Гадна мисъл

След като приех, че днес ще бъде просто кошмарен ден, аз се обух и излязох от вкъщи.

Не помня колко беше часът. Тръгнах надолу по стълбите, но още в тези първи секунди

слепоочията ми бяха поразени от пареща болка. Стиснах главата си с две ръце, защото

усетих как се опитва да отскочи от мястото си, заради внезапното изгаряне. Гадна мисъл

беше забила малките си остри зъби в гънките на моя красив мозък и сега безмилостно и

жадно смучеше от неговите сокове. Да, днес нищо нямаше да е наред.

Продължих своето спускане надолу по стълбите, докато най-накрая пред мен се откри

ужасно яркото синьо небе. Беше просто отвратително и да ви призная много се зачудих

дали имам сили да продължа с изпълнението на задачата. Точно когато поисках да се

обърна и да се прибера, Гадна мисъл захапа нова гънка (по мои сметки някъде близо до

лявото ми слепоочие, ако там има гънки, а ако няма – не знам какво е захапала) и болката

ме накара веднага да изскоча навън. Тръгнах по познатата междублокова улица, като

разтривах главата си с пръсти и мърморех нещо, което обаче сега не си спомням какво

беше. Крехкото ми мозъче все така страдаше и аз знаех, че бързо трябва да намеря

решение и да го избавя от мъките. Разбра се, тази мисия веднага срещна първото си

изпитание, както рано или късно се случва с всички героични мисии.

Улицата, която виждах всеки ден, в онзи тежък момент ми се стори просто непоносима.

Може би и вие вървите ежедневно по такава улица и знаете, че те имат навика да се

появяват в доста неприлично състояние. По цялата си дължина беше покрита с дълбоки

дупки, които в онзи ден повече ми приличаха на вулканични кратери. Престраших се да

надзърна в една от тях. Ами да, точно както предполагах – проливните дъждове бяха

направили дупката толкова дълбока, че със сигурност, ако човек (достатъчно опитен в

такива начинания, разбира се) се спуснеше надолу с нужната екипировка, със сигурност

щеше да излезе на другия край на планетата! Миризмата на сяра достигна ноздрите ми и

една гримаса на погнуса се изписа върху лицето ми. Извърнах се рязко и разтърсих глава,

в опит да изгоня миризмата, но тя се оказа много упорита и полепна перманентно по

ноздрите ми. Продължих да вървя напред, но смрадта, която се носеше от тези дълбоки

дупки, ме обгради като гъста мъгла и всяко поемане на дъх се превръщаше в истинско

предизвикателство за мен. Скоро носът ми не издържа на зловонните изпарения, коитоможе би идваха от устата на земното ядро, и извърши необикновен акт на самозащита,

който дори днес ме изумява. Той така се сгърчи, заради отвратителната воня, че започна

да става все по-млък и по-малък, докато накрая се сви напълно и висна като набръчкана

сушена стафида, която по необясними причини се е озовала между очите ми. Спрях на

едно място и опипах клетия си нос. С ужас установих тежкото и твърде причудливо

състояние, в което се намираше, и дълго време опипвах и изучавах сгърченото

образувание. Беше ми трудно да повярвам, че това наистина се случваше на моя

натурално прекрасен нос. За да подобри положението на духа ми, Гадна мисъл си избра

ново парче мозък и го захапа лакомо, което накара цялото ми тяло да изтръпне от болка.

- Ужас! – възкликнах, но съобразих, че е твърде странно да си говоря сама на тази

безлюдна улица, затова предпазливо се огледах да не би някой да ме е чул.

Какво щях да правя сега с този набръчкан нос? Знаех, че ще се отпусне рано или късно,

но докато това станеше ....

Погледнах напред – улицата сякаш нямаше край. Колко несправедлива беше ситуацията,

в която попаднах днес. Гадна мисъл се облиза доволно и звукът от мляскането ѝ се

разнесе из пространството на черепа ми. Хвърлих осъдителен поглед нагоре и продължих,

заобикаляйки внимателно всички дупки, които водеха към другия край на планетата,

където сега съвсем не ми се ходеше.

