съм твърде далеч от аристокрацията.
• - Ще бъда поласкана. Благодаря за посещението и за добрите думи. Блузонът на баба ми много ми хареса и непременно ще се възползвам.

Тя погледна часовника си и внезапно се разбърза, като човек , който открива, че е закъснял за някаква важна бизнес среща. Тръгнах си с доста потиснато настроение и с променливи чувства. Улових се след време, че продължавам да мисля за тази жена. Няколко пъти след това се отбивах насам и все не можех да си обясня защо го правя. Нещо неотразимо ме привличаше, макар да знаех предварително, че играта не е никак обнадеждаваща. Все ми се струваше, че онази бабичка ме засили нарочно тук в ролята на потенциален жених, но явно и тя не е съвсем наясно с особеностите на аристократичната си и свръх ангажирана внучка. В повечето случаи автомобилът на последната го нямаше пред офиса, а когато беше тук, се оказваше, че при нея винаги фигурират някакви важни личности и моята поява едва ли е най-желателна. Затъвах в аутсайдерски комплекси.

Понякога я виждах от другия ъгъл, но тя винаги бързаше за някъде; така и не намирах смелост да и се обадя, а освен това беше ясно, че е безсмислено.

В края на краищата строежът бе приключен и наскоро след това се появиха съобщения за предстоящото откриване. Събрах смелост и се появих на празника. Първото, което биеше на очи беше наличието на множество луксозни возила и прииждаха още. След малко се появи и тя. Но нямах нужната покана и не можех да се включа в групата; оказа се, че присъствието е със специални покани, поради което наблюдавах възшествието и от страни. Беше блестяща. Пресече улицата с царствена походка под знака на аплодисментите и бе затрупана с цветя. Мина покрай мен и не успях да разбера дали ме е забелязала или изобщо не ме е познала, но лицето и не изразяваше нищо. Спокойна и хладна маска. Това беше едно прекрасно лице; имах усещането, че с течение на времето става все по-неотразима и все повече се убеждавах, че предположенията за произхода, в повечето случаи изказани на шега, май наистина имат достатъчно основание.

Въпреки, че не бе употребила никакъв грим, а той изобщо не беше нужен, изглеждаше призрачно красива и мъжката компания не можеше да скрие възхищението си, а женската завистта си. Най-поразителен ефект създаваха очите и. Те сякаш меняха цвета си и ставаха все по-наситено сини и все по-загадъчни. Тя се отправи към фоайето на сградата, последвана от гостите и скоро всички се скриха от погледа ми. След което улицата опустя - само пиколото дремеше на входа - и моята мисия приключи безславно. Оставих букета си вън на оградата - няколко излинели рози и си заминах. Една буца се бе събрала отвътре и ми тежеше.

Известно време след това се отбивах за кратко наоколо, но никога не влязох да я потърся. Тези, които влизаха показваха членските си карти, а аз нямах такава и не възнамерявах да си вадя; все повече ми се изясняваше, че съм зад борда.

 Отначало бизнесът като че потръгна обещаващо, но впоследствие нещо се случи и хората все по-рядко се отбиваха насам. Единственото, което биеше на очи беше, че посетителите, които общо взето не бяха много, впоследствие като че ставаха все по-малко. Първоначалната еуфория постепенно стихваше. Някои дори не скриваха разочарованието си. Понякога се появяваха  лумпени и националистически групи, които негодуваха срещу името. Веднъж дори бяха изпочупени прозорците. Мотивът явно бе, че не може да се рекламира по такъв начин „изконния враг."

Няколко пъти успях да я зърна - забързана в неизвестна посока, но когато се престрашавах да я заговоря, тя ме поглеждаше невиждащо и се извиняваше, че бърза, защото някъде я чакат. Дори оставах с впечатление, че изобщо не ме е познала. Много беше вероятно.

