ГЛАДЕН

       Ако има събития, като световната икономическа криза и ръста на икономиката на Уганда, които не могат да се предвиждат с голяма точност, то моментът, в който жена ми решава да мине на диета може да се определи с точност до един месец преди лятната отпуска. Тогава тя слага ръце на кръста. Поглежда ме със стъклен поглед и заявява с категоричността на проповедник:

– От другата седмица сме на диета. Не може да се въргаляме като тюлени на плажа.

– Ама аз съм си добре. На мен нещо ми няма. Ти минавай на диета. – отвръщам ѝ аз.

– Как ще си добре бе? Я се погледни на какво приличаш! Все едно си бременен в деветия месец.

– Може и да съм. То сега науката толкова напредна, че и мъжете почнаха да раждат. Четох наскоро за един такъв случай.

– Не ми философствай! Няма да ме излагаш на плажа. От другата седмица сме на диета. Ясно?

– Добре де. Ще направим една диета. Колко му е. – съгласявам се без бой, докато в главата ми се въртят няколко варианта за избягване от глада.

– Ама аз сериозно ти говоря.

– И аз ти говоря сериозно. Нали се съгласих?

– Много бързо се съгласи. Съмнителен си ми нещо.

– Мило, нали знаеш, че винаги съм те подкрепял?

– Знам.

– Кажи сега какво ще ядем докато сме на диета и не ме мъчи повече.

– А добре. – оживи се тя – Намерила съм страшна диета. На ден ни се полага по триста грама варено пилешко филе. Три яйца и един портокал.

– Това за двамата ли общо? – уточнявам.

– Не. На човек му се полага по толкова.

– Мило, това не е диета, а едно голямо плюскане. Съгласен съм.

– Не ми се подигравай сега.

– Няма такова нещо, любов моя. Нямам търпение да я почна тази диета, защото в сравнение с нея аз досега направо съм си гладувал.

– Нее. Подиграваш ми се.

– Само малко. – признавам си – Колкото да сваля напрежението. Задава се глад, ако не си разбрала, та да се посмеем малко. За последно, че от утре ще се гледаме на кръв.

Тя май чак сега разбра сериозността на положението. Погледна ме с премрежен поглед, който спокойно би сгрял ескимос и каза:

– Да отидем да си легнем, а?

– Иска ли питане? – отвръщам – Още сега ще изгорим няколко калории в леглото.

Подхващам я за кръста и спринтираме към спалнята. Някак друго си е да започнеш диетата със секс.

На другата сутрин ставам и още преди да съм усетил непосилната лекота на битието, както много точно го е забелязал Милош Кундера, нашата тича с една голяма чиния, в която се е ококорило малко сварено яйце.

– Закуската. – обявява жената с гордостта на оберкелнер, който току-що сервира гурме порция. Точно в този момент за мен Земята спря да се върти и аз изпаднах в безтегловността на глада.

В предишните години, докато любимата пазеше диета, аз се тъпчех нелегално в офиса като пенсионер на благотворителен обяд, в резултат на което жената отслабваше, а аз напълнявах. Тя обаче не беше вчерашна и взе да ме претегля всяка вечер на кантара като говедо пред кланица. Опитах се да ѝ обясня, че моят метаболизъм е по-различен от нейния, но тя ми изнесе цяла лекция за лъжата и вредните ѝ последици върху брака ни. Това сложи окончателен край на моите тайни кулинарни забежки и бях принуден да бъда напълно съпричастен към нейната диета.

Затова тази сутрин послушно, като тригодишно дете, изядох яйцето си и взех увитото във фолио варено пиле. Към него за десерт беше сложила и един портокал. Направо малка кулинарна вакханлия.

      Първите няколко часа бях спокоен. Имах и доста работа, та нямах време да огладнявам, но към три нещата станаха страшни. Извадих пилето и го атакувах като обсаден ленинградчанин. След първите няколко хапки не бях сигурен дали и ленинградчанин щеше да го яде. Беше безвкусно и сухо като подметка на обувка. Имах усещането, че съм Чарли Чаплин от онзи филм, дето сварява обувката си и я хапва. Само че, доколкото си спомням, той изпитваше удоволствие, а аз –  отвращение. Както и да е. Някак си го преглътнах, а като хапнах и портокала, си помислих, че може и да е по-лошо.

„Ще оцелея – казах си – Все някак си ще оцелея.“

       Това обаче беше в началото на първата седмица. През втората се чувствах като Иван Рилски. Имах чувството, че съм станал кожа и кости и всеки момент Господ ще ми проговори. Вече бях решил, че първото, което ще му поискам, е печено прасенце. Младо сукалче. До десет кила и три литра червено вино за преглъщане. Докато чаках това да се случи, в главата ми постоянно се въртеше песента на Ицо хазарта „Гладен“ и все си повтарях „нещо да апнеме да еба мама му да еба мама му.“ Ама нямаше какво. Само пиле, яйца и портокал. Ужас.