Току- що осъзнах, че изобщо не съобразих да ви представя Гадна мисъл. Ето какво се

случи - преди няколко седмици странна пареща болка се зароди в иначе спокойната ми

глава. Нещо сякаш се беше подпалило в мозъка ми. След няколко дни най-накрая се

реших да посетя лекар. Пристъпих неуверено в кабинета. Лекарят беше човек, необичайно

висок и тънък. Приличаше на клонка, която е паднала вертикално от някое дърво и е

останала така в тази изправена позиция, като само си е препасала стетоскоп на врата. Той

се наведе към мен и носът му почти докосна моя, който тогава си беше нормален. В

лицето лекарят напомняше на някаква странна риба, изплувала от дълбините на морето,

защото очите му бяха така поставени на главата, че стояха по-скоро настрани, отколкото

напред, както стоят моите или вашите, предполагам. Очилата, които носеше, бяха

пригодени за тази негова физическа причудливост. Те имаха много дълга метална рамка,

която свързваше двете кръгли стъкла и която повтаряше формата на масивния му нос,правейки голяма вълна, където беше и гърбицата на споменатата вече част от лицето му.

Но тези очила съвсем не помагаха на ексцентричния му вид. Стъклата им бяха с такъв

висок диоптър, че лекарят изглеждаше все едно има две гигантски кръгли очи на главата

си. Гледаше ме изпитателно известно време, а после грабна някакъв червен и комично

голям бинокъл и се скри зад лявата страна на главата ми. Насочи уреда към ухото ми и

погледна вътре.

- Да...- каза на себе си след известно време.

- Какво?

- Мхмм...- измуча отново чудатият лекар.

- Какво ми има? – попитах с възможно най-настоятелен тон.

- Е, това беше ясно! – той плесна с ръка по коляното си и се изсмя високо.

- Кое?! – извиках накрая аз. Страхът тежеше в стомаха ми.

Лекарят свали червения бинокъл и го върна в чекмеджето, от което го беше измъкнал по-

рано. След това се повъртя наляво-надясно сякаш забрави, че сме в неговия собствен

кабинет. Огледа старателно тавана, а после проучи и стените на стаята. След краткото му

объркване се спусна на въртящото се столче, което също беше в ярък червен цвят и

стоеше зад бюрото му, и сключи пръсти пред устните си. Приличаше на огромна мистична

богомолка с тези изпъкнали настрани очи и това твърде слабо и издължено тяло.

- Имате едно нещо, наречено гадна мисъл, мхм. – каза той с характерния за лекарите

студен тон, с който съобщават тежките новини на клети създания като мен, докато

галеше острата си брадичка.

Аз мълчах известно време, тъй като досега не бях чувала за болест, наречена гадна мисъл.

- И как съм хванала гадна мисъл? – попитах, когато най-накрая успях да събера мислите

си. самото наименование на болестта звучеше чуждо и езикът ми малко се препъна в

себе си. Мислех, че е от онези странни чуждоземни болести, които човек пипва от

комари или мръсна вода.- Не сте я „хванали“. Гадна мисъл не се хваща, както например настинката. – отново

замълча и се замисли дълбоко. – Вероятно е да се е промъкнала през лявото ви ухо,

докато спите. Мхм! И казвам лявото, защото от него виждам опашката ѝ да се подава.

- Опашка....Но защо ѝ е да го прави? Защо е там? – попитах аз. Трудно криех ужаса си.

- Много просто – гадна мисъл се вмъква при всички хора в един момент от живота им.

Това е като шарката, да, мислете го като шарката – всеки трябва да я изкара веднъж

през живота. Просто гадна мисъл може да се изкара повече от веднъж, а и все още

нямаме ваксини за това, въпреки че ви препоръчвам повече вода и разходки в парка,

да, вода и разходка ще помогне, мхм. – той се усмихна широко и замълча, но след като

осъзна, че аз чакам още информация, се намръщи и продължи. - Та, гадна мисъл се

вмъква през ухото, в зависимост кое от двете е отворено, и остава за известно време,

но обикновено си тръгва. Много е просто, мхм.

