Nov 15, 2017, 8:36 AM

Феята на сънищата 

  Prose » Stories for kids
1766 1 0
13 мин reading

 Феята на сънищата

 

Преди много много години на края на света се родило едно мъничко, сладичко момиченце. То приличало на малко нежно цветенце, затова го нарекли Цвети.

Сложили го в снежнобяло креватче и започнали да му се радват. Детето се усмихвало на сън.

- Колко е красива! – промълвила майката. – Пожелавам ѝ от все сърце да расте весела и щастлива!

- Да е добра! – с усмивка на уста прошепнала бабата.

- Нека да бъде умна! – допълнил дядото.

Цвети трепнала в съня си и таткото добавил:

- И да не се страхува от нищо, ние винаги ще сме около нея!

Детето растяло заобиколено от много любов и нежност. Минали няколко години. Една сутрин майка ѝ я събудила с целувка и ѝ казала:

- Хайде ставай, миличкото ми! Днес е твоят рожден ден и всички ние сме ти приготвили голяма изненада.

Цвети потъркала сънените си очички и станала. Мама измила бялото ѝ личице, вчесала дългите й коси и ги привързала с голяма бяла панделка, която приличала на голямо разцъфнало цвете. Коприненочерните масури палаво се спускали по раменцата и по гръбчето ѝ чак до тънкото ѝ кръстче. Пъстрите ѝ очички светели някак празнично, а розовите ѝ бузки ѝ придавали кукленска красота.

- На мама куклата! – казала майката и ѝ облякла новата рокличка, малиненочервена като устните ѝ. Цвети обула новите си обувчици и вече била напълно готова за празника си.

Мама я огледала още веднъж и ѝ казала:

- Знаеш ли, ти наистина приличаш на кукла, на голяма жива кукла. Целунала Цвети по нослето, после я хванала за ръчичка и я повела към другата стая. Мама отворила вратата и момиченцето ахнало от почуда.

- Ти вече си пораснала и от този ден тава ще бъде твоята стая. Най-слънчевата, защото си нашето слънчице. Харесва ли ти?

Как можело да не ѝ харесва, та това била най-приказната стая на света. Голям прозорец. Слънчевите лъчи огрявали детското креватче, застлано с розова коприна. Стените и таванът били небесносини и бели облачета плували по тях. Имало и розово гардеробче до стената и голям кош пълен с играчки. Пухкавото весело килимче в средата на стаята приличало на цветна градинка.

Детето пристъпило на пръсти и дълго не откъсвало очи от всичко наоколо.

- Честит рожден ден!

Цвети се обърнала и видяла как всички радостно надничали през отворената врата.

- Благодаря ви от сърце! – с усмивка на уста казала тя и се хвърлила в обятията им.

Това бил големият подарък от всички, но всеки тайничко от другите си бил приготвил и по нещо друго. Дядото – голяма ходеща кукла, бабата – бонбони и шоколади. Мама специално за празника направила любимата ѝ торта, цялата отрупана с плодове.

Когато се настанили удобно около празнично подредената маса, татко ѝ ѝ подарил бяло плюшено зайче.

- Ето и моят подарък. Това някога беше моето малко зайче, с което никога не се разделях. Чаках деня, когато ще пораснеш и аз ще ти го подаря. Запомни, то е необикновено зайче. След време ще го разбереш и дано го заобичаш така, както аз го обичам. То ще ти помогне да пораснеш добра и силна.

Цвети била силно впечатлена от всичко и не обърнала особено внимание на думите му. Денят преминал във весели игри. Вечерта уморена тя си легнала в новото креватче. Мама и татко я завили с розовото юрганче и я целунали за „лека нощ“. Когато загасили лампата и затворили вратата, Цвети се почувствала съвсем сама в тъмната стая. През деня всичко било толкова хубаво, но сега в тъмното, било дори страшно. Измъкнала ръчичката си изпод завивката и запалила нощната лампа. Така било по-добре. Най-отгоре на коша пълен с играчки, стърчало бялото зайче, което татко ѝ ѝ подарил. Тя станала и взела зайчето. Така я заварили на сутринта – сгушена в него.

- Добро утро, миличка! Защо свети лампата?

- Аз я запалих. За пръв път спя сама и ме беше страх от тъмното.

- Няма нищо страшно. – казала майката и погалила Цвети по разрошената косица.

Дълго време детето спяло на запалена лампа, страхувайки се от тъмното. Почти всяка вечер увещавала някой да легне при нея поне, докато заспи, но отговорът им бил: „Ти вече си голяма, трябва да свикнеш да спиш сама.“ Лампата продължавала да свети по цяла нощ. Момиченцето се въртяло в леглото до късно през нощта, страхувайки се да затвори очички, защото ѝ се привиждали страшни неща. Една вечер татко ѝ ѝ казал:

- Опитай се да заспиш на загасена лампа. Гушни зайчето и заспивай! – целунал я, завил я и на излизане угасил светлината.

