Тя свиреше на цигулка и стоеше в първият ред от ляво, а русо – пепелявата ѝ коса блестеше, осветена от прожекторите, като посипана със златен прах. Той свиреше на флейта и стоеше от дясно, но всеки възможен миг погледът му се отправяше към цигуларката вдъхвайки от красивото ѝ присъствие, а флейтата отразяваше любовта му с най чуден глас. Не осъзнаваше, че музиката започва от нея и свършва с него, сякаш два ангела си играеха на гоненица в цветна градина. Музикантите бяха разбрали любовта между двете деца и се чувстваха щастливи.
Те бяха най-младите в оркестъра. Стела беше на 14 години, а Андрей – на 16. А за малкия град оркестърът беше голямата гордост. Всички бяха любители. Музиката бе в кръвта им,  бе техният истински живот. Възрастта им беше различна, но когато свиреха всички ставаха една душа, която нямаше измерение нито във времето, нито в пространството.
Репетицията завърши и всички се задълбочиха да прибират инструменти и ноти. Никой не забеляза бързината с която момчето прибра всичко и се шмугна от изхода. Избърза по алеята, огледа се и избра едно голямо дърво, за да се скрие зад него. Днес лелята на Стела не беше дошла на репетиция и сигурно момичето ще си тръгне само. Не беше, обаче, съвсем сигурен и тази несигурност караше сърцето му да бие готово да изскочи от гърдите. Най после я видя да излиза. Беше сама. огледа се и тръгна по алеята право към него сякаш знаеше къде се крие. Когато бяха малки и играеха на жмичка тя винаги го намираше. Краката му се подкосиха и без малко да седне на земята. Тя беше толкова на близо, че той не издържа и излезе от скривалището си. Направи го така внезапно, че без малко да се сблъска с нея. Но тя не се изненада и той се убеди, че знаеше къде се е притаил. Стояха един срещу друг и се гледаха. Мълчаха. Тишината стана плътна и нейният мелодичен глас я разсипа на хиляди парченца.
         — Чакаш ли ме?
         — Да! Искаш ли да те изпратя до вас?
         — Да!
Тя тръгна. Той сякаш се беше залепил за земята. Момичето направи пет-шест крачки и се обърна
         — Хайде. Защо стоиш?
Той я настигна и тръгнаха един до друг. Тишината стана плътна. Тя затананика. Момчето се заслуша в прекрасния глас на малката си приятелка. Не издържа и присъедини и своя глас към нейният. Двете деца вървяха и пееха без да забелязват нищо около себе си. Чувайки ги малкото разхождащи се хора се присъединиха към тях. Докато свършат се  събраха десетима слушатели. В края на песента се стреснаха от възторжените ръкопляскания. Хората искаха още да им  попеят и децата се съгласиха. Спогледаха се и се разбраха. Запяха любимата ария от "Царицата на чардаша". После друга... и друга. Може би още щяха да пеят, но беше наближило обяд. Двамата си тръгнаха съпроводени от ръкоплясканията. 
За Андрей това беше последното лято в малкият град. На есен щеше да продължи учението си в областният.  Беше решил да прекара повече време със Стела преди да тръгне.
           — Искаш ли след обяд пак да се срещнем? – попита той
           — Да. При фонтана с лебедите. В шест часа. – отговори делово тя и се шмугна в къщата.
Едва изчака да дойде часът на срещата. Отиде по рано и нетърпеливо заснова около старинният фонтан, който бе любимо кътче на влюбените. Тя скоро дойде.  Панделката на косата ѝ имаше цвета на очите – сини като небето. Беше много красива. Сърцето му отново се разтуптя.  Видя го и махна с ръка , която му заприлича на лебедовото крило изваяно от майстора на статуята.
 Изкачи на мраморният перваз който обграждаше фонтана и запя. Гласът ѝ – кристално чист – се понесе надпявайки се с птиците. Той се присъедини към нея и гласовете им, прегръщайки се, се понесоха над парка. Скоро заприиждаха слушатели и заеха всички пейки около фонтана. По младите насядаха по тревата.
Така започнаха техните концерти. Скоро малкият град научи за това и се стичаха хора носейки столове, за да им бъде по удобно. Така продължи до края на юни. Сутрин ходеха на репетиции с оркестъра а следобед раздаваха на хората радостта от песните си. В началото на новият месец към тях се присъединиха още трима души от оркестъра. След два- три дни - още пет. Ръководителят реши да спрат репетициите и целият оркестър да свири следобед. Градският съвет се съгласи и за един ден направиха беседка в която музикантите да свирят и донесоха столове за слушателите.