- Защо при мен не си тръгва?

- Мхм, обикновено гадна мисъл просто се разхожда по мозъчната кора за кратко време

(не повече от ден-два). – обясни лекарят.

- Аз имам това ужасно главоболие от седмици вече! – възкликнах като един истински

уплашен за здравето си човек.

- Да, това е много просто. Обикновено след тези два до три дни гадна мисъл се спуска

надолу по гръбнака и изскача през...сещате се, както става с всички паразити, за да

дири нов приемник, тъй като не е намерила подходяща среда за живот. Но има редки

случаи, в които гадна мисъл намира подходящата флора и фауна, да се изразя така по-

литературно, за да живее в главата на приемника.

Аз останах със зяпнала уста. Отне ми известно време, за да проговоря отново.

- Искате да ми кажете, че гадна мисъл е намерила подходяща среда в моята глава?

- Мхм, да.

- И какво прави сега там?- Много просто – яде мозъка ви! – каза лекарят и се усмихна, опитвайки се да разведри

обстановката, но настроението отдавна беше развалено.

Ръцете ми стиснаха кушетката, върху която бях седнала. Опитвах да се задържа права, но

тялото ми беше прекалено слабо в този момент. Накрая успях да събера сили, за да

проговоря отново.

- Кога ще ме оперирате? Ще ме оперирате нали?

Лекарят се изправи от стола си. Плъзна се грациозно към мен и отново се наведе право

към лицето ми. Двете му очни ябълки сочеха ляво и дясно, но аз знаех, че гледа директно

в мен.

- Не. – каза и една учтива усмивка се изписа на устните му. – Лек ден и светли

празници! – каза той последно преди да се превърне в сянка.

Така разбрах, че съм болна от гадна мисъл.

След сякаш цяла вечност най-накрая стигнах края на тази междублокова улица, която тук

се разделяше на три посоки. Пипнах отново носа си, за да проверя дали случайно не се е

надул обратно в нормалната си форма, но нямах късмет. Той си стоеше все така сгърчен и

аз просто трябваше да приема и това.

Поех по лявото разклонение. Гадна мисъл продължаваше да гризе дупки в мозъка ми и

болката беше непоносима. Точно когато щях да се спра и да я помоля най-учтиво да

забави малко темпото, от нищото се появи страшен вятър. Поривът беше толкова силен,

че ме накара да отстъпя две-три крачки назад. Когато успях да се овладея, се задържах на

едно място и с леко приведен гръб, за да се преборя с набезите на стихията, продължих да

вървя бавно наред. Носът ми, който сега приличаше на малко, изсушено чушле, се вееше

ту наляво, ту надясно, а понякога дори успяваше да направи пълен кръг и приличаше на

миниатюрна перка, която отчаяно се опитваше да задвижи тежкотоварен кораб в друга

посока. Вървях така, борейки се и с това изпитание, пратено ми от не знам кой, когато

нещо съвсем невероятно се случи. Не бях сигурна дали е особено удачно да ви споделям

за последвалото събитие, тъй като все още не съм се възстановила напълно от него и така

вие лесно ще ме разпознаете по улицата и ще ме засипете с въпроси относно моята твърдеопасна и вълнуваща мисия. Така или иначе вече започнах с разказа и връщане назад няма.

Ето какво нещастие ме сполетя – главоболието беше толкова непоносимо на този етап, че

успя да отклони вниманието ми от страшния вятър, който беше набрал заплашителна

скорост. Така разсеяна в мисли за злочестата съдба на моята красива главица, неусетно

смъкнах ръката, с която защитавах очите си от шамарите на стихията. Тя, зла и

настървена, забеляза веднага тази моя малка грешка и ми лепна такава плесница, че ме

събори на земята. Когато седалището ми се сгромоляса шумно върху някаква неизвестна

(и лепкава) повърхност, за чийто произход съвсем не желая да мисля, светът започна да се

върти. От лявата страна светът се въртеше отдолу нагоре, а от дясната отгоре надолу.

