Глава Първа: Борба за юздите на нечий живот
Ароматът на свежи цветя, идващ от старата оранжерия, нахлу бавно през полуотворения прозорец и изпълни въздуха в малката приветлива стаичка за броени минути. Уханието на току-що разцъфнали люляци погали обонянието на Елизабет и я върна години назад някъде в нейната далечна младост. Болезнените спомени я накараха да се изправи срещу образа в огледалото на напуканата стена и да потърси някакви прилики между сегашната й външност и онова обаяние, което заедно с младостта, караше кръвта да кипи в жилите й. Докато се оглеждаше в лъскавата повърхност на запрашеното огледало, Елизабет неволно погледна към шкафчето в ъгъла на стаичката, което не бе отваряла от години насам. Тя се приближи бавно до него и намери гримовете си, с които често обичаше да се мацоти, преди живота да я беше нагърбил с майчинските задължения. Напук на собствените си очаквания старата жена не захвърли гримовете, а напротив - почна старателно да ги нанася върху сбръчканото си лице, но дори и с тяхна помощ не можеше да върне онази чаровна усмивка, която внушаваше доверие у останалите. Осъзнала това, Елизабет погледна тъжно карикатурата на предишния си образ и затвори очи. Скоро обаче се чу скърцане на врата и щом погледна отново в огледалото, тя видя зад себе си самодоволната и подигравателна усмивка на Хенри.
- Как си позволяваш да влизаш, без да почукаш? Всъщност... как си позволяваш изобщо да мърсиш това свято пространство с присъствието си?! Знаеш, че не си добре дошъл тук! - изнервничи Изабел.
- Съжалявам - каза доста иронично Хенри - но вратата беше отворена и всеки с душа на крадец като мен би почувствал влечение да проникне в чужда крепост, особено ако там има нещо негово!
При тези думи Елизабет се засмя:
- Тук няма нищо твое, така че можеш да се обърнеш и да си отидеш през същата тази отворена врата!
- Права си - тук няма нищо мое, но има нещо на покойния ми приятел, за което съм дошъл и няма да си тръгна, докато не го взема със себе си... не ме карай да показвам ноктите си! По-добре от всеки друг знаеш, че съм способен дори и на крайности! - отвърна съвсем спокойно събеседника й, като се настани на люлеещия се стол и запали цигара.
- Тук не се пуши, така че загаси цигарата!
- О, съжалявам, но цигарата струва пари, а в този свят всичко се върти около тях и то до такава степен, че те стоят по-високо дори и от човешките добродетели, чийто типичен пример е добротворството! Това е най-голямата глупост, която съм чувал някога! Да отстъпи спасителния пояс на някой друг, когато е насред океана, е най-голямата грешка, която човек може да допусне! И най-глупавото е, че се надява да му се върне и някой да го спаси! В този живот човек трябва да следва само и единствено собствените си цели, без да се опитва да се прави на добър. Това е един вид добавка, която само разваля ясния поглед над нещата! Не, тя не само не е задължителна, тя се явява един недостатък, защото е враг на егоизма, който е основният пътеводител в живота. Защо да пропиляваме собствените си шансове, подарявайки ги на други? Щом сме спечелили битката, значи сами сме извоювали победата си и е редно само ние да й се насладим! Всички останали варианти, включващи някакво споделяне, с цел добро, са просто абсурдни! - разсъждаваше на глас Хенри.
- Съвсем не си прав, но нямам абсолютно никакво желание да споря с теб! Давай по същество! Какво искаш? - попита нетърпеливо възрастната жена.
- Мартин...
- Мартин не е някаква вещ, за да си позволяваш да го наричаш „нещо". Освен това прекрасно знаеш, че последното нещо, което някога ще направя, е да го поверя на теб, така че изглежда си бил напразно път насам! Отне ми баща му, не ти ли беше достатъчно?
- Очевидно не! Стига глупости, Елизабет! Не съм ти отнемал никого... просто му показвах реалната сложност на нещата, а той сам взимаше решенията си! Не съм виновен, че се поддаваше на влияние и че беше интересен обект от научна гледна точка! Освен това аз подхвърлях няколко думи просто ей така, а именно той беше този, който ме търсеше и искаше съветите ми! Макар да мислеше, че съм прекалено циничен, за да породя у някого обич, той изпитваше привързаност, а и аз също го възприемах като приятел! А наистина не можех да гледам как проваля живота си с теб и това момче, което успя да му родиш. Съжалявам само за едно - че се отнесох така лошо с детето, но едва сега проумях, че за него има бъдеще! Той ще бъде един достоен наследник на баща си и ще продължи делата му! Това е неговата съдба и ти не можеш да я предотвратиш!
- Няма да позволя на Мартин да следва твоите кални пътища на пагубността! - извика възрастната жена.
Хенри направи една безразлична физиономия и започна да разглежда дупката, в която бе отглеждано детето на аристократа. И наистина гледката беше жалка - родната къщурка се състоеше от едва две малки стаи с напукани бели стени и оскъдна мебелировка. Всичко изглеждаше толкова първобитно за мъжа, че му се стори, че това е най-мизерната къща, в която някога бе стъпвал. Дори и най-малките подробности не можеха да убягнат на критичния му поглед - разрушеният под, изкъртената мазилка на тавана, прашасалите селски картини сякаш се забиваха в ума му като остриета, че той скоро се отврати от толкова грозни гледки и се загледа в едно жалко дървено подобие на маса. Върху нея стоеше една снимка в богато орнаментирана рамка на едно момче с необикновена красота - ясните му сини очи, златистите къдрици и алените устни говореха за величието на природата, с което компенсираше великите си падения, изразяващи се именно в някои безполезни хора.