Градът се беше напълнил с туристи и всеки изминал ден се увеличаваше публиката.
Те се прибираха бавно към домът на Стела и бъбреха за какво ли не. Не докосваха никога темата за неговото заминаване сякаш никога нямаше да се случи.
          — Написах музика, симфония - тихо каза Стела. – Лятна симфония за флейта и цигулка.
         —  Ще я дадеш ли на ръководителя да я види? 
   Тя мълчеше. Дълго не отговори и той реши да я погледне. В този момент и тя го погледна, засмя се със свънкият си глас
          — Да! Утре.
Концертите продължаваха. Един ден ръководителят ги събра преди обяд.
          — Всяка събота децата ще имат своя вечер и ще пеят за публиката. Стела е написала прекрасна симфония. От утре започваме репетиции както обикновено. Искам до края на лятото да сте готови да я свирим на концерт. Солисти ще са Стела и Андрей.– ръководителя се обърна към тях – Вие сами ще си изберете репертоара за съботите.
Тръгнаха по алеята към дома.
            — Андрей – проговори Стела
            — Казвай.
           — Аз ще напиша песните които харесвам на един лист и ти ще напишеш твоите на друг. Утре след репетицията ще ги огледаме.
            — Добре. така да бъде. Съгласен съм.
Като се прибра у дома се зачуди коя от песните да пише. Харесваше всички. След кратък размисъл реши - написа всичките.На другият ден след репетицията, когато се събраха, смутен подаде листа с песните,  които беше написал, а тя му подаде своите. Не бързаше да ги прочете. искаше тя първа да каже за неговите. А тя се разсмя.
            — Какво има – смутено попита той – Защо се смееш?
            — Ами виж моите, де.
      Той отвори нейния лист и учуден видя че и тя беше написала същите песни. Имаше само две които бяха нейни. Двете деца весело се разсмяха, хванаха се за ръка и така продължиха пътя си. Мълчаха, но сърцата им шушнеха, че това всъщност беше тяхното признание за любовта им!
Репетициите минаваха успешно. Всички харесаха симфонията и вложиха голямо усърдие по скоро да я научат.
Дойде и последният концерт. Поляната пред фонтана с лебедите се напълни с народ. Столовете не стигнаха и имаше много правостоящи.
Андрей беше тъжен. Приготовленията за отпътуването бяха привършили у дома и на другият ден сутринта потегляше.
Концерта започна. Стела и Андрей като солисти бяха отпред. Тя беше облечена с светло синя рокля от тюл на волани, с навита на букли русо - пепелява коса превързана със тъмно синя пандела. Беше като кукла. Сърцето му се присви и после лудо заприпка. Вложи във флейтата цялата си любов и цигулката на Стела му отговори. В музиката се събра небето и земята – птици и ангели пееха заедно. Цялата природа се умълча за да чува песента на любовта им. Когато затихнаха последните акорди започна зарята. Хората станаха на крака и с ръкопляскания и викове "Браво" разтърсиха тишината на малкият град.
След концерта си тръгнаха ръка за ръка и никой не ги безпокои сякаш всички се бяха наговорили да ги оставят сами. На края на алеята се пуснаха и се обърнаха един към друг. Адрей я прегърна и притисна до гърдите си. Косата й миришеше на канела и още нещо.
 Като мамините курабии – помисли си той. Тя повдигна личицето си от гърдите му и устните ѝ се отзоваха пред неговите. В очите ѝ се отрази сиянието на луната. Те го зовяха и той чу повикът им. Беше първата им целувка.  Целият свят се завъртя и се събра в тях. Когато се разделиха всичко беше различно.
-------------------------------------------------
Сутринта рано Андрей пристигна на автогарата и видя, че целият оркестър беше там. Те засвириха откъс от "Лятна симфония за флейта и цигулка". Стела бе пред всички и с музиката отново му даряваше любовта си. Когато свършиха започна сбогуване с всеки поотделно. После си тръгваха за да ги оставят сами. Той прегърна момичето  и бързо се отдалечи. На стъпалото се спря, върна се обратно, погали я по лицето и се качи в автобуса. Потеглиха и той я гледа как се отдалечава докато можеше.
Осъзна, че с това лято, което завърши днес, каза сбогом на детството си. Не съжали защото то  беше родило първата му любов!
Затананика си "Лятна симфония за флейта и цигулка"