Дидо влезе през все още отключената врата и подхвърли на намятащата якето си Деница:
– Побързай, че Пешо си изчака чакалото. Седи в колата и вече заглежда чужди мацета…
Деница се подсмихна – знаеше, че нейният Пешо няма как да се измъкне изпод острото й токче, и в скороговорка занарежда:
– Всички манекени са прибрани, платовете са в шкафовете, касата е заключена, кафеварката и днес не работи…
– Знам – каза Дидо и посочи чантата си – Нося си термоса…
– И, моля те, огледай всичко на тръгване, че вчера намерихме няколко манекена на пода – не беше пиян снощи, как си ги съборил…
Ха? Дидо се загледа подире й, но не я спря. Пък и нямаше как – младата жена изхвърча от входа, врътна ключа и се затича към отварящия вратата на колата мъж…
Странно…
Дидо беше на работа тук от половин година. Проблеми нямаше, пристигаше вечер в осем без нещо – тъкмо преди затварянето на Модния дом, цяла нощ дремеше юнашката на партера – хем имаше добър оглед от там, хем разтегаемият стол на шефката ставаше за лежане ...