Въпреки цветните реклами, светлини и фойерверки, посетителите все повече намаляваха и Ана все по-бързо заминаваше някъде.  Отначало не можех да го проумея, но впоследствие добих известна представа при един случаен инцидент, на който бях неволен свидетел. Един тип от местните парвенюта я пресрещна, когато излизаше от клуба и отправи някаква недвусмислена покана по доста директен начин; не успях да чуя точно думите, но чух репликата  достатъчно ясно, а и не само аз я чух. Тя впи в него поглед с някакво вледеняващо отегчение и отсече:

• - Виж какво, явно си сбъркал категорията. Никога не бих легнала с примитив - запомни го!
• - Това те довърши, малката - изръмжа онзи и хлопна вратата на мерцедеса.- Твоят клуб Византия ще стане Патагония.

Още няколко пъти имах усещането, че тя упорито прогонва натрапниците, които по-принцип бяха най-редовните и клиенти. Съвсем ясно беше, че повечето от тях идваха тук най-вече заради самата нея. И след като проумяваха, че шансовете им са нулеви, преставаха да идват. Плъзнаха и достатъчно гадни слухове. Появиха се данъчни агенти, антимафиоти, прокурори; беше подхвърлен дори и наркотик с цел да се срине реномето на заведението. Рекламата се превърна в антиреклама. Съвсем естествено накрая собственичката беше обявена от жълтата преса за лесбийка и дори за серопозитивна. Нямал друго обяснение фактът, че тя не допуска в леглото си мъже.

Един ден като минах от там, привлечен от необходимостта да я видя, открих, че рулетката е спусната и клубът не работи. От Ана нямаше следа. Веднага ми се изясни, че е фалирала. Трябва да призная, че от това никак не ми стана приятно. Някогашните хрумки, че то би я приближило и би я направило по-отзивчива към мен, напълно се изпариха; дори изживявах някаква вина, като че аз бях причината така да се случи. Онзи смътно избуял егоизъм примесен с комплекси за непълноценност се стопи напълно и бе заменен с дълбока тъга. Изведнъж се почувствах нужен - ето сега е моментът - и трябваше да направя нещо. Успях да науча адреса и и половин час по-късно вече бях на мястото. Но това което ме разтревожи още повече беше, че веднага попаднах на някакво много интензивно движение и местене на покъщнина пред блока, което  не можеше да е безпричинно. Група хамали мъкнеха мебели по стълбището и трупаха покъщнина на тротоара. Една самотна женска фигура наблюдаваше мълчаливо от страни. Силуетът и сякаш се огъваше от пристъпа на вятъра и наоколо прелитаха парчета мъгла. Веднага ме сви сърцето и разбрах; вече нямаше съмнение, че е тя - Ана. Ситуацията ми се проясни веднага. За да започне този бизнес, беше ипотекирала жилището си и сега след фалита, то бе станало собственост на банката. Подобно развитие не беше случайно; тя не бе преценила обстоятелството, че освен всичко останало, трябва да бъде на разположение на разни мутри и да внася лепта за корумпирани чиновници, да си ляга с този или онзи от силните на деня. Подходи прекалено аристократично; дори не успя да скрие погнусата си от собственото обкръжение.

Решението дойде веднага - прекалено самоуверено решение, на което не знаех, че съм способен и се изненадах от себе си. Приближих се и я хванах за ръката.

• - Да вървим!

Разпоредих се да натоварят багажа на един камион и да го закарат в онова родопско село при баба и. Платих каквото трябва и приключих с ангажиментите. После тръгнахме. Тя ме последва без да продума. Явно бе забравила съвсем за покъщнината  и явно нямаше къде да отиде; през цялото време мълчеше и ме следваше като отнесена. Безкрайна умора и безразличие се четеше в погледа и. Освен загубеното жилище, бе продала и колата, но пак не бе успяла да покрие ипотеката, нито да издейства отсрочка. По-късно разбрах, че бе отхвърлила няколко примамливи бизнес предложения - очевидно свързани с рекламата, както и свързани с леглото; този момент по правило няма как да бъде изключен от играта. Общо взето действията и никак не се вписваха в правилата на бизнеса. Това бе предопределило и крайния изход.