Тази вечер на Цвети ѝ се присънил чуден сън. Както преди тя си лягала при мама и татко. Те се боричкали дълго в леглото, смеели се и си разказвали приказки и… Изведнъж тя чула нечий плач.

- Някой плаче!

- Никой не плаче, така ти се струва. Хайде лягай да спиш. – казала майка ѝ.

- Нима не чувате, та това е моето зайче. Сигурно плаче, защото го е страх да спи само. – Цвети бързо слязла от леглото, обула си пантофките и отишла в детската стая. И какво да види?! Зайчето се завило през глава и тихичко хлипало. Тя се мушнала в леглото при него и нежно го прегърнала.

- Защо си тъжно? - попитала го тихо.

- Мъчно ми беше за теб. Да си призная честно, страх ме е да спя самичко. Когато си до мен ми е много по-добре. Ти вече си голяма и от нищо не те е страх, а аз съм мъничко и страхливо зайче.

Цвети го прегърнала още по-силно и го целунала по муцунката. Зайчето се усмихнало и също я целунало.

На сутринта слънцето надникнало през прозореца, погалило Цвети по бузките и тя се разсънила. Потъркала си очичките и се зачудила това сън ли е било или истина. Зайчето лежало до нея и сякаш ѝ се усмихвало.

На следващата вечер тя сама загасила лампата. Прегърнала зайчето си и затворила очички. В този миг стаята се изпълнила със светлина. Цвети отворила очи и била запленена от странното сияние. В средата на стаята стояла чудно хубава приказна фея и сякаш светлината се излъчвала от нея.

- Мила Цвети, аз съм Феята на сънищата и идвам винаги, когато лампите угасват и очичките се затварят. Тогава настъпва моето царство и аз дарявам вълшебства на децата. Те се пренасят в чудни светове, а щом отворят очички, аз изчезвам. От дълго време те наблюдавам и все не мога да дойда при теб, защото или всети лампата или очичките ти са широко отворени. Искам да знаеш, че от сега нататък винаги, когато сама загасиш лампата и послушно затвориш очички, аз ще идвам при теб и ще те отвеждам в приказното царство на сънищата. Феята приседнала на леглото до момиченцето.

- А сега искам да ти разкажа нещо интересно. Слушай внимателно! – и феята зашепнала с нежния си глас. –Когато твоят татко беше малко момченце, той също като теб се страхуваше от тъмното. Само че го беше срам да си признае, за да не му се подиграват. За един рожден ден той получи подарък – същото зайче и също като теб сгушен в него заспиваше. Аз идвах в сънищата му и го отвеждах в своето царство и с него винаги беше малкото му зайче. Когато порасна той го прибра като скъп спомен от детството и сега ти го подари на теб. Той знае, че малкото зайче ще ти помогне да пораснеш по-бързо. То ще ти помогне да не се страхуваш и да се научиш да се грижиш за по-малките. Светлината в стаята се стопила, очичките на Цвети натежали и тя се унесла в дълбок сън.

Сънувала, че изгубила зайчето си в гората. Свечерявало се. Някъде далеч се чувал плач. Но нея не я било страх от тъмното. Тя толкова силно обичала това малко и беззащитно зайче, че дори за миг не можела да си представи, че ще го остави само в беда. На всяка цена трябвало да го намери и тръгнала през гората да го търси. Викала го, молела го да се обади. Плачът се чувал все по-ясно и по-силно. Изгряла луната и осветила всичко наоколо. Тогава Цвети видяла бялото си зайче сгушено под едно дърво как треперело от страх. Тя го взела на ръце и започнала да го успокоява.

- Не плачи, аз съм тук! Знаеш ли, мъничкото ми, ти ми помогна да порасна. Никога преди нямаше да влезна в тази тъмна гора, но не можех да си представя как щях да се прибера сама вкъщи и да те оставя съвсем самичко в гората. Като знам колко си ми страхливичко, просто забравих за страха си и ето, че те намерих. Сега трябва бързо да се прибираме, защото е късно и сигурно вече у дома се тревожат за нас.

Тръгнали двамата по пътечката осветена от луната и даже клонките им правели път. Когато излезли от гората те видели светлината от прозорците на своята къща. От силната светлина Цвети отворила очички и видяла, че навън е вече утро.

- Сън ли беше това, а зайчето ми? – усмихната тя ощипала зайчето по нослето. – Аз май наистина съм пораснала. Ще изтичам да благодаря на татко за вълшебството, което ми подари.

- Татко, чак сега разбрах какво ми каза на рождения ми ден. Сега вече знам всичко за феята на сънищата и за малкото ти зайче. Това страхливо, малко зайче ме кара да се чувствам голяма и силна. Благодаря ти!

Всички ги погледнали учудено, а те двамата се усмихвали заговорнически и никой не разбрал какво точно си казали.

А бялото зайче и до днес лежи на леглото на Цвети все така усмихнато и чака нови приятели.

Ти искаш ли да му станеш приятел?

 

© Светлана Лажова All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??