Чувствах сe ужасно потиснат, както никога преди. Това явно се отразяваше и на физическите ми показатели, защото от служба Медицински контрол вече три пъти се обаждаха, за да ми опяват, че трябва да си направя подробни изследвания. Нямаше как да откажа, иначе щяха да ми прекратят медицинските осигуровки и да ме вкарат в категория Б-2, а това означава, че при определени условия може да ми бъде налагано принудително лечение.

  Винаги съм се чудил какви точно прави гривната, която всички здравно осигурени са задължени да носят, но тя определено не измерва само кръвното налягане и пулса. Каквото и да измерва, факт е, че чрез нея ме хванаха, че съм в депресия.

  Всъщност нормално бе да се чувствам зле. Когато те зарежат, винаги се скапваш. Но този път бе много мъчително, защото обичах Карина. Беше ми трудно да повярвам, че ме е зарязала. Връзката ни изглеждаше идеална, дори крояхме планове да заживеем заедно. И в един момент тя изтресе по телефона: „Много си ми симпатичен, но бих желала да поема по друг път“. Предположих, че си е намерила някой с по-добри финансови характеристики от моите. Казах си, че трябва да я намразя и забравя, но не можех да залича чувствата си.

  Измериха ми серотонина и ме пратиха на психиатър. Той, след като установи, че става въпрос за несподелена любов, ми каза да задействам „Фрея“. Не ми даде лекарство, а това бе хубаво, понеже не исках да се тровя с химикали. Щях да разчитам на „Фрея“, както предишните пъти. Надявах се тъпата програма този път да си свърши добре работата.

Преди да се обърна към вездесъщата дигитална сводница ми се прииска да разгледам снимките на Карина. Просто ми идеше отвътре да се потопя съзнанието си в образа на бившата преди да се захвана да си търся нова жена. Но снимките ги нямаше. Някой ги беше скрил, или изтрил, или преместил, вероятно служба Медицински контрол – разбрали бяха за раздялата ни и бяха прочистили компютъра ми, за да не страдам. Ала аз копнеех за тези снимки, въпреки че щеше да ме боли много от тях. Само като си помислех, че никога повече няма да видя усмивката й, нещо ме хващаше за гърлото и стискаше ли, стискаше. Мразех онези от Службата, казвах си, че нямат право да ме лишават от спомените ми, но нищо не можех да направя. Сигурно щяха да ми върнат снимките, чак когато ми минеше любовната мъка. Много умно, няма що; тогава аз сам щях да ги изтрия, вероятно.

  Знаех, че Фрея е богиня на любовта, но не знаех в коя митология, не че това имаше някакво значение. Хубаво име за софтуер за сватосване, не може да се отрече. Платих си таксата, която между другото бе доста солена, и пуснах програмата. Всичко вече бе в ръцете на „Фрея“, на мен ми оставаше единствено да стискам палци и да чакам.

  „Фрея“ е фуклива програма, непрекъснато съобщава какво е прави и какви ресурси е ангажирала. Тя по принцип рови главно в социалните мрежи и във форумите, но има достъп и до най-мрачните ъгълчета на интернет пространството, където се събират какви ли не извратеняци, поне така се говори. За нея, доколкото знам, работят и екипи от хора. На базата на подадената от мен информация за интересите и предпочитанията ми тя търси човек, с когото бихме си паснали. Звучи елементарно, но не е. Трябва да се вземат под внимание стотици, ако не хиляди параметри. Тя на практика знае всичко за мен, дори неща, които аз не знам. Профилът ми съдържа огромен обем данни, които постоянно се анализират. Разбира се проучването започва с най-обикновено преглеждане на холограми. Показват ми образи на различни жени и аз посочвам кои харесвам и кои не. На външния вид се придава огромно значение, което ми се вижда нормално. Важна е и медицинската информация, включително дали вероятността двойката да създаде здраво поколение е достатъчно голяма. Един приятел например изпусна страхотна мадама заради лоши генетични параметри. Подозирам, че се взема под внимание и астрологията. Едни зодии си пасват, други не, убеден съм в това. Определено има значение кога е роден човек. Да познавате роден през зимата, който обича жегите, а? Аз лично не познавам такъв.

  Търсенето зацикли още първия ден, а това не бе добър знак. Чудех се дали не съм поставил твърде високи изисквания. Не исках обаче да ги намалявам. С Карина имахме съвместимост 97 %, а когато човек е постигнал такъв удивителен резултат, трудно се съгласява на компромиси. Осъзнавах обаче, че нагласата ми, че Карина е уникална, е вредна. Със сигурност и с други девойки можех да се разбирам прекрасно. Чувал съм, че едно време хората са се женели по принуда. Съседите събирали децата си, за да не се разпокъсват имотите. Ужас, направо не ми го побира акълът. Има обаче и нещо друго, хората се променят в течение на времето и хубавите връзки се разпадат, а лошите се подобряват. Дори „Фрея“ не може да намери решение на този проблем. Всъщност познавам двойки, които са се събрали без помощта на „Фрея“, но това ми се вижда твърде рисковано, все пак в модерни времена живеем, всеки търси най-доброто за себе си.