Хванах такси и я заведох у дома; това беше заветната ми мечта, която след осъществяването не ми донесе особена радост. Страхувах се, че ще я загубя преди още да съм я имал. Отново бях обхванат от собственически настроения - това е една досадна черта от характера ми; продължаваше да ми се набива в съзнанието мисълта, че без този фалит никога не бих могъл да я имам. А сега - кой знае... Смущаваше ме най-вече обстоятелството, че това мълчание - нейното - непрекъснато се усилва. Опитвах се да я заговарям, а тя ми отговаряше едносрично, докато накрая спря напълно да ми отговаря. Понякога кимаше в знак на потвърждение или отрицание без да продума.

Сервирах вечерята; винаги има нещо в хладилника за особени случаи, но тя не пожела нищо. Пуснах музика, опитвах се да я успокоя, опитвах се да я разсея, но реакцията беше никаква. Присъствието и беше само физическо, а самата тя витаеше някъде другаде. Кой знае къде.

• - Къде си Ана, защо мълчиш?

Заговорих и на ти. Преди никак не можех да си го позволя, а сега след този провал сякаш доста лесно си го позволих; явно социалният статус е от значение за тези неща.

 Много време мина в напразни усилия да я предразположа. Не успях.

Отначало мислех да я настаня в спалнята, а аз да пренощувам на дивана в кухнята, но това се оказа непосилно. Промених решението си скоро - някак твърде лесно го промених - още повече, след като останах с впечатлението, че тя няма нищо против. Направо изтърсих:

• - Искам да сме заедно, искам го!

Тя не отговори, а може и да не ме чу. Не разбрах кимването съгласие ли беше или отрицание - май все едно.

Вложих всичко, на което съм способен, за да видя следа от симпатия по лицето и, но не разбрах доколко съм успял. Изглежда до никъде. Лицето и оставаше все тъй безизразно.

Късно след полунощ съм заспал и няколко пъти се събуждах с вик и с паническото предчувствие, че си е заминала, но  веднага се успокоявах, след като установявах, че няма как да не е тук, защото здраво съм я притиснал в ръцете си и дори на сън не разхлабвам хватката; това беше някаква неистова жажда за притежание; не напразно съм зодия рак. Единствено, което ме безпокоеше беше, че тя изобщо не спи, а погледът и е вперен в тавана - един много празен поглед - събрал в себе си всичкия мрак на нощите. В стаята беше безумно тихо.

• - Къде си, Ана, къде си?

Хич не можех да си обясня защо повтарям този безсмислен въпрос. Естествено, че е тук, макар че я няма. Някакво мъчително предчувствие ме глождеше отвътре с упорито постоянство.

После съм заспал непробудно и се събудих късно. Наистина прекалено късно беше, защото веднага открих, че я няма. Ето, че се случи това, от което непрекъснато се опасявах. Нямаше я. Едно листче се подмяташе по масата. Оставила нещо за мен - ето го: „ Най-после ме намери достатъчно унизена и успя да ме вкараш в леглото. Ти си от амбициозните плебеи. Поздравления!"

Няма как да обясня колко болка ми причини това нищожно листче. Тя явно не е разбрала, че  ситуацията в леглото е най-малкото нещо, до което съм се домогвал.

Хукнах веднага да я търся, но я нямаше никъде. Беше безсмислено да ходя до бившото и жилище. Няма какво да търся там. Тогава се сетих. Съществуваше все пак слаба надежда. Хванах такси и след половин час бях пред клуб Византия. Не се учудих, че я намерих там. Стоеше отвън на тротоара и гледаше замислено към спуснатите рулетки. Някаква неподвижна мисъл беше стаена в погледа и. Отново ме присви от ляво.