Хванах главата си с ръце и я стиснах, но с ужас осъзнах, че не тя прави тези кръгови

движения. Очите ми се бяха декоординирали от жестокия сблъсък с вятъра и сега едното

ми око правеше кръгове отдолу нагоре, а от другото – отгоре надолу.

- Е, сега как да стигна до там!? – извиках аз като пак не съобразих, че може би някой

минава точно сега покрай мен и ще ме помисли за побъркана. Особено с тези въртящи

се очи...

Гадна мисъл захапа нова мека гънка и задъвка парчето доволно, като премяташе хапката

от едната страна на малката си черна устица в другата. В този момент за първи път ме

сполетя зловеща мисъл. С това темпо, с което Гадна мисъл хапваше от мозъчното ми

съдържание, докато намерех някакво решение на проблема, щях да съм останала напълно

и безвъзвратно безмозъчна. И как, замислих се дълбоко, щях да обясня на някой лекар

какво ме боли, ако вече го няма това, което ме боли?

Повалена на земята, със сгърчен нос и въртящи се очи, аз опитвах да събера сили, за да се

изправя и да продължа пътуването си, което започна сякаш толкова отдавна. Успях да се

изправя и направих първата неуверена крачка. От сега ви предупреждавам, ако някога

така ви се разместят очите, знайте, че е много трудна координацията в подобно

дискомфортно състояние. Знаем, че очите са компасите на главата и когато стрелките им

са разместени, нещо необичайно се случва. Единият ми крак правеше така, а другият

иначе. Единият дава назад, а другият надясно. В един момент и двата започнаха да правят

крачка напред едновременно и аз просто подскачах като голям и много объркан заек.

Вятърът ме блъскаше назад, а аз – скачах напред. Очите ми се въртяха и заедно с тях иносът ми, но аз не спирах. Главата ми заплашваше да се взриви от болка. Чудех се колко

ли мозък е изяла вече Гадна мисъл. Не знаех с какво темпо се храни и затова не можех и

да си представя какво се случва там горе.

Тогава срещу мен в далечината забелязах две фигури, които правеха кръгови движения.

Краката им заемаха мястото на главата, а после обратното. Но с малко повече усилия

успях да разбера, че това са хора, които вървяха право към мен. Кошмар! Сега какво щяха

да си кажат за състоянието, в което ме намират! Опитах се да изглеждам нормално и да не

привличам твърде много вниманието към себе си. По гласовете разпознах, че са две жени.

- НАИСТИНА ЛИ?! – извика едната жена. Ухото ми директно заглъхна от силния шум.

- ДА! НАИСТИНА! – отговори още по-силно другата.

- ЛЪЖЕШ!

- НЕ ЛЪЖА!

Покрих ушите си с ръце, за да ги предпазя от силните шумове, които се забиваха като

стрели в тъпанчетата ми. Защо крещяха толкова силно?

- ТИ СЕГА ПРОСТО МЕ ЛЪЖЕШ!

- НЕ, ИСТИНАТА ТИ КАЗАМ! НАИСТИНА!

Няма нищо по-нетърпимо от високото говорене на публични пространства. Особено на

междублокови улици! За щастие бързо се разминахме с двете дами, но последиците от

тяхната атака не закъсняха. Едва се бях съвзела от поразителните звукови вълни, когато

ушите ми започнаха да извършват необичайни за едни уши движения. Напипах връхчетата

им и с ужас установих, че те не просто се движеха, а всъщност растяха. Докато се усетя,

вече не можех да докосна дори с опънати ръце върховете на личните ми уши. Какъв

ужасен ден! Спрях на място, полюшвайки се, защото центърът на тежестта ми неочаквано

се смени. Трудно се балансират две големи уши, обещавам ви. Опипвах внимателно

пострадалите уши, които толкова харесвах. Те бяха станали гигантски! Слонски! Имах

слонски уши! Но как можеше да имам слонски уши, като самата аз не бях слон!? Ако бях,щеше да е съвсем натурално да имам такива уши, но аз далеч не съм представител на този

вид.

