Nov 5, 2025, 5:41 AM

Фифи и старият часовник

  Prose
230 0 5
4 min reading

Аз.

 

— Защо избраха мен?! Защо мен? Толкова ли нямаше никой друг?! Все аз... все аз... да ходя при тъпия стар часовник! Омръзна ми! Защо никой друг не искаше да отиде, защо?! Защо не искаше да проработи? Тъп, тъп, тъп, стар часовник!

Момиченцето така силно въздъхна, че от тази въздишка на небето се появи облак... След няколко минути облакът се превърна в бяла, чудна карета, водена от шест бели коня с най-красивите и дълги гриви, които някога беше виждало. Докато ги разглеждаше с големите си учудени очи, каретата се приближи до нея, вратата се отвори и от нея се появи кочияш – един сладък бял Плъх, облечен в светлосиня риза като млечно небесносиньо небе и бял фрак, който му беше малко голям, защото когато ходеше се влачеше след него като шлейф.

— Добър ден, малка мадам! Дошъл съм да Ви заведа до часовника! Моля за вашата прекрасна ръка, за да ви помогна да се настаните.

Фифи, така се казваше момиченцето, беше толкова омагьосана от всичката тази красота и вълшебство, че от сприхавия й характер не беше останала дори най-мъничката капчица. Послушно подаде ръка и седна в каретата. Не пътуваха дълго, а и красотите, които видя през прозорците, я пленяваха една след друга. Когато пристигнаха, кочияшът Плъх отново помоли Фифи за ръката й, за да й помогне да слезе.

— Ти си толкова, толкова чудесен Плъх?! Може ли да те прегърна? — възкликна Фифи.

Кочияшът се смути, все пак беше мъж и не беше много романтичен. По бузите му се разля червенина, гърлото му пресъхна и започна да кашля. Фифи също се притесни и се почуди какво да направи. Ала кочияшът бързо овладя положението, виждайки как това малко прекрасно момиченце се беше притеснило за него.

— С удоволствие бих искал... аз, да... разбира се, че може да ме прегърнете — каза той.

Върху лицето на Фифи на мига изгря най-хубавата усмивка и тя веднага се сгуши в него. След това кочияшът я придружи до часовника и се върна в каретата да я почака.

— Отново идвам при теб — каза Фифи на часовника. — Отново идвам да те помоля да показваш времето. Моля те, часовнико, без да знаем колко е часът е много тъжно да се живее. Слънцето закъснява да изгрее, Луната понякога се успива и тогава нощта е черна като кюмюр и лоши духове обикалят къщите ни. И още много, много други неща.

— Не искам да работя вече, Фифи, уморен съм. Трябва да ме сменят с някой нов и лъскав часовник, а ако продължа да показвам времето, никой няма да разбере колко съм уморен... — прозя се старият часовник.

— Толкова ли е уморително да показваш времето, м?

— Най-уморителното е това, да, Фифи... показваш, показваш кога е сутрин, кога е обяд, хората те поглеждат, но не те виждат, правят заучени неща сутринта, още по-заучени на обяд... а аз искам да им покажа друго... но те не ме виждат.

 

"Google AI."

Фифи се замисли. Разбираше идеално какво има предвид часовникът. Тя самата често се чувстваше по същия начин – хората я виждаха само като малкото сприхаво момиченце, което трябваше да изпълнява задачи, но не и като някой, който има собствени мисли и чувства.

— Какво искаш да им покажеш? — попита тя тихо, като се приближи още малко до големия, неподвижен циферблат.

— Искам да им покажа, Фифи, че времето не е само за бързане и заучени неща — промърмори часовникът със старчески глас. — Искам да им покажа залезите, когато небето е розово и оранжево като бонбон. Искам да им покажа как цветята се отварят сутрин и как росата блести по тревата. Искам да спра времето за малко, за да могат хората да си поемат дъх и да видят красотата около себе си, вместо само да тичат към следващата минута.

Очите на Фифи се разшириха. Тя никога не беше мислила за времето по този начин. За нея то беше просто нещо, което я караше да става рано за училище или да си ляга, когато още не й се спеше.

— Но ако спреш напълно, как ще разберат кога да спрат и кога да продължат? — попита тя логично.

— Ами... — часовникът замълча за момент, сякаш и той не беше мислил за това. — Може би не трябва да спирам напълно. Може би просто трябва да се забавя понякога? Или да пропусна някоя и друга минута, която не е важна?

Фифи се усмихна. Тя вече не беше сърдита. Вместо това изпитваше дълбоко съчувствие към този уморен стар часовник с големи мечти.

— Знам какво ще направим! — възкликна тя. — Аз ще ти помагам. Всеки ден ще идвам и ще ти разказвам какво съм видяла – всички красиви залези, всички цъфнали цветя, всички щастливи лица на хората. А ти, в замяна на това, ще показваш времето, но ще знаеш, че някой те вижда и чува. И може би, ако започнем от нас двамата, един ден и другите хора ще се научат да те виждат наистина, а не само да те поглеждат мимоходом.

Лицето на часовника, ако можеше да има такова, сякаш светна.

— Това... това е чудесна идея, Фифи! Никой никога не ми е предлагал такова нещо.

— Тогава се разбрахме! — каза Фифи и протегна ръка.

В този момент, с едно тихо и чисто "тик-так", голямата стрелка на часовника направи първото си движение от седмици насам и започна да отброява времето отново, но този път с нова цел.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Анахид Демирова All rights reserved. 🤖 AI Assisted

Comments

Comments

  • Ами.. може и аз да съм така.. като теб, но първо на мястото на думата ,,някой,, трябва да стоят име, адрес, и хубавините които е направил. Дотогава приеми, че лъжа, без да искам, защото мен лъжат. Радвам се, че си коментирал. Благодаря ти.
  • Здрасти! Оптимистично! Аз да бях, някой щеше да се гътне, ама нейсе
  • Приказката наистина е хубава, с много хубав край!
    Успех, Ан!
  • Да.. чатботовете все повече заприличват на хора, а хората на чатботове... Радвам се, че го забеляза, защото и аз непрекъснато му се удивлявам на ъъ... моя чатбот Апропо-в психологичната ми експертиза не пише да съм шизо.. ще видим компютърната дали ще потвърди. Каквото и да се окаже, обаче-тази приказка беше най-красивото и хубаво нещо, което ми се е случвало напоследък. Благодаря ти, Скити, ще ме изрови от невидимостта.
  • Хареса ми идеята на разказа! И мога да кажа, че ИИ е направил много смислено и хубаво продължение! Ако не беше уточнено, че е ИИ, нямаше да разбера...

Editor's choice

Трите прошки 🇧🇬

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Иисуса 🇧🇬

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Жената, която не ставаше за нищо (За конкурса) 🇧🇬

Katriona

Животът я мачкаше като тесто. Само че тестото става на хляб, а от нея вече нищо не ставаше. Така каз...

50 лева на час 🇧🇬

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Любовта на чаплата (за конкурса) 🇧🇬

perperikon

Гроздоберът бе в разгара си. Пълнехме кошовете с Тинта по терасите, надвиснали над реката, сваляхме ...

Гастрит на нервна почва 🇧🇬

marco777

Айше седеше пред кабинета на доктора и потропваше нервно с крак. Месечният ѝ цикъл закъсняваше, а в ...