• - Ела, Ана! Да си вървим!

Тя вдигна очи. Нещо чуждо и далечно.

• - О-о ти ли си пак!? Що за неотразима досада да се мъкнеш непрекъснато по петите ми.
• - Да вървим, Ана, моля те!

Студът все повече се усилваше. Бездните се отдалечаваха.

• - Махай се, чуваш ли! Това, че си се възползвал веднъж от безпомощното ми състояние, съвсем не означава, че ще ти позволя да продължаваш да го правиш. Що за собственически амбиции!
• - Но, Ана аз... Знаеш, че не си ми безразлична.
• - Съвсем не ме интересуват настроенията ти. Изобщо не си в състояние да надскочиш себе си, спасителю на фалирали бизнесдами.

В очите и засвяткаха студени мълнии. Това не беше омраза; то беше една безкрайна пустота. В този миг в едно с болката се промъкна съмнението, че тя е луда. Нещо много странно се таеше в този неподвижен поглед.

-     Хайде Ана, моля те! Да си вървим у дома!

-     Слушай, ако не изчезнеш веднага, ще повикам полиция. Върви си в своя си дом!.. И не ми се мяркай повече!

Тръгнах си, но не можах да отида далече. Нещо ме държеше вързан наоколо. Спрях се зад съседния ъгъл и видях как  в един безкрайно жалък миг самотната и фигура се разтресе; тя сякаш залитна, започна  да си блъска главата в стената и изпадайки в истерия, издра лицето се с нокти.

Хукнах веднага нататък, но в този момент там спря такси и тя веднага скочи в него. Не успях да пристигна навреме. Отново не успях...

След което загубих следите и. Известно време бях ангажиран със собствения си бизнес, наложи се да ходя и по чужбина и когато смогнах да отделя време, не я открих никъде.

За да се сдобия с информация, се наложи да отида до онова родопско село да потърся бабата. Но бабата вече я нямаше. По оградите видях само некролози. Вратите на старата къща бяха залостени и по прозорците бяха налепени вестници. Явно животът тук беше угаснал окончателно. Все пак научих нещо от една възрастна жена, която гонеше стадо кози по улицата.

• - О-о тя умря преди месец - обясни жената - не можа да понесе тази мъка. Малката и внучка Ана я взеха в психиатрията. Нещо се побъркало момичето; сигурно е от любов... Те младите...

Това последното изявление направо ме шокира. Доста озадачаващо ми се стори подобно побъркване от любов, защото нямах такива впечатления. Поблагодарих и побързах да изчезна, защото старицата явно искаше за ме хване за слушател. Но нямах време.

Следващото ми посещение беше в психиатрията. Водеше ме някаква неистова нужда да я видя отново - явно чисто емоционална причина - дори не знаех как да я нарека. Вярно, че доста се бях увлякъл, но до тук нещата удариха на камък. Все пак искаше ми се да зная какво е станало с Ана.

Намерих я лесно. Оказа се, че всички я познават.

• - Аха - онази принцесата ли? Ами тя си е там - в стаята. Затворила се е, не излиза никъде и непрекъснато пише нещо. Някакви истории, някакви мемоари...

Помолих една сестра от персонала да ме пусне при нея. Не беше проблем. Сестрата се усмихна и реши, че трябва да ме придружи. На изненадата ми обясни, че тя - принцесата не приема толкова лесно - много била заета и трябва задължително заявката да мине през „обслужващия персонал" - тоест - през персонала на клиниката. След което влезе в стаята и няколко минути по-късно се завърна.

• - Имате късмет. Принцеса Ана е в състояние да отдели за вас няколко минути от скъпоценното си време. Заповядайте!

Това ме гръмна от упор, но вече бях свикнал с подобни изненади. Значи вече до там се е стигнало. Принцеса Ана. Прекрачих прага, а сестрата остана отвън.