- Ушите ми! – проплаках аз, докато съсухреният ми нос се въртеше в кръг. – Какво ще

правя сега!?

В скръбта от поредното сполетяло ме нещастие почти бях забравила за болката в главата.

Гадна мисъл сама ме подсети за себе си, когато отхапа (по мои изчисления) доста солидно

парче мозък и задъвка доволно. Това само усили воплите ми. Разплаках се с глас. Ушите

ми започнаха да пляскат като криле на птица и издаваха странен звук, подобно на платно,

размятано от вятъра. Това тяхно неочаквано своеволие (те винаги са били забележително

послушни!) накара краката ми да се отлепят от земята. Плачех, ушите ми махаха като

криле, но дори не можеха да вдигнат напълно тялото ми във въздуха, докато съсухреното

ми носле се въртеше в кръг като вятърна мелница, очите ми правеха кръгове в различни

посоки и въобще цялото положение този ден беше непоносимо! Да, и Гадна мисъл

забиваше острите си зъби и смучеше всяка останала капка от моя здрав разум, така че

денят ми беше напълно съсипан.

Нямах друг избор, както обикновено става в живота, освен да продължа напред. С

всичките несгоди, които тази дълга мисия ми донесе, заподскачах смело, като вече със

сигурност виждах окончателния край. Дали на пътешествието, или на мен самата – тогава

не бях сигурна.

Колко измъчено усещах тялото си в онзи момент. Исках да спра и да се откажа, но

болката в главата ми ставаше все по-изгаряща, а Гадна мисъл нямаше насищане. Питах се

колко ли още мозък ми оставаше, преди Гадна мисъл да го е изяла целия? Колко ли време

ми беше писано да страдам? Нима човек може да живее, докато Гадна мисъл къса със зъби

парчета от мозъка му? Всички тези страхове обаче бяха засенчвани от една друга мисъл,

която ме тормози дори днес – защо аз? Никога не получих отговор. Няма и лекар, който да

ми каже причината за това, което ме сполетя. Може би наистина бях развила такава

„флора и фауна“ (както поетично се изрази лекарят) в главата ми, която се е оказала

подходяща за битуването на Гадна мисъл, но това и днес ми звучи някак нереално.

Възможността за нещо такова ме изненадва, тъй като аз положително знам какво има там

горе - нищо. Празно е, както е празно в пустиня, защото това място е именно такова. Няманищо напред и няма нищо назад от погледа. Просто вечна равнина, покрита със сух пясък,

прекъсвана тук и там от високи хълмове, които съвсем не са радостни. Слънцето е спряло,

като развален часовник, в един безкраен залез. Никога не се скрива напълно, но и никога

не се изкачва нагоре по нажеженото до бяло небе. Просто стои замръзнало и не смее нито

да целуне пустинния пясък, нито да си тръгне от него. Единственото нещо, което разваля

необозримата равнина, е едно малко и сухо дърво, изгнило и празно отвътре. Острите му

къси клони, като сгърчени пръсти, са застинали в непознат ужас. Издават преживяна

болка, която аз не помня. Вятърът влиза през разядената сива кора и се върти като

подивяла ламя в кухината на кривото му тяло, но никога не излиза от там. Така е и с

всичко останало в тази пустиня – всичко намира път навътре, но нищо навън. Под малката

сянка, която клоните на дръвчето хвърляха върху горещия пясък, се беше приютила Гадна

мисъл.

Това ли е подходящата среда за живот, която моята Гадна мисъл избра?

