Лятна морна утрин.Онази, която все още разказваше за похотта на нощта и се стелеше жарко в главата.

Все още няма шест часа и слънцето всеки момент щеше да изкачи небосклона си, за да целуне небето си в уречения час.Ще го прегърне топло и ще остане там завинаги, докато взорът не пререже гърлото му и го убие отново, за да пусне сестра му луната - тази неуморима негова любовница с похот да поеме ролята си нощна.

Но още е рано, още е само негово - на слънцето.

Денят се ражда.Вчерашната мараня от горещия му танц пропива малките поизкривени павета на лудия Неапол.

Тихо е.Тишина, която можеш да чуеш само сутрин до шест часа обикновено.Тишина, която можеш да срежеш с кинжал. Изведнъж после шумът разстройва всичките ти сетива. Минава през теб като торнадо и земетресението му те поема в прегръдка и те носи през целия ден.

Носи те през порткокалите, през аромата на паста, мириса на похот, тълпите хора, тичащи и бързащии за някъде.

Накрая на една от малките лабиринтени улици, светеше малък прозорец на баня.

Шума на водата в голямата и мивка изведнъж откъснаха Филипа от ръцете на огледалото.

Наплиска лицето си с водата и пак попадна в неговия плен.Красивото и лице потъна в него.

Кожата и гладка като кадифе бе приютила лешниковите и къдрици и очи на кошута пред примка.

Когато бе уплашена очите и го издаваха веднага.

А днес беше точно така.

И всъщност не само днес.Дните на страх и търсене на отговор се въртяха вече година в главата и.

- Коя съм? Защо съм? Какво съм? Мога ли или не мога? Това ли е пътят ми?

Юмруци, кръв и пот от битки - изгубени и спечелени се бутаха в главата и събаряха стени.

Филипа излезе от банята и пое към кухнята.Коридорът с черно бели плочки пое и разкъсаната и на две душа в да бъда или да не бъда.

Кое избираш сърцето или душата?! Питам те. Кажи ми.

Надникна в спалнята.В белия пухен балдахин спеше мъж.Посребрялата му коса бе потънала в топлата прегръдката на възглавницата.

Филипа въздъхна с болка и пое към кухнята.

Зареди малката кафеварка и се загледа през прозореца.Загледа се в огромните пинии, които редяха снагите си пред прозореца на апартамента и понякога тайно искаха да влязат вътре при нея.Вътре в главата и, в мислите и да оплетат клоните си безвъзвратно.

Безвъзвратно като в онази нощ.И след нея нищо не бе вече същото.

Онази нощ край морето в Позитано с Лудовико.

Филипа затвори очите си и се пренесе там.В онзи апартамент край морето.

Черният сатен танцуваше около тънката и талия.Миризма на мускус и похот се носеше в малкия скътан хотел в Позитано.Филипа кротко спеше.Лудовико пиеше кафе седнал на стола пред нея и наблюдаваше извивките на тялото и.Потъваше в нея.

Как бяха минали толкова много години, а тя бе същата като в сънищата на малкото момче тогава преди трийсет години.

Спомни си я в училище, в разминаванията по коридорите.Плахите им усмивки с капка надежда.

Дъщерята на кмета на Позитано и синът на пощальона.

Различни.Като ин и ян.Като върха и небето.Като морето и пясъка.Като двете страни на монетата.

Хем толкова далечни, хем една без друга не могат.Залепени са в своето разминаване винаги.

Защото за какво ще се стреми инът, ако го няма янът?

Защо ще танцува и плиска вълните морето си, ако я няма пяната в пясъка му?

Защо ще стои там върха, ако не го пронизва небето му?

Все въпроси, въпроси, които чукат на вратите им толкова много години.

Всъщност трийсет години и от онази пареща целувка там на брега на морето.Там в нацъфтелите портокали и краката на онези деца в пясъка.Там, където остана сърцето и не отлетя волно в идните дни.Тук в Позитано.

Лудовико бе потънал в главата си.

Сините му очи търсеха отговорите на времето.Мислеше, мислеше и после пак му стигаше като обърнеше поглед в нея.

Бе откраднал само един ден.А дали стигаше?!

Филипа и Лудовико се срещнаха миналия ден на юбилея на Джанкарло - общ приятел от гимназията.

Всъщност не само срещата оказа влияние, но и количеството просеко в телата ги прокуди на разходка там на онзи плаж.Там в портокала на душите им и песъчливите крака на детството. Там, където теменужената целувка на момчето върху устните на момичето след толкоз години се превърна в похот.Телата танцуваха голи на пясъка в свой техен ритмичен танц. Сърцата се бяха събрали, душите ликуваха, а брега бе намерил своето море.

Още малко, докато момчето изпие кафето си и още минута, докато момичето се събуди там в онази стая на душата си.

Само толкоз от тоз живот ще си вземат за себе си, за да изплете Ариадна душите им за бъдното някога.

Още малко погледайте, после влизайте пак в ина и яна си.