Лятна морна утрин.Онази, която все още разказваше за похотта на нощта и се стелеше жарко в главата.
Все още няма шест часа и слънцето всеки момент щеше да изкачи небосклона си, за да целуне небето си в уречения час.Ще го прегърне топло и ще остане там завинаги, докато взорът не пререже гърлото му и го убие отново, за да пусне сестра му луната - тази неуморима негова любовница с похот да поеме ролята си нощна.
Но още е рано, още е само негово - на слънцето.
Денят се ражда.Вчерашната мараня от горещия му танц пропива малките поизкривени павета на лудия Неапол.
Тихо е.Тишина, която можеш да чуеш само сутрин до шест часа обикновено.Тишина, която можеш да срежеш с кинжал. Изведнъж после шумът разстройва всичките ти сетива. Минава през теб като торнадо и земетресението му те поема в прегръдка и те носи през целия ден.
Носи те през порткокалите, през аромата на паста, мириса на похот, тълпите хора, тичащи и бързащии за някъде.
Накрая на една от малките лабиринтени улици, светеше малък прозоре ...