- Не предполагах, че все още пазиш снимка на баща му! - каза с почуда Хенри, като погледна Елизабет през спираловидните кълба дим, издигащи се пред него.
- Това е Мартин, а не баща му!
-Мартин?!? Станал е пълно копие на баща си... не мога да повярвам! Природата със сигурност умее да прави изненади! - възкликна мъжът, като загаси бавно цигарата си. След кратка пауза той погледна към жената и с сериозен тон продължи - Нямам намерение да се карам с теб! Знам отлично, че ме мразиш, макар да нямаш причина за това! Ненавиждаш ме още от мига, в който ме видя, нали? Всъщност това няма значение! Трябва да ми позволиш да направя от момчето истински човек! Би било жалко да пропилее живота си, без да разбере истинския му смисъл и да може да му се наслади, както подобава! Времето е жестоко и не са много годините, които му остават за пълноценен и вълнуващ живот!
- Намеренията ти изглеждат прекалено добри, не мислиш ли? Как така си способен на добро, след като смяташ, че то е най-голямата глупост?
- Защо изпускаш възможността да имам лична изгода от цялата ситуация?! Зад всяко наше действие стои личния ни интерес, така че във всеки от нас, малко или много, живее един егоист!
- Защо ли за момент повярвах на искрено добрите ти намерения?! И все пак не бих могла да ти се доверя, след като погуби един живот...
- Обясних ти вече всичко - не съм погубил ничий живот! Той се стараеше да бъде като мен, но тази роля не беше писана за него, затова и усещаше как му се завива свят! Но не можеше вече да се върне назад - прекалено далеч беше стигнал! Ала не се чувстваше и достатъчно силен, за да продължи, затова избра най-лесния изход - самоубийството!
- Откъде пък знаеш ти какво е чувствал?! - попита някак изнервено Елизабет.
- Той беше усвоил моя начин на мислене, така че за мен не представляваше никаква трудност да гадая за мислите му, дори само по изражението на лицето му!
- Обяснението ти никак не ми се вижда правдоподобно! - прошепна възрастната жена, като в погледа и се открояваше същата строгост, която бе типична за нея и на младини. - И все пак ми е интересно... как ще обясниш слуховете, че се занимаваш с наркотици?
Хенри се усмихна и заговори със своя мелодичен глас, като съпровождаше думите си с плавни движения на ръцете:
- В това няма и грам истина по простата причина, че няма верни слухове! Това е противоречиво понятие! Слухът се е превърнал в синоним на онази лъжа и измишльотина, с която си служат някои хора, за да припечелят малко повече от обикновено, следователно верен слух не съществува. Истината притежава едно очарование, което се крие именно във факта, че тя се разкрива на края на представлението... в развръзката, а не в кулминацията, където вилнеят тези нечестиви слухове. Мисля, че е време да престанеш да се интересуваш от разни клюкарски вестници и всичко свързано с тях, защото това не говори никак ласкаво за теб...
- О, не започвай отново с досадните си теории, моля те! - прекъсна го събеседницата му, чието лице бе придобило отегчен вид. - А сега, ако обичаш си върви и не се връщай повече, тъй като тук няма нищо, което да ти принадлежи. Поне за миг престани да се ровиш в чуждия живот, а помисли за себе си - не си в първа младост и трябва да измислиш достойни забавления, които ще уплътнят последните години от живота ти! Типично в твой стил, нали?
- Точно така! Но в „забавленията" си включвам и Мартин, а много добре знаеш, че когато си наумя нещо, не се отказвам, докато не го постигна, защото би било жалко да се откажеш просто ей така, както, струва ми се, се отказваш ти. Освен, че си слабохарактерна, си и жалка!
Хенри бавно стана от люлеещия се стол и се насочи към вратата, когато отвън се чуха писъците на съседските деца: "Мартин, Мартин!". Това породи отново онази самодоволна усмивка на лицето му, с която бе запомнен от повечето си познати. Той погледна Елизабет с лукав поглед и иронично прошепна:
- Е, вече няма как да предотвратиш срещата ми с него!
- Добре, предавам се! Моля те, Хенри, не се опитвай да му влияеш! Душата му е чиста и благородна! Не го разваляй... той е единственото ми дете! - каза бавно Елизабет, думите й бавно се откъсваха от устните й и сълзи блещукаха в тъмните й очи.
- Ето това имах предвид, когато казах, че се предаваш лесно! Ти си слаб противник! - каза все тъй подигравателно Хенри без капчица съжаление. - Не очаквай от мен състрадание или някаква негова подобна форма. Аз никога не го допускам до себе си, защото разсейва мислите ми и ме отклонява от осъществяването на целите ми. Той никога не допускаше състраданието до сърцето си, защото смяташе, че то замъглява съзнанието и пречи на осъществяването на собствените му цели.
© Естер All rights reserved.