        Влязох в третата седмица с мисълта, че ще ми е последната в живота. Краката едвам ме държаха. Виеше ми се свят от време на време. Докато говорех с клиент, внезапно млъквах и впервах блуждаещ поглед към прозореца. Това принуди колегите да го заковат и да спуснат щорите. Седях си в кабинета и си мислех за луканки, печени прасенца, кебапчета, за прост миш маш дори. За храна. За нещо различно от вареното пилешко филе. Точно в един такъв момент, в който правех равносметка на живота си и обсъждах мислено със себе си завещанието, което трябва да напиша, ми звънна Аврамов.

– Къде изчезна бе, Грег? – чух бодрия му глас в слушалката –  Скри се като Левски, мама му стара.

Направо щях да се разрева като го чух. Глас от миналото. От хубавите вечери на маса. С мезета, питиета и сладки приказки. Вече си мислех, че всичко това е било само един хубав сън.

– Умирам, пич. – проплаках.

– Как така умираш, бе? – стресна се той – Какво ти е?

– Жената ме сложи на диета. Ям само варено пиле, яйца и портокали. Никакъв алкохол. Усещам как вече бавно си отивам, пич. Не издържам повече.

Чух го как се смее в слушалката. Ясно. И от него не мога да очаквам никакво съчувствие. Не очаквах това. Толкова водка сме изпили заедно.

– Мен, що не ме питаш за тези работи, бе? – прозвуча гласът му.

– За диетите ли? Кога пък ти стана диетолог?

– Мен, от там, накъдето ти отиваш, аз се връщам. Моята ми скрои този номер с диетата отдавна. Първия път и аз щях да мра като теб, но после един руснак ме отвори на Киевската диета. От тогава нямам търпение жена ми да каже, че минаваме на диета и да видиш какво ядене и пиене настава.

– Ти сериозно ли? – питам невярващо, но с надежда.

– По-сериозен съм и от говорител по националната телевизия.

– Не ме мъчи тогава, ами казвай каква е тази диета, докато не съм хвърлил топа.

– Диетата е проста, пич. Трябва да ядеш само месо и да пиеш водка. Тя е на точки. Колкото повече водка пиеш, толкова повече точки събираш. Колкото повече точки събираш, токова повече отслабваш. Елементарно Уотсън.

– Нее. Бъзикаш се, пич. – казвам невярващо.

– С всичко друго мога да се бъзикам, мен, но с диетите на жените ни не. Знам как е. Пробвал съм я лично. За две седмици олекнах с пет кила. Лично аз предпочитам голям телешки стек с бутилка водка. Топи мазнините като глобалното затопляне артически ледник.

– Спри, че ще се разплача, пич. На прага съм да припадна от глад.

– Събери си кокалите и последните ти силици и идвай в „При Хени“. Ще те чакам там, в компанията на телешки стек и палава изстудена бутилка „Белуга“ .

– Вече тичам натам. – отвръщам и затварям телефона.

      Влетях в „При Хени“ с ентусиазма на монголски завоевател. Първото нещо, което видях, беше големия телешки стек, който изпълваше чинията, така както хубавата песен изпълва душата ти. Усетих любовен трепет в стомаха ми. После забелязах запотената бутилка „Белуга“, която поглъщаше светлината като малка черна космическа дупка и накрая съзрях ухилената физиономия на Аврамов. Бях готов да коленича пред масата като богомолец и да се разплача. Имах чувството, че съм минал хиляда километра през пустиня и съм попаднал в оазис, но все още не знаех дали това не е просто един мираж. За да потуша тези екзистенциални терзания в мен, си налях водка с бързината на фокусник. Отпих дълга животоспасяваща глътка. Погледнах Аврамов и казах:

– Жив съм.

Той не преставаше да се усмихва. Приличаше на добрия стар Буда.

Пак си налях. Този път по-спокойно. Вдигнах чаша и казах:

– Сега вече можем да се чукнем. Извинявай, другарю Аврамов, но имах нужда първо от едно питие, за да проверя дали не сънувам.

– Не се коси, мен! Знам как е. Наздраве!

Чукнахме чаши . Звънът отекна в заведението, като църковна камбана, която обявяваше края на постите.

Някъде след четири часа, три телешки стека и две бутилки водка бях готов да посрещна съдбата си в лицето на жена ми. Чувствах се изпълнен и умиротворен като алпинист, току-що изкачил Еверест. Горе на покрива на света всичко изглежда незначително.

С несигурна походка, но сигурно усещане за ситост, влязох вкъщи. Бях готов за поредната порция яйце за вечеря. Какво тук значи някакво си яйце пред трите стека, които доволно изпълваха стомаха ми. Започнах бавно и мъчително да събувам обувките си. Това беше операция, която изискваше известни умения, които не притежавах в настоящия момент. Точно в този сюблимен момент жена ми се появи в коридора с усмивка по-ярка от сто ватова крушка и каза:

– Мило, много съм горда с теб, че издържа диетата този път. Днес беше последният ден. Сега ела и виж какво съм ти приготвила, за да се нахраниш като хората.

Влязох в трапезарията. На масата беше сложена тава с малко печено прасенце. Сукалче. Не повече от десет кила. Простенах. Понякога животът ти изсипва наведнъж всички хубави неща, без да се интересува дали можеш да го понесеш.