-Едно едничко нещо се изискваше от теб! Да държиш Атанас далеч от Елисавета. А ти и това не можа да свършиш като хората! Знаех си, че нямаш и капка разум в русата си глава! За какво ми беше да се захващам с теб!

-Скъпи! Не го мислиш наистина! Толкова ни е хубаво заедно. Нали? А сега всичко ще се промени. Когато дойде бебето...

-Не ми казвай как ще се промени! Нищо не знаеш! Нищо не разбираш!

-Тогава ми обясни!

Димитър Чакъров беснееше вече повече от половин час. За краткото време, в което спореха с Мила успя да изпочупи няколко вази, три стола, да откърти мазилка от всяка от стените и даже от тавана. Същевременно не спираше да се налива с алкохол, докато любовницата му се излягаше на един диван с коктейлна чаша в ръце.

-Не съм искал да забременяваш. Никога не съм имал намерение да ставам баща. Не само, че не ставам, но се ужасявам от мисълта да се грижа за бебе. А и ти съвсем не си образец за добра майка.

Мила се изправи и се приближи към него. Погледна го с отвращение и му зашлеви звучна плесница. Беше толкова изненадващо, че той дори не успя да реагира.

-Никога през живота ми не са ме унижавали така. Нямаш никакво право да се държиш по този начин с майката на детето си.

-Ха! Не се прави на светица. Казах ти - не искам това дете. Отговорността за него ще бъде само твоя. Ако разбира се, решиш да го запазиш.

-Това ли е? Късаш с мен, защото забременях? Не мислех, че можеш да паднеш толкова ниско. Всичко бях готова да изтърпя. И побоите ти, и кръшканията ти и комплекса ти за малоценност от собствения ти брат...

Но това вече е нетърпимо. Вярно, не съм Дева Мария. Но няма да махна бебето. Искам като се роди да ти напомня цял живот каква отрепка си.

Докато двамата спореха, входната врата се отключи и в гостната влезе Яна. Следваха я няколко мъже с работни униформи.

-Ето тук. Х-м. Не е останало много, но пак е нещичко. Значи ще вземете масата за кафе, бамбуковите мебели от терасата и двете картини.

-Какво си мислиш, че правиш?

Димитър хвана съпругата си за ръка и я стисна силно.

-На теб на какво ти прилича? Напускам те и взимам половината от имуществото ти.

-Говориш глупости. Няма да го направиш.

-Стой и гледай! Ах, Мила! Приеми искрените ми поздрави! Желая ти спокойна бременност и леко раждане.

-Благодаря...

-Казах, че няма да ти позволя да го сториш.

-Наистина? Миличък, аз вече го сторих. Ще ти го кажа направо. Писна ми от теб. Търпях достатъчно. Мислех, че го правя в името на собственото си благополучие. Че за да имам каквото искам, трябва да понасям издевателствата и униженията ти. Но не. Ти се провали с гръм и трясък. Вече нямаш нищо, с което да ме държиш. Няма го директорското място, няма го контролният пакет акции, към който така отчаяно се стремеше. Знаеш ли къде са? У брат ти и бъдещата ти снаха. Ти си свършен. А аз започвам на чисто.

-За какво говориш, Яна?

-Мила, скъпа! Нима и ти си толкова глупава? Докато се разправяш тук с този загубеняк, онази малка кучка си пробива път все по-нагоре. Ако сега не вземем каквото ни се полага, после ще бъде късно. Ускори развода си, аз ще направя същото. Трябва да се подсигурим, докато тези двамата идиоти съпрузите ни все още притежават нещо.

-Ще съжаляваш за тези си думи.

-Не. Вече не ме е страх от теб. Ти си никой. Още не си го осъзнал, но малката мръсница върти и теб на пръста си. Нямам представа как успява. Прави се на невинна, наивна, но е хитра като лисица. Ако се беше родила в семейството ми, щеше да е най-голямата му гордост.

-Откъде знаеш за тях? Имам предвид, нищо официално не е излизало никъде.

-Мила, хормоните съвсем са ти размътили мозъка. Какво по-официално от това?

Яна извади телефона си и след кратко плъзгане на палеца по него го подаде на Мила.

Тръгна клип, на който се виждаше как Елисавета и Атанас си разменят нежности на пейка в парка, след което се качват в автомобила на Чакъров и заминават нанякъде.

-Дори да са преспали, това не значи нищо. Атанас е известен със свалките си за една нощ. Аз поне мога да ти го кажа със сигурност.

-Според мен е повече от това. Имам лошо предчувствие, Мила. Нещо ще се случи. Трябва да се спасяваме, докато можем.

-Ти си напълно побъркана! Взимай каквото искаш и се махай от тук!

-Именно! Махам се! А ти върви по дяволите! Не се доближавай до мен на по-малко от километър. Иначе ще те съдя. Имам достатъчно доказателства, за да те оставя без пукната пара. Но ако подпишеш документите за развода, ще ти оставя половината. И дано се задавиш с тях!