  Докато течеше търсенето, постоянно ме навестяваха мисли за раздялата и за онези ужасни думи, които Карина изрече – „много си ми симпатичен, но бих желала да поема по друг път“. Тя веднага си смени номера на телефона и изчезна от всички форуми и социални мрежи, в които общувахме. А когато отидох да я търся в наетия от нея апартамент, заварих на вратата бележка „Дава се под наем“. Беше направила всичко възможно, за да заличи следите си. Знаела бе, че ще я търся. Но не заслужавах ли поне един откровен разговор преди раздялата, не заслужавах ли да разбера къде ми е грешката! Още повече, че никога не сме се карали! Струваше ми се невъзможно да е постигнала по-добър процент на съвместимост с друг мъж. Ами ако се е разболяла и не е искала да ме тревожи? Ами ако е получила погрешна информация за мен! Такива мисли бушуваха в главата ми и не ми даваха покой.

  „Фрея“ ми предложи някакво момиче, с което имахме 88 % процента съвместимост. Съвсем нелош процент между другото. Побъбрихме си, харесахме се, отидохме на кино, после на ресторант, а накрая се изчукахме. Но не беше хубаво като с Карина. Тя явно усети, че не съм особено вдъхновен и започна да ме подпитва разни неща. Аз й признах, че съм влюбен в друга. И така всичко приключи, кротко и спокойно, без драми. Останахме си обикновени приятели в социалните мрежи, което бе разумно решение. „Фрея“ продължи да работи по моя проблем, но аз все повече се отчайвах, защото не излизаше нищо свястно. Всички ми се виждаха с класи по-долу от Карина. Не ми се работеше, не ми се ядеше, не правеха нещата, които преди обичах да правя. Усетили, че съм го закъсал здраво, онези от Медицински контрол, ми предписаха лекарства. Ща не ща, започнах да ги пия, въпреки че не усетих никакво подобрение. Тогава ми хрумна идеята да наема частен детектив, който да издири Карина. Изръсих доста пари, но онзи не свърши никаква работа. Каза, че някой с много висок статус е покрил Карина и резултат може да се постигне само със съдействието на висши държавни органи. Много странно. Та Карина бе обикновен дизайнер на рекламни табели! Каква е тази секретност, какво е това чудо! Ако бях си направил труда да се запозная с родителите й, сигурно щях да успея да я открия чрез тях, но не би. Чувствах се безпомощен като обърната по глъб костенурка. Направо ми призляваше при мисълта, че ще ми трябват три години да я забравя – това, според личния ми психиатър, е средностатистическия срок за справяне с тежка раздяла.

За работата си получавах ниски оценки, дори ми намалиха заплащането. Всички гледаха на мен като на болен. А „Фрея“ ми предлагаше момичета с толкова ниски проценти на съвместимост, че дори не си правех труда да побъбря с тях.

  Нещастието обаче не идва само, както всеки знае. Заради разклатената ми психика служба Медицински контрол ми отряза достъпа до любимите ми постблекметъл групи, филмите на ужасите и книгите, които пишеше Задругата на внуците на Стивън Кинг. Тези псевдолекари явно си мислеха, че чрез ограничения ми помагат. Идиоти! Вече нямах залъгалки, не можех да избягам от жестоката действителност на несподелената любов.

  Реших да се обърна за помощ към баба. Тя е наясно със старите начини за намиране на интимен партньор.

Баба по принцип няма вяра на новите технологии. Даже смята „Фрея“ за вредна. Дълго съм спорил с нея по този въпрос и не ми бе хич лесно да й призная, че имам проблеми в любовта. Тя ме изслуша, после ме щипна по бузата, сякаш съм хлапак, и рече:

– Ще ти дам само един съвет, за да не те объркам. Слушай сърцето си. Това е.

– Ама, бабо, аз дори не мога да я намеря, за да й обясня какво изпитвам! – отвърнах нервно.

– Е, така е като се водиш по акъла на разни тъпи компютърни програми. Ако е писано, ще се съберете, ако ли не… няма да дойде краят на света я.

– Я ми припомни вие с дядо как се запознахте.

Баба се усмихна тъжно, прокара длан през гъстата си бяла коса и каза:

– По случайност. Разхождах се в парка. Влезе ми камъче в обувката и вдигнах крака си за да го извадя. Залитнах и дядо ти, който в този момент ме подминаваше, ме подхвана, за да не падна. Това е общо взето. После се заприказвахме … и така нататък. Цели петдесет и три години бяхме заедно. Хубаво си живяхме, много хубаво.