Така аз наближавах края на тази одисея. Дългата битка беше изтощила тялото ми и с

последни сили размахвах уши и теглех тежестта си напред. Краката ми се влачеха и

върховете на обувките ми дълбаеха диря след себе си. Вятърът от нищото започна да

отслабва, докато в един момент спрях и осъзнах, че напълно е затихнал. Огледах се

наоколо за хора, които биха били потенциална заплаха, ако ме бяха видели в това

неприлично състояние. Наоколо беше чисто, не виждах никого. Това бе от онези странни

моменти, които често човек преживява, когато минава междублокови улици. Сякаш

оставаш сам на целия свят. Не знам защо този феномен се случва точно на тези

пространства, може би да е някакво течение, което се образува и отнася всичко истинско

със себе си. Това беше един такъв момент. Долетях бавно до аптеката – моята изначална

цел, която се намираше в края на този дълъг жилищен блок. Единственото, което

тревожеше почти напълно изядения ми мозък в този момент, беше притеснението, че ще

поискат да ми предложат друго хапче, а може би и да повикат линейка, когато видят

странното състояние, в което се намираха някои части на тялото ми. Аз щях да откажа,

разбира се.

В този момент усетих как Гадна мисъл направи няколко крачки, които прозвучаха

оглушително из стените на цялата ми глава, тъй като сега там имаше много празнопространство и ехото беше оглушително. С бързи и резки движения Гадна мисъл се

измъкна през лявото ми ухо, скочи във въздуха и се строполи на земята.

- Какво правиш! – извиках аз, като може да си представите объркването ми в този

момент.

Гадна мисъл погледна нагоре към мен.

- Тръгвам си. – изръмжа тя и заподскача бързо напред. Приличаше на мишка.

Аз хукнах след нея.

- Спри! – крещях подире ѝ. – Спри, моля те!

Тичах след Гадна мисъл дълго време. Тя беше изненадващо пъргава. Правеше големи

подскоци, като някоя малко по-едричка бълха, и понякога поглеждаше назад към мен. В

малките ѝ червени очички се изписваше огромна злоба. Гадна мисъл се озъбваше и

разкриваше няколко реда (в далечината не можех добре да преценя колко точно) малки

остри зъбки, които изпъкваха като жълти върхове на скали в черната ѝ космата уста. Така

се гонехме дълго време, докато най-накрая успях да я настигна и се хвърлих отгоре ѝ,

затискайки кръглото космато тяло с корем.

- Махни се! Махни се! Махни се! – ръмжеше Гадна мисъл и аз усещах как се бори с

тежестта ми.

- Кажи ми къде отиваш! – проплаках аз и сълзите се спуснаха по лицето ми. – Защо

бягаш?

- Ще ти прегриза корема, ако не се махнеш от мен! – и тя бързо потвърди заплахата си,

захапвайки ме леко, но достатъчно силно, за да ме накара да се изправя.

Повдигнах се на ръце и погледнах надолу към нея. Малките ѝ червени очички бяха като

две пламъчета на фона на черната ѝ рошава глава. Приличаше на онова странно животно

от Австралия – тасманийски дявол.

- Ще избягаш ли, ако се изправя? – попитах аз и се постарах да я погледна възможно

най-умолително, за да разбере страданието ми.

- Да.

- Ами, тогава няма да мърдам! – казах аз и отново се отпуснах отгоре ѝ.Гадна мисъл въздъхна раздразнено.

- Добре, няма да бягам, но се повдигни малко, защото ми смазваш главата!

Аз послушах молбата на Гадна мисъл и се повдигнах. Тя усети това и с неочакван за мен

скок опита да избяга, но аз седнах бързо върху дългата ѝ опашка.

- Защо ме излъга, Гадна мисъл? – изхлипах отчаяно. – Защо бягаш от мен?

- Остави ме да си ходя, бе! Какво не ти е наред? – тя ръмжеше и се мяташе като

подивяла. Гласът ѝ беше сух и дрезгав.

- Обясни ми защо бягаш от мен, Гадна мисъл!

В този момент една баба мина покрай нас и хвърли твърде осъдителен поглед, което може

би беше предизвикано от ръмженето на Гадна мисъл, което звучеше като мотор. Със

сигурност това беше причината за неудобство на околните.

- Разкарай се! – каза Гадна мисъл, когато спря да се бори и погледна нагоре.

- Не! Искам да знам защо си тръгваш! Остани! Не ти ли беше приятно под сянката на

дървото?

- Беше, но ми омръзна. – каза тя с явна досада и отново опита да се съпротивлява, но

беше твърде дребна и слаба. – Вдигни се, бе! – изкрещя тя и се опита да ме захапе.