Яна се усмихна злобно и се насочи към следващата стая. Мила погледна Димитър с очакване, но отговор не последва. Тя постоя известно време, след което му обърна гръб и го остави насаме със собствените му мисли.

"Елисавета и Атанас... Възможно ли е да е сериозно? Ако е така, тя означава нещо за него. Х-м... Какво пък, ще видим. Може би най-после имам някакъв шанс срещу скъпия си брат."

Защо толкова мразя служебните събрания? Няма нищо по-скучно от монотонното боботене на докладчиците, гласуванията, преминаването на всички точки от дневния ред...

Боже, спи ми се! Как да си държа очите отворени, като не съм мигнала цяла нощ?

Така ми се ще да се прибера час по-скоро и да си легна. Уморих се вече половин ден да се крия от Атанас. А сега, когато сме на съвещателната маса, нямам представа как да избегна погледа му. Не стига това, ами и извратеният му брат не откъсва очи от нас.

Иска ми се да потъна в земята от срам. И опитите на Атанас да хване ръката ми засилват това желание.

Слава Богу! Свърши се! Не чух и дума от това, за което гласувахме. Но съм сигурна, че съм направила каквото се е очаквало от мен. А сега, да намеря най-прекият път навън и да изчезна от тук.

На излизане от заседателната зала попаднах на засада.

-Лиза? О, не! Не се опитвай пак да ми избягаш. Дължиш ми обяснение.

Край! Няма измъкване! Какво да правя сега?

-Може ли да не е тук и сега? Моля?

-Добре. Искаш ли да дойдеш в кабинета ми?

Съгласих се. Вървях и като че милиони игли се забиваха в ходилата ми. Беше отвратително.

Когато влязохме в кабинета Атанас побърза да затвори вратата зад гърба ми и се опита да ме целуне.

Аз обаче се отдръпнах.

-Какво има? Защо се държиш така?

-Аз... За снощи... Мисля, че беше грешка.

-Моля?

-Виж... Ти си такъв, какъвто си. И аз съм си аз. Нямаме нищо общо помежду си.

Атанас скръсти ръце пред себе си и ме изгледа строго.

-Неочаквано. Обикновено след една нощ с мен жените си мислят, че са ме вързали за цял живот. И със сигурност не ме дебнат да заспя, за да се изплъзнат от прегръдката ми и да избягат.

-Не ти ли дадох каквото искаше? Какво още?

-Лиза... Не, моля те! Не се отдръпвай отново!

Останах на място. Позволих му да се приближи до мен. Протегна ръка и ме погали по бузата. След като видя, че няма да го отхвърля ме привлече към себе си и ме прегърна.

-Ето така... Господи, колко ми липсваше! Цял ден мисля за теб. А ти ми казваш, че е грешка. Имай малко милост!

-Сега ще ме пуснеш ли?

Той се подчини на мига. Изглеждаше съкрушен.

-Толкова ли съм ти противен? Мислех, че...

-Не. Беше хубаво. Не съм и очаквала нещо различно. Но не разбирам какво се опитваш да направиш.

-Даже не знам как да отговоря на толкова директно отхвърляне. Лиза...

-Смятах, че сме се разбрали по въпроса за взаимоотношенията ни.

-Разбирам. Явно се е получило някакво огромно недоразумение, за което искрено ти се извинявам.

Той се отдръпна от вратата и я отвори пред мен. Тъкмо прекрачвах прага ѝ, когато чух гласа му зад гърба си:

- Следващият път ще внимавам повече.

-Извинявай?

-Нали не мислиш, че ще се откажа от теб толкова лесно?

Обърнах се към него и на свой ред скръстих ръце.

-По мои спомени ти беше този който каза, че не играе игри, в които не може да победи. Е?

-Тогава още не знаех, че ще имам толкова добър учител.

-Това беше вчера.

-И какво? Не може ли човек да осъзнае, че е намерил нещо, което други не откриват дори да търсят цял живот?

-Не. Не го вярвам. Особено от някого като теб.

-И какъв съм аз?

-Виж, нека направим така: Няма да си даваме обещания, няма да очакваме нищо един от друг . Ще живеем както досега. И ако все пак решим, че може да се получи нещо, ще опитаме.

-Звучи като добър план.

-Значи си съгласен?

-Значи, че съм принуден да се съглася. Не е същото, но пък имам ли избор?

-Не. Никакъв. Е, аз ще тръгвам. Много съм уморена. Да имаш някаква представа защо?

Дори с гръб към него усещах, че се е усмихнал широко. На мен ми беше още по-забавно.

Само че скоро щеше да ми се наложи да сменя усмивката с най-горчивите сълзи. Бях взела съдбата си в собствените си ръце. Време беше да поема отговорност.

Сериозните решения предполагат тежки последствия. Единици имат сили да ги понесат. Единици, обаче, са и печелившите, които след като стигнат до ръба на бездната и скочат в нея, вместо да се разбият на парчета, всъщност се научават да летят...