  Като видях, че очите й са се насълзили, я оставих на мира. Не ми оставаше нищо друго, освен пак да заложа на „Фрея“.

  И пак трудно постигане на точка на пресичане, и пак ниски коефициенти на съвместимост. Най-лошото обаче бе, че не вярвах, че някога ще намеря по-добра от Карина. При следващото мерене на серотонина резултатът ми отново бе лош. Психиатърът ме посъветва да излизам повече на чист въздух.

  Взех си отпуск и започнах да обикалям като гламав града. Хващах за няколко спирки метрото, слизах, разхождах се, после, пак с метрото се премествах в друг квартал, отново се разхождах, и така до безкрайност. 

  Движението ми се отразяваше добре. Или може би умората – един ден изминах пеш 22 километра.

  В един момент се усетих, че нещо ме влече към местата, които сме посещавали с Карина. Често хапвах в ресторантчето, където с нея се видяхме за пръв път на живо. Когато звънчето на входната врата звъннеше, сърцето ми трепваше, сякаш очаквах да я видя да влиза, а после да се приближава с грациозна походка, усмихвайки се чаровно. Тези фантазии предизвикваха у мен странна комбинация от чувства – хем ми бе хубаво, хем тъжно.

  Реших да се откажа от „Фрея“. Изобщо не ми беше до други жени, исках нея, само нея. Може би след време, когото болката престанеше да е толкова задушаваща, щеше да ми се прииска да се впусна в нова връзка. Бях се заблуждавал, че нещата са прости. Намираш точката на пресичане на характеристиките чрез „Фрея“, после се събираш със съответната дама и готово. Разсъхнат ли се нещата, пускаш ново търсене. Не, не става така. Когато се влюби, човек престава да мисли рационално; поврежда се в главата и се превръща в нещо като наркоман. А аз нямаше как да си взема дозата.

  Продължавах да обикалям града с трескавата целеустременост на умопобъркан, без цел, без посока. Чувствах се малко като онези играчки на пружина, дето се навиват с ключе. Струваше ми се, че ако се застоя на едно място, ще се пръсна. Всичко наоколо ми се виждаше някак нереално, все едно е от друго измерение. По едно време пак се озовах на познато място. В парк, където, сякаш преди хилядолетие, се бяхме отбили да нахраним патиците в изкуственото езерце. Споменът са задържа в главата ми, по-ярък бе от реалността. Тя троши филиите и хвърля трохите на брега. Усмихва се, гледайки как животинките се боричкат в опит да налапат колкото се може повече храна. От вятъра косата й се вее назад като знаме. Бледото й чело е оголено. Трапчинката й потрепва.

  Тръснах глава в опит да пропъдя натрапчивите мисли. Тръгнах по някаква алея. Някаква жена седеше приведена на близката пейка. Беше събула едната си обувка и я тръскаше усърдно, явно в нея бе попаднало камъче. Заприлича ми на Карина, макар че косата й бе друг цвят. Жената вдигна глава и кичурите се отместиха от лицето й. Карина! Заковах се на място и се вторачих. Наистина бе тя. Някак променена, някак уморена, но наистина бе тя. Сърцето ми направи опит да заседне в гърлото. Карина ме гледаше стреснато. Обувката се изплъзна от пръстите й и падна на земята. Имах чувството, че се намираме на милион километри един от друг, незнайно защо. Страх ме бе, че тя ще скочи на крака и ще побегне, и никога повече няма да я видя. Тя наистина скочи на крака, но не побягна. Тогава по очите й разбрах, че всичко е наред. Втурнах се към нея. После дойде моментът на прегръдката, в който сякаш се сляхме в едно цяло. Дълго не можахме да се отделим един от друг. Накрая тя отдръпна устните си от моите и прошепна:

– Как ме намери?

– Не знам. Просто реших да мина оттук. А ти какво правиш тук.

– И аз просто реших да мина оттук.

– Защо избяга от мен? – попитах плахо. – Да не би с нещо да съм те обидил?

– Не, не! Много съжалявам! Заради „Фрея“ стана! Моля те, прости ми!

– Какво? Нищо не разбирам!

– „Фрея“ каза, че за да бъде съвършена, връзката ни трябва да премине през голяма трудност. Раздяла. О, колко си отслабнал! Страдал си! Много съжалявам! Подчиних й се, тя твърдеше, че ако не се разделим временно, нещата между нас може и да не се получат.

– Значи всичко е наред!

  Тя се притисна силно към мен. По бузите й се стичаха сълзи. Попих една от тях с устни.

  Малко по-късно, докато крачехме в парка хванати за ръце, телефоните ни записукаха едновременно. Текстови съобщения, от „Фрея“. Само две думички: „Бъдете щастливи!“.