Челюстите ѝ щракнаха силно точно пред лицето ми. Ако носът ми беше в обичайното

си състояние, тя непременно щеше да успее да го захапе.

Стоях и гледах как Гадна мисъл се опитва да се освободи и да избяга от мен. Това ме

натъжаваше твърде много и сълзите не спираха да капят от очите ми. Аз ридаех силно, а

тя се мяташе и опитваше да ме захапе. Не разбирах защо иска да ме изостави.

- Ще те пусна при едно условие. – казах аз, докато избърсвах сълзите от брадичката ми.

- Слушам.

- Ще ми обещаеш, че ще се върнеш някой ден.

Гадна мисъл спря да се съпротивлява и в червените ѝ очи се изписа объркване. Не каза и

дума дълго време, след което накрая изръмжа:

- Защо ти е да се връщам? Погледни се – очите ти се въртят на посоки, ще имаш

жестока хрема с такъв нос, а ушите ти се влачат зад теб....защо искаш да се връщам?От цялото това преследване на Гадна мисъл напълно бях забравила за състоянието, в

което се намираше тялото ми. Неочаквано ушите ми се вдигнаха във въздуха и се развяха

като истински корабни платна. Вятърът отново се появи от нищото и насочи студения си

дъх право към мен. Аз забих пръсти в земята, за да се задържа, но това се оказа много

трудно, тъй като тежестта ми значително беше намаляла, след като половината ми мозък

липсваше. Спомням си, че Гадна мисъл ме гледаше право в очите без да отмества поглед.

Приличаше на истинско дяволче, изскочило от някоя приказка. Поривът на вятъра започна

да се усилва все повече. Клоните на дърветата се блъскаха един в друг като шпаги,

вплетени в смъртоносен дуел. Пръстите ми жестоко деряха земята и пръстта хвърчеше на

всички посоки като пръски кръв. Не откъсвах поглед от малките червени очи на Гадна

мисъл. Една последна сълза се спусна по лицето ми преди поредната ударна вълна на

вятъра, която ме вдигна на раменете си. Ушите ми запляскаха в неуспешен опит да

овладеят безконтролното носене по въздуха, но вятърът надделя и ме запрати далеч от

Гадна мисъл. Успях за секунда да я погледна за последен път. Сега тя беше напълно

различна. Изглеждаше много по-дребна, слузеста и отблъскваща. Черната ѝ козина беше

спластена и мазна, а жълтите изгнили зъби хапеха въздуха и ръмжаха по него. Всичко това

аз за първи път забелязах тогава. Тя заподскача като гнусен гризач, докато накрая не се

шмугна в една миризлива шахта. Когато и острият връх на опашката ѝ потъна в покритите

с кал дупки на шахтата, вятърът бавно започна да ме спуска обратно на земята.

Гледах объркано към мястото, където преди секунди лежеше Гадна мисъл. Там сега беше

напълно празно и вятърът подмяташе някакви прашинки. Забелязах, че дори следите,

които пръстите ми издълбаха в земята, когато опитвах да се задържа, също ги нямаше.

Всичко беше потънало, изчезнало, издухано завинаги от вятъра и остана само спомена, че

нещо се беше случило на това място, за което само аз знаех.

Тръгнах обратно – без посока. Мисията ми беше срещнала своя край. Празнотата заби

победоносно знаме в най-високата дюна там горе, която се намираше съмнително близо до

забравеното дърво. Очевидна шега на едно разядено съзнание, която още тогава не ми

беше особено забавна. Макар носът ми да си върна предишната форма и ушите ми се

смалиха до приемлив размер, тялото ми беше обречено да носи следите на гнева. Те са

рани, чието съществуване всеки ден ми припомня къде горяха пламъците му. Вятърът неуспя да ги отвее. Не успя да ги охлади. Може би вие няма да го забележите, но в

огледалото аз знам, че очите ми все така се въртят на посоки, защото бяха заслепени от

една иначе така нищожна, така жалка и дребна гадна мисъл.