Посрещна ме Ана, но коренно различна. Всъщност физически никак не беше се променила - все същата потискаща красота и безупречна фигура. Все същото замислено лице с дълбоки сини очи на фона на катранено черната коса. Освен това беше облякла онзи син блузон, който баба и изпрати, а аз доставих в офиса. Не мога да не спомена, че ужасно и отиваше. По принцип, не съм в състояние да си представя, че е възможно някоя дреха да не и отива. Но в погледа и имаше нещо лунатично. Всъщност, и преди съм го забелязвал, но не до такава степен. Сега направо и личеше, че не е на себе си. Въпреки всичко изглеждаше особено спокойна и някак уравновесена. Нямаше я онази студена неприязън от последната ни среща. Нямаше го отчуждението. Тръгна към мен с характерната си царствена походка и ми поднесе ръката си с усмивка и подчертан жест, изискващ подход от по-висша категория. Сетих се навреме и съобразително я целунах. Кой знае как се сетих.

• - Заповядай, рицарю! Вече почти привършвам работата си и ще мога да ти отделям повече време.

Въпреки, че го очаквах, не можех лесно да го възприема. Сърцето ми се изпълни с горчилка. Ана се оказа в много напреднала фаза на процеса и съвсем неадекватна. Вече по парадоксален начин беше склонна да деформира идентификациите. Всъщност, бях убеден, че тя изобщо не ме позна или по-скоро представите и за мен са се преобърнали на сто и осемдесет градуса.

• - Ето че дойдох, Ана. Знаеш, че непрекъснато мисля за теб...
• - Държа да се обръщаш към мен съобразно сана ми. Не е допустима подобна сервилност от страна на обслужващия персонал. За теб аз съм принцеса Ана Комнина.
• - Но Ана...

Тя вдигна властно ръка и ме прекъсна. Някаква покровителствена снизходителност се плъзна по лицето и. Забелязах нещо твърде изкуствено в маниерите. Явно съвсем се бе вживяла в новата роля.

Направи ми впечатление, че масата бе отрупана с ръкописи. Огромни камари с изписани листове бяха пакетирани и подредени прилежно по рафтовете.

• - Съжалявам, принцесо, че бях малко неадекватен - коригирах се аз, - но виждам, че имате напредък с написването на историята. Бих искал да погледна.

В този момент, въпреки горчивото чувство, някакво любопитство ме подтикваше да хвърля едно око на текстовете.

-     Но да, разбира се - въодушеви се тя - Това е част от Алексиадата.** Радвам се, че и хора от по-нисши прослойки се интересуват от постиженията на духа. Това е обнадеждаващо явление. Ето ти първия том от Алексиадата.

Взех ръкописа, надникнах и болката веднага запълзя с непреодолима ненаситност от горе на долу и от долу на горе. Цялата ми душа се сви в една студена топка и застана неподвижно отвътре. За малко не извиках от отчаяние. Бях загубил напълно своята Ана. По вина на провидението...

Прогнозата беше достатъчно конкретна и достатъчно безнадеждна. Листовете от този ръкопис се оказаха изписани с някакви неразгадаеми йероглифи - няколко тома нищо не значещи драсканици. Един колосален и напълно безсмислен труд - последен етап преди началото на упадъка. Мълчах и не знаех какво да предприема. При тази ситуация не можеше да се предприеме нищо.

Тя ме разглеждаше внимателно като някакъв особено екзотичен екземпляр от вида хомосапиенс и по устните и пълзеше лунатична усмивка.

• - Радвай се, бедни рицарю; ти си щастливец! Държиш в ръцете си оригинала на един титаничен труд, произлязъл от моето перо. Това казвам Аз - Ана Комнина.

Р

*            Византийска хронистка - дъщеря на император Алексий втори

**          Многотомна история на Византия от 11 и 12 век, написана от